Четири месеца. Толкова време измина, откакто приключи кратката ни екскурзия до столицата на Словакия. Бяхме решили да я посетим пак, но искахме да бъде колкото може по-скоро и затова го направихме в първия възможен момент – през септември, в началото на есента. На 29-и, вечерта, изчакахме голямата желязна птица, която щеше да ни отведе до града, скътан в центъра на Европа, да кацне на летището в Крумово и заедно с другите пасажери изкачихме бавно стълбата, за да заемем местата си. Тя пристигна с голямо закъснение и сякаш уморена от полета си до България, дълго стоеше неподвижна на пистата, без да има намерение да тръгва. Накрая въздъхна шумно, затича се с главозамайваща скорост и изведнъж се издигна във въздуха...

Времето на полета – около 1 час и 45 минути, измина почти неусетно. Дойде момента, в който птицата се приготви за приземяване, след което докосна безпроблемно земята, пробяга предвиденото разстояние и спря, затаявайки дъх. Вратите се отвориха и пътниците започнаха да се спускат по стъпалата. Спуснахме се и ние – и след миг вече бяхме на словашка земя... Без да бързаме, се отправихме към входа на аерогарата. Знаехме, че там, на спирката, чака автобус, чийто номер е 61 – този, който ще ни отведе съвсем близо до сградата, в която бяхме наели малко студио. Застанали пред летището, отправихме погледи в посока към града. Времето бе хубаво, меки светлини огряваха пространството пред летището и разпръскваха нощния мрак. Но най-хубавото бе, че отново бяхме тук...

След около половин час стояхме пред „Вила Беа“, комплекс от апартаменти, намиращ на улица „Яскови рад“ 181, съседен на сградата, в която бяхме отседнали през пролетта. Отворихме външната врата с код, а после и вратата на студиото с електронна карта и влязохме вътре. Какго и очаквахме, жилището бе с приветлив дизайн и предлагаше нормални битови удобства.

„Струва ми се, че не сме тук наистина, а само сънувам“, каза Николина, докато подреждаше багажа ни.

„И аз за миг имах същото усещане", отвърнах ѝ, "но виждам, че това не е сън“.

Всичко наоколо бе реално. Сънят тепърва предстоеше...

Отворихме очи рано-рано, още по тъмно. Ранобудни влакове тръгваха нанякъде от гарата, намираща се на един хвърлей разстояние, и отвреме-навреме в стаята се чуваше ритмичното тракане на колелата им. Изпихме спокойно кафето си, после бързо се приготвихме се за излизане и малко преди девет вече бяхме навън. Сутринта бе хладна, но безоблачното синьо небе предвещаваше хубаво време. И то бе такова през целия ден – топло и слънчево, идеално за разходки. И ние се възползвахме от това, разхождайки се дълго из града, този прекрасен град, който ни бе запленил, когато го посетихме през пролетта.

Братислава е единствената столица в света, която граничи директно с две независими държави – Австрия на запад и Унгария на юг (а Чехия е съвсем близо). Намира се в подножието на Малките Карпати, между две низини – Захорската и Подунавската. През града тече река Дунав, а извън центъра – река Морава.

Словашката столица има няколко прозвища. По време на социалистическата епоха е била наричана „Красавицата на Дунав“ – заради живописния изглед на града, разположен на двата бряга на Дунав.

„Малкият голям град“ – официалният туристически слоган я определя така, заради добре уредената ѝ обстановка и уюта ѝ като на малко градче, което обаче притежава всички характеристики на модерна европейска столица.

„Блава“ – това е най-често срещаното съкращение на словашката столица в ежедневната реч. Местните жители обаче често не харесват наименованието и го смятат за провинциално, за разлика от модерното и по-младежко разговорно нейно съкращение – „Братиска“.

„Партислава” пък е забавно прозвище, използвано предимно от чужденци и туристи, заради достъпния, бурен и оживен нощен живот в Старе место. Но има и едно друго, почетно нейно наименование.

„Град на мира” – тази титла е дадена на Братислава от някогашния Световен съвет за мир. И тя наистина е такава. В миналото на територията ѝ са подписани три големи мирни договора и три примирия. В предпоследния ден от екскурзията ни щяхме да посетим сградата, в която е подписан третият от тях. Но за това ще разкажа по-късно.

А ние вече пресекли трамвайните линии на улица „Шанцова“, се насочиме се към познатата ни „Щефаникова“, която води до Президентския дворец „Грасалкович“. Когато не след дълго стигнахме до градината на двореца, Николина пожела да влезем вътре – достъпът за посетители е свободен.

„Нека да отидем до фонтана, искам да направя някои снимки“, каза тя.

