News

Джинджифиловите сладкиши са медени питки с тъмнокафяв цвят, чиято оригинална рецепта освен мед, включва брашно и черен пипер. Тъй като рецептите се променят, тестото често се състои от смес от пшенично и ръжено брашно, мляко, яйца, карамелизирана захар и мед. Тестото е подправено с канела и джинджифил, понякога също с карамфил, кардамон, индийско орехче, анасон и лавандула. След смесване тестото трябва да се остави да почива, за да ферментира. За промишленото производство това време е около няколко седмици, тестото за домашно приготвени коледни джинджифилови сладкиши трябва да се приготвя месец предварително.

Тестото за питките често се нарязва на различни форми, прави се от кръгли сладки, много често срещан мотив при направата са сладки във формата на сърце, животни или чаша за бира. След изпичането сладките се украсяват или с цветна захарна глазура, или с шоколад. Джинджифиловите питки се залепват и конструират в по-сложни форми, като най-често срещаният мотив е къща, наподобяваща захарната къщичка от приказката за Хензел и Гретел.

По традиция джинджифилови сладкиши са се произвеждали в градовете на Ханза (съюз на търговски гилдии в Северна Европа със столица немският град Рощок) като символ на техния успех и контакт със света. Предвид цената на подправките, джинджифиловите сладкиши са били голям лукс. Традицията в производството на тези сладкиши продължава и до днес в Бремен, Мюнхен, Нюрнберг, Амстердам, Лиеж, Клайпеда, Гданск и Торун. Най -известният джинжифилов сладкиш в Чехия е този от град Пардубице (pardubický perník). В Словакия джинджифиловите сладкиши започват да се произвеждат едва в края на XIV век и тъй като подправките са много скъпи, те се смятат за голям лукс и се консумират главно по празници. В Полша през XVII век джинджифиловите питки са се продавали в аптеките като ефективно средство за лечение на много заболявания. Както и в други страни, те били символ на просперитет и висок социален статус. През XIX век този сладкиш се появява и на трапезата на полските селяни.

Джиджифиловите сладкиши са много популярни и в Северна Америка.

Първото писмено споменаване на медените питки е около 350 г. пр.н.е. Още древните египтяни са знаели за тях. Римляните са познавали panus mellitus: намазани с мед питки, които се пекли също с мед.

Медените питки първоначално са известни като „lebkuche“ и във вида, който е познат днес, са изобретени в белгийския град Динан.

Първите джинджифилови питки в Русия, наричани „меден хляб“, се появяват около IX век, представляват смес от ръжено брашно с мед и ягодов сок, а медът в тях е бил почти половината от всички останали съставки. По-късно към „меден хляб“ започват да се добавят горски билки и корени, а през XII-XIII век, когато екзотичните подправки, донесени от Индия и Близкия изток, започват да се появяват в Русия, медената питка получава своето име и почти напълно се оформя в този деликатес, който е известен днес в страната. Вкусовото разнообразие на руските джинджифилови питки зависи от тестото и от различни подправки и добавки, като черен пипер, италиански копър, кора от померанец и лимон, мента, кориандър, ванилия, кардамон, канела, анасон, звезден анасон, кимион, индийско орехче, карамфил.

За да придаде апетитен жълт цвят, тестото от джинджифил се оцветява с горена захар.

В Сибир при приготвянето на джинджифилов сладкиш към тестото обикновено се добавят смлени сушени черешови плодове, които придават на джинджифила нежен бадемов вкус. В Сибир се пекат малки розови бисквити с добавяне на смлени сушени малини или червени боровинки.

Тези сладкиши се се правили за подаръци и именни дни, за сватбена церемония, за празнични ястия, за украса на коледни елхи, за раздаване на бедни хора. Буквите на азбуката били отпечатани върху някои от питките; с тяхна помощ децата са могли да се научат да четат. Питките обикновено са се дарявали в деня, наричан Велик пост, кайто е последния ден от празника Масленица. Джинджифиловите питки се считали за най-статусният подарък, което довежда до появата на т. нар. джинджифилов "подарък", чиято тежест директно зависи от степента на благоговение, която гостът има към домакина. Тази традиция води до факта, че джинджифиловите сладкиши, донесени като подарък на царя, са тежали няколко килограма. Поради теглото си, такъв сладкише бил доста проблематичен за носене, затова се е транспортирал в специални шейни.

Към XVII и XIX век производството на джинджифилов сладкиш в Русия процъфтява в градовете Перм, Харков, Рязан, Калуга, Коломна, Твер, Вязма, Тула, Москва, Новгород, Дмитров, Городец, Покров. По време на посещението на Александър II в град Дмитров през 1858 г., вместо традиционния хляб и сол, царят получава огромен местен джинджифилов сладкиш.

От XV век джинджифиловите сладкиши се превръщат в неразделна част от руската национална култура и присъстват във всички области на живота: ежедневието, фестивалите и панаирите, народните празници, фолклора.

Като експортна стока, изпратена до далечни места, джинджифиловите сладкиши са направени така, че да оцелеят на дълги пътувания по суша. Дължат своята трайност, от една страна, на високия дял на подправките, а от друга - на тяхната твърдост и сухота. Могат да се съхраняват на студено и сухо място дори в продължение на няколко месеца.

_{Пряник.}

В Русия джинжифиловият сладкиш се нарича пряник. В руския език думата е зафискирана през XVII век. Имената на сладкиша на други езици имат същото значение: фр. paind'épice, исп. panpepato, нем. pfefferkuchen, нидерл. peperkoek, норв. pepperkake, швед. pepparkaka, латв. piparkūkas, фин. piparkakku, чеш. pernik, слов pernik, пол.piernik.

Според метода на приготвяне джинджифиловите бисквитки се разделят на три вида: отпечатани, нарязани и залепени. Отпечатаните - най-често срещаните, са направени с помощта на специална дъска. В стари времена майсторите – производители на такива дъски са били наричани „иконописци“. Липата е била любимият материал на „иконописците“, но все пак тези дъски най-често са били изрязвани от долния ствол на трийсетгодишни брези и круши. Дъските се изрязват с дебелина около 5 см, след това се сушат от 5 до 20 години при естествена температура на сянка. Краищата на дъските се намазвали със смола или восък. Художник-резбар нанасял рисунка върху готовата дъска.

Една от разновидностите на отпечатаните джинджифилови питки са т. нар. „разпръснати“ питки. В края на яденето собственикът връчвал тези питки на гостите, които се заседявали, намеквайки, че е време да си тръгнат.

Нарязването на сладкиша от тестото се извършва с помощта на метална форма; Най-лесният и ефективен начин за приготвяне.

Залепването на сладкишите е най-древният начин, особено често срещан на Север.

Много малки бисквити, покрити с глазура, кръгла, овална или полукръгла форма, без пълнеж, се наричат гуми в Тула и някои други места.

Специален регионален вид руски джинджифилов сладкиш са т.нар. козули. Представляват изпечени от тесто фигурки, които са много популярни в района на Архангелск. По метода на производство, козулите, поне модерните, могат да бъдат причислени към изрязаните сладкиши. Рецептите са разнообразни и често се съхраняват в семействата в продължение на десетилетия. Характерен компонент на такова тесто е т.нар. „жжёнка“- захарен сироп, карамелизиран до получаване на кехлибарено-кафяв цвят. Почти винаги козулите са богато украсени - боядисана сбита протеинова маса с добавяне на различни багрила.