Капри, остров в Тиренско море, се намира в Неаполския залив, принадлежащ към архипелага Кампано и част от столичния град Неапол, разположен пред полуостров Соренто. От административна гледна точка е разделен между общините Капри и Анакапри. Лазурната пещера принадлежи административно към община Анакапри, в столичния град Неапол.

Престижен нимфеум от римската епоха, Лазурната пещера (ит. Grotta Azzurra) става известна от 1826 г., когато е посетена от немския художник Аугуст Копиш.

Пещерата, която чийто отвор се намира на северозападната страна на острова, е разделена на карстова подземна система, съставена от няколко зали, непознати за посетителите, които виждат само по-голямата, известна като Grotta Duomo (пещерата Дуомо).

Входът представлява пукнатина в скалата, висока два метра и също толкова дълга, която се намира - когато морето не е бурно - само на един метър над морското равнище. Следователно, когато влезете в кухината, трябва да седнете на лодката, което изисква присъствието на опитен лодкар.

_{Сини отражения в Лазурната пещера, о-в Капри, Италия}

След като влезете, вие сте пред Grotta Duomo. Тази голяма ерозионна кухина е 22 метра дълбока (14 м вътре), 25 широка и около 60 дълга; средната височина на свода е 7 метра, като във вътрешните части се увеличава до 14 метра. Имайки предвид и подводния праг, общата височина (която стига до тавана) е 36 метра.

Придвижвайки се към дъното, вляво можете да видите няколко тунела (както под, така и над воала от вода), които трябва да продължат до близката Grotta Guarracini (пещерата Гуарачини). Отдясно обаче се отваря друга кухина, чието образуване се дължи на влажността във въздуха, капещата вода и непрекъснатите температурни промени.

В югозападния ъгъл има платформа, заровена в морето от римляните, които са използвали тухлени развалини (signino), за да я изравнят. Покрай тази зона има три клона на галерия, които носят името „Galleria dei Pilastri“ („Галерията на Колоните“), които продължават до т. нар. „Sala dei Nomi“ („Залата на Имената“), назована така заради различните подписи, оставени от посетители от деветнадесети и двадесети век по стените . След Залата на Имената, пещерата се стеснява до „Sala della Corrosione“ („Залата на Корозията“), разположена в най-дълбоките недра на планината – там завършва изследваната част на пещерата, която продължава през различни тунели, които не могат да бъдат преминати поради невъзможността за дишане. Изглежда обаче, че тези тунели не се свързват с външната страна, а са напразен опит на римляните да търсят прясна вода.

_{Напречен разрез на Лазурната пещера и подводния праг, през който прониква светлината, придавайки характерния син цвят на пещерата.}

Синият цвят на пещерата се дължи на наличието на подводен праг (който се отваря точно под входа), през който прониква светлината. Подводният прозорец играе ролята на филтър, който абсорбира червените цветове и пропуска сините. Любопитно е да се отбележи, че поради феномена на пълното отражение, прагът не успява да освети пещерата, ако морето е напълно спокойно - следователно има нужда от движение на водата, колкото и минимално да е то.

Сребристият блясък на потопените обекти, от друга страна, се дължи на друг феномен: различни въздушни мехурчета се придържат към повърхността на обекта, които, имайки различен индекс на пречупване от този на водата, пропускат светлината навън.

В римско време, по времето на император Тиберий, пещерата е била използвана като морски нимфеум. Всъщност пещерата е била истинско подводно приложение към августо-тиберийска вила, наречена Градола, сега превърната в руини. Свидетели за тази употреба са многобройните римски статуи, представящи Посейдон, тритон и други морски създания, които първоначално трябва да са били подредени по стените на пещерата. Статуите, открити през 1963 г. след някои археологически проучвания, сега се съхраняват в Музея на Червената къща.

Италианският археолог Амедео Майури, участвал в различни археологически проучвания в Капри през ХХ век, е този, който разбира природата на морския нимфеум на пещерата, наречена Лазурна:

„Прониквайки в нея [в Синята пещера] трудно с рибарска цимба и изумен от синята светлина на тази пещера, ми се стори, че съм влязъл в къщата на Глауко и неговата лазурен кортеж от Нереиди и че никакъв изкуствен Морски Нимфеумът, покрит с мрамор и изработен от мозайка, не може да се сравни с него по красота“.

След упадъка на Римската империя пещерата е обречена на дълъг и неумолим упадък. Не е напълно забравено, дотолкова, че името на „Градола“, например, се появява през 1696 г. в географска карта, съставена от италианския картограф и енциклопедист Винченцо Коронели; въпреки това никой не се осмелява да влезе вътре, тъй като някои древни легенди от остров Капри твърдят, че пещерата е обитавана от духове и дяволи. Всеки, който би посетил „прокълнатата пещера“, като двамата свещеници в следващата история, е щял да загуби ума си.

_{Иван Константинович Айвазовски, Лазурната пещера (1841); маслена живопис върху платно.}

Копиш и преоткриването

На 17 август 1826 г. кръчмарят и нотариус от Капри Джузепе Пагано, морякът Анджело Фераро, немският поет, писател и художник Аугуст Копиш и неговият сънародник художникът Ернест Фриерс решават да изследват пещера, не вярвайки в древните легенди, спред които пещерата е обитавана от зли духове и демони. Към групата се присъединяват синът на нотариуса, дванадесетгодишно момче на име Микеле и водачът на магаре Микеле Федерико.

Връщайки се от приключението, Копиш определя и точна топонимична идентичност на пещерата, наричайки я „Лазурна“. Имената „пещера Пагано“ и „пещера Глаука“ (топоним, предложен от руския изгнаник Апостол Муравиев, тъй като Glauco е синоним на „синьо“ и е морско божество от гръцката митология) нямат същия успех.

Ето какво казва Джузепе Пагано на Копиш: „Преди около тридесет години научих от един много стар рибар, че двеста години по-рано двама свещеници искали да се изправят срещу духовете. Те дори плували малко навътре в пещерата, но веднага се върнали, обхванати от ужасен страх."

Дневната хроника е докладвана от Koпиш през 1838 г. в годишника „Италия“ под заглавието Откриването на Синята пещера. Естествено Koпиш спомага за разпространението на славата на пещерата повсеместно, дори е бил цитиран като „откривател“ на пещерата; въпреки това Лазурната Пещера вече е била известна преди написването на историята, благодарение на пламенните описания на много романтични писатели. Сред тях трябва да се спомене немския поет Вилхелм Вайблингер с неговата „Легенда в Лазурната Пещера“ (1828), но преди всичко Ханс Кристиан Андерсен с „Импровизаторът“ (1835), който, за разлика от предишните му произведения, има истински европейски отзвук.

Накратко, преоткриването на Лазурната пещера определя нови координати в италианските маршрути на т. нар. Гран Тур (означение, възприето още от Възраждането за задължителни пътувания, които през XVIII-XIX в. са извършени с образователна цел от синовете на европейските аристократи (и по-късно от потомците на богати буржоазни семейства), убеждавайки богати европейски пътешественици да се отправят към този остров, който дотогава, ако използваме думите на юезуита Даниело Бартоли, историк и писател, е смятан за „Скалата на отчаяните“.