Deutsch        English           Русский           Česky           中文           Български
ZNAMBG.com
facebook
instagram
twitter


Народни носии





ХЕРМАН ХЕСЕ И НЕГОВИЯТ ПЪТ КЪМ ДАО: СИДХАРТА

23.07.2022
Музеят на Херман Хесе в Монтаньола

Сто години ни делят от първата публикация на книгата на Херман Хесе (2 юли 1877 - 9 август 1962) „Сидхарта: Индийска поема“ (Siddhartha: Eine indische Dichtung) през ноември 1922 г., но и до днес курсират противоречиви мнения за духовните ѝ извори.

Може би подведени от заглавието ѝ „Сидхарта“ (името на историческия Буда е Сидхарта Гуатама) и от индийските персонажи в книгата, мнозина смятат погрешно, че тя е за живота на Буда, което самият Хесе многократно опровергава. Една настояща изложба в музея на Херман Хесе в Монтаньола, в италианската част на Швейцария, където писателят прекарва голяма част от живота си, дава интересен поглед към идейните източници на „Сидхарта“ (виж: www.hessemontagnola.ch).

Хесе започва бележките си към книгата през декември 1919 г. и от февруари до август 1920 г. създава първата ѝ част, състояща се от четири глави. След това той прекъсва писането на книгата за 18 месеца, практикува активно йога и медитация, като посещава и психотерапия при самия Карл Густав Юнг (Karl Gustav Jung) в Кюстнахт, Швейцария. Двамата се запознават през 1917 г. и остава в приятелски контакт до края на живота си.

За продължението на „Сидхарта“ през февруари 1922 г. решаващо значение има обаче не Юнг, а „японският“ братовчед на Херман Хесе, Вилхелм Гундерт (1880-1971), с който писателят поддържа близки отношения още от детството си. Тяхният дядо Херман Гундерт (1814-1893), доктор по философия, е прекарал 24 години в Индия като мисионер, издател и реномиран езиковед на различни индийски диалекти, включително на санскрит. Самият Вилхелм Гундерт пребивава 28 години в Япония, отначало като млад мисионер, а след това като доцент по немска филология и още през 1915 г. се запознава в Япония с идеите на дзен-будизма; след години превежда на немски редица дзен-будистки текстове.

Херман Хесе с „японският“ си братовчед Вилхелм Гундерт

По време на престоя си в Европа от 1920 г. до 1922 г. Вилхелм Гундерт често се среща с Хесе и двамата активно обменят идеи за източната философия (за древнокитайското учение за Дао на Лао Дзъ и Джуан Дзъ, за дзен-будизма и неговия китайски вариант чан-будизма). Особено прощалната им вечеря на 11.02.1922 г. в Монтаньола изиграва решаваща роля, Хесе да продължи писането на книгата си „Сидхарта“, която той завършва през май 1922 г. и посвещава втората ѝ част (състояща се от осем глави) на Вилхелм Гундерт.

Голяма част от архива на Херман Хесе все още не е достъпен за обществеността и според посмъртното желание на Хесе, той трябва да бъде отворен едва 100 години след смъртта му (09.08.1962), т.е. през 2062 г. Можем само гадаем, какви изненади ни очакват тогава. Но и сега достъпната кореспонденция на Хесе дава достатъчно материал за тезата, че книгата му Сидхарта презентира собствения му път към Дао и разделянето му от будизма.

Музеят на Херман Хесе в Монтаньола

През декември 1922 г. Хесе пише на Фолкмар Андреае, че новата му книга (Сидхарта) е резултат на двадесетгодишното му занимание с източните идеи. В писмо от 29.08.1922 до Хелене Велти писателят споменава, че краят на книгата му е по-скоро даоистки, отколкото индийски. В писмо от 27.11.1922 г. до Стефан Цвайг Хесе споделя: „Моят светец е облечен по индийски, но неговата мъдрост е по-близо до Лао Дзъ отколкото до Готама… Аз често пия от неговия извор“. В друго свое писмо от 12.03.1923 г. до Фритц Гундерт Хесе отбелязва, че индо-брахманското в книгата му е само дреха, но че дори и тази дреха е само костюм. А в писмото си от 18.01.1925 до Рудолф Шмид писателят пише, че книгата му Сидхарта е израз на освобождението му от индийското мислене. През 1961 г. Хесе отново споделя, „думата и смисълът на Дао са ми много по-скъпи от думата нирвана“. Популярно е и мнението, че първата част на книгата му „Сидхарта“ (посветена на писателя Ромен Ролан) е „индийска“, а втората ѝ част (посветена на „японския“ братовчед Вилхелм Гундерт) е „китайска“.