Влязохме в парка, който е във френски стил, и се приближихме до елегантния водоскок, разпръскващ тихо сребристите си води. Този шадраван се нарича се „Радост от живота“ и представлява скулптурна композиция от три голи млади жени, играещи си с топка в средата на квадратен воден басейн.

_{Пред фонтана с липовия цвят}

След като Николина го засне, отидохме и на площада пред двореца – там пък се намира друг фонтан – „Земята – планета на мира“. В центъра на кръгъл басейн е разположена голяма метална сферична конструкция (глобус) от неръждаема стомана, която символизира планетата Земя. По повърхността на сферата има релефи със стилизирани гълъби – символ на мира. В Братислава има над 140 фонтана, поради което е известна и като „Градът на фонтаните“.

Продължихме към историческия център на града – Старе Место (Стария град), който се намира съвсем наблизо. Вървейки натам, погледите ни бяха привлечени от най-известният символ на града – Братиславският замък. Разположен е на висок хълм над Дунав с четириъгълна форма, която братиславчани често сравняват с „обърната маса“. През май го бяхме посетили и обходили залите му, така че сега се задоволихме само да го гледаме отдалеч...

Съвсем скоро вече крачихме по една от тесните улички, разстлали калдъръма си в самото сърце на града. Преминахме покрай известната Михалска брана – единствената запазена средновековна градска порта от XIV век, и спряхме за миг под самата кула. Там се намира нулевият километър – кръг от месингови плочки, който показва разстоянието от Братислава до 29 световни столици.

_{Пред Михалска брана – единствената запазена средновековна порта на Братислава}

После се отправихме към „Хлавне наместие“– централния площад, и спряхме пред сградата на Старото кметство, близо до Максимилиановия фонтан (Фонтанът на Роланд) – най-известният фонтан в Братислава. Издигнат е през XVI век по нареждане на крал Максимилиан II (владетел на Кралство Унгария), за да служи като обществен източник на вода за града и да помогне при гасенето на пожари. На върха на 10,5-метровата колона на фонтана е изобразена фигура на рицар в пълно бойно снаряжение.

Официално това е самият крал, но местните хора оприличават фигурата на легендарния рицар Роланд – митичен защитник на градските права и пазител на Братислава. Според една от най-популярните градски легенди, точно в полунощ срещу Нова година, статуята на рицаря оживява, завърта се и се покланя в посока към Старото кметство, за да отдаде почит на съветниците, жертвали живота си за спасението на града в миналото. Друго предание гласи, че на Разпети петък рицарят оживява и размахва своя легендарен меч Дюрандал, но това чудо може да бъде видяно само от хора с напълно чисти сърца, родени в Братислава, които никога никому не са навредили. Встрани от фонтана е бронзовата статуя на Наполеоновия войник. Подпряна на пейка, тя напомня за френските войски по време на Наполеоновата обсада на града през 1805 и 1809 г. и легендата за един от войниците на Наполеон, който останал в града заради любовта си към местната девойка Паулина и хубавото пенливо вино.

_{В компанията на Красивия Наци}

По-нататък, на улица „Седларска“, пред кафене „Майер“, пък стои сребърната фигура на Красивия Наци, вдъхновена от братиславския ексцентрик от началото на XX век, немеца Игнац Ламар. Статуята му има скрит механизъм, чрез който фигурата сякаш „сваля“ цилиндъра си пред преминаващите хора. Наци, както е бил наричан, остава в историята на словашката столица със своя изключително елегантен, макар и износен фрак, цилиндър, бастун и бял шал. Докато се e разхождал из Старe Место, той е поздравявал минувачите, покланял се е учтиво на дамите и им е казвал на немски, словашки и унгарски: „Целувам ви ръка“. Внук на известен цирков клоун, той се е стремил да носи радост на хората наоколо. Въпреки че животът му е бил белязан от трудно детство, бедност, психически страдания и несподелена любов, неговата мисия на уличен артист е била да разсейва тъгата си и да носи усмивки на града.

На кръстопътя на улиците „Панска“ и „Лауринска“ пък ни посреща бронзовият Чумил, усмихнат водопроводчик, който се подава от канализационна шахта.

_{Според поверието, ако човек докосне Чумил по главата, това ще му донесе късмет}

Според легендите, ако докоснете главата му, това ще ви донесе късмет. Има две градски легенди за необикновената му поза. Едната е, че това е типичен работник от времето на социализма – такъв, който зяпа вместо да изпълнява задърженията си („зяпач“ – точно това означава името му в превод). Втората е, че това е мъж, застанал в това положение, за да може да наднича под полите на минаващите наоколо дами.

След броени минути вече се разхождахме по отсрещния площад „Хвиездославово наместие“, където се издига сградата на Словашкия народен театър, впечатляваща със своя великолепен стил. Пред нея е разположен Фонтанът на Ганимед, изобразяващ древногръцкия мит за отвличането на Ганимед – красивия младеж, когото Зевс (преобразен като орел) отнася на Олимп, за да служи на боговете. Тук, в пространството около хотел „Радисън Карлтън“, са разположен паметникът на поета Павол Хвиездослав, на когото е именуван площада, както и този на Ханс-Кристиян Андерсен.

Дойде моментът да посетим и намиращата се на броени метри – на площад „Руднайово наместие“, катедрала „Свети Мартин“ – най-важната и най-голяма църква в Братислава и главен храм на новосъздадената Братиславска архиепископия. От втората половина на XVI до първата половина XIX век катедралата служи като официална коронационна църква на Унгарското кралство. Там са се състояли деветнадесет кралски коронации (единадесет монарси, включително кралица Мария Терезия, и осем кралски съпруги). Днес тази катедрала е втората най-популярна туристическа атракция в столицата на Словакия.

По обяд отидохме в едно предпочитано от нас заведение – популярния ресторант на самообслужване „Гастро при Якуб“, намиращ се в ценъра, на площад „Наместие Словенскехо народнехо повстаниа“ (Площад на Словашкото народно въстание). Там човек може да си хапне специалитети от словашката кухня (и не само) на такива цени, каквито няма никъде в града. Пилешко с тъмен сос, супа гулаш, хлебни кнедли, кисело-сладки краставички, настъргано червено цвекло, комбинирано с хрян, халушки с бриндзово сирене, поръсени с парченца печен бекон – с тези и други ястия не просто засищахме глада си „при Якуб“, но и си доставяме гастрономическо удоволствие всеки ден...

На връщане към апартамента вървяхме бавно, отправяхме погледи към минувачите, към сградите, към преминаващите трамваи.. Усмихвайки се една доловимо, Николина ми сподели, че онова, с което я е впечатлило много това, че Братислава притежава рядка хубост, но не само не я натрапва, но и сякаш се стеснява да я изтъкне.

Спътницата ми бе напълно права. Братислава е град, притежаващ особен чар – деликатен и непретенциозно романтичен. Красотата му, съчетаваща по хармоничен начин старинното минало с модерното настояще, е неподправена, в нея няма нищо пресилено, нищо изкуствено. Такива са и братиславчани – впечатляващи с добронамереността си и подкупващи със своята естественост. Първото нещо, с което привличат вниманието ти, когато общуваш с тях, е откритостта на духа им. Това са хора рядко отзивчиви и любезни, притежаващи достатъчно самочувствие, но излъчващи скромност. В истинността на тези твърдения се убедихме още при първото ни посещение тук...

В късния следобед посетихме „Славин“ – мемориала на съветските войници, загинали по време на Втората световна война в западната част на Словакия. Този паметник се намира в подножието на Малките Карпати и е една от най-важните забележителности на Братислава. Местоположението на този мемориал е такова, че терасите му предлагат красива гледка към целия град. „Славин“ е и едно от двете военни гробища в Братислава. Когато се изкачихме на хълма, ни обзе вълнение и едновременно с това потиснатост.

_{Паметникът „Славин“}

„Виж, колко млади хора са жертвали живота си – и мъже, и жени... ужасно е, но и величествено...“, промълви тихо Николина, гледайки надгробните камъни, поставени на гробовете.

„Ужасно и величествено...“, повторих думите ѝ, опитвайки се да пропъдя черните мисли, нахлули в ума ми.

„Десетки хиляди бойци, дошли отдалеч, са проляли кръвта си за свободата на Словакия и са оставили костите си на словашка земя“, казах, докато гледах внушителния централен обелиск, висок 42 метра.

„И словаците са доказали благодарността си и признателността си към тях“, отвърна Николина.

„Да, така е – всяка година на четвърти април тук, на „Славин“ се провеждат официални възпоменателни церемонии с участието на държавни ръководители, военни делегации и ветерани“, кимнах утвърдително с глава и стиснах по-силно дланта ѝ, докато тя обърнала взор към по-малките скулптури на мемориала.

След около час се спуснахме надолу, по хълма. Вече бе започнало да се свечерява...

Мракът се бе спуснал над улиците, когато пристигнахме пред ресторант „Палачинка Лацинка“, намиращ се на улица „Шанцова“. През май там ходехме всяка вечер и си хапвахме палачинки с различни плънки, от които любимата ни е тази от бриндзово сирене. Така направихме и сега. След като се насладихме на вкусните печива, отидохме до близкия магазин, откъдето си купихме кафе на капсули, предпочитаното от нас „Татранско мляко“ и кроасани за утрешната ни закуска, а също и две големи бутилки с безалкохолни напитки – легендарните „Кофола