За семейното влияние на древно-източната култура в живота на Хесе достатъчно е писано (майка му и баща му са работели в Индия като мисионери), а за дядо му по майчина линия, Херман Гундерт, вече бе споманото по-горе. Хесе си спомня за детството си при него с думите: „При моя образован и мъдър дядо имаше не само индийски книги и книжни рула, както и витрини пълни с екзотични чудеса, дървени и бронзови фигури на богове и животни, живопис, но и шкаф пълен с индийски носии в многообразни цветове и текстили. Всичко това съпровождаше детството ми не по-малко от елхите в Шварцвалд…“. Тъй нареченото „индийско пътуване“ на Хесе обаче, което той предприема през 1911 г. за шест седмици със своя приятел Ханс Щурценегер (швейцарски художник от Шафхаузен), е всъщност пътуване до Шри Ланка, Малайзия, Сингапур и Суматра, а не до Индия, но маршрутът не е зависел от него.

Във всеки случай Хесе е отрасъл с книгите на индуизма и будизма, а баща му, Йоханес Хесе, го посвещава още в ранното му детство в учението на Лао Дзъ за Дао, на Конфуций за Ин и Ян, както и в оракулската книга И-Джинг. Хесе и в по-късните си години интензивно се занимава с произведенията на Лао Дзъ и Джуан Дзъ (в тогавашните преводи на Юлиус Грил и Рихард Вилхелм), като е предпочитал превода на Рихард Вилхелм (използван и тук при цитатите на Лао Дзъ). Тогавашната интерпретация на Рихард Вилхелм на Дао като „Смисъл“ („Sinn“) обаче не се поддържа вече в модерната синология и Дао има самостоятелно значение, без да се превежда.

Последните две глави на „ Сидхарта“ („Ом“ и „Говинда“) особено ясно показват връзката на Херман Хесе с идеите на Лао Дзъ и книгата му "Дао дъ дзин". Едва ли може да се намери и по-добър прочит на тази мистична книга от диалозите на Сидхарта с лодкаря Васудева или посланието на Сидхарта към Говинда в последната глава.

На въпроса за някаква мисъл, някакво прозрение, които му помага в живота, Сидхарта отговаря на Говинда: Знанието може да бъде споделяно, но не и мъдростта. Човек може да я открие, да живее с нея, да се остави да бъде носен от нея, да върши с нея чудеса — ала тя не може да бъде изричана и проповядвана.*

„Последният разговор на Сидхарта с Говинда“ – рисунка на Хесе към книгата му

В "Дао дъ дзин" на Лао Дзъ четем в 81 стих: „Мъдрецът не е знаещ и знаещият не е мъдрец…“; в стих 64 „Мъдрецът се учи да не учи“ и в стих 2: „Мъдрецът предава знанието без реч…“. Фигурата на мъдреца играе и при Джуан Дзъ една централна роля.

Когато Говинда възразява на Сидхарта, не са ли всички неща, които той възхвалява, само някаква заблуда на Майя, само видение и илюзия? Дали неговите камък, дърво, река съществуват в действителност? получава от Сидхарта невъзмутимия отговор: „Това не ме интересува особено. Няма значение дали предметите са илюзия, или не, защото тогава и аз съм илюзия и те по нищо не се отличават от мен. Тъкмо това, че не се отличават от мен, ме кара толкова да ги обичам и уважавам. Ето защо мога да ги обичам. Чуй една поука, която ще те разсмее: струва ми се, о, Говинда, че най-важното от всички неща е любовта. Нека големите умове се занимават с опознаването, с обясняването, с презирането на света. Единственото, което искам, е да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя и него, и себе си, а да мога да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, възхита и благоговение.“

Сидхарта открива, че мъдрост не е нищо друго, освен готовността на душата, една нейна способност, тайно изкуство, във всеки момент, в средата на живота човек да е способен да чувства и вдишва Единството на всичко, което е и централна идея в текстовете на Лао Дзъ и Джуан Дзъ. Светът, казва Сидхарта на Говинда, не е несъвършен, не се стреми и прекалено бавно към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг.

„Сидхарта“ илюстрира прехода на Хесе от аскетизираното мислене на древнa Индия към утвърждаващото даоистко светоусещане на древен Китай. Тя е една равносметка с будисткитe Майя и нирвана на древнa Индия, макар че подзаглавието на книгата е «Индийска поема», a може би и поради това.

Известно е, че книгите на Хесе рефлектират негово лично развитие, което при книгата му „Сидхарта“ особено важи. Но Хесе също пише „Аз не съм Сидхарта, аз съм само и отново на път към него“.

--------------
* Цитатите са от Херман Хесе, Сидхарта (Индийска повест); превод от немски на Любомир Илиев, 1981


 Катя Хилер
Споделяне
    Споделяне
 
 

 
 
 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако не сте съгласни, научете повече   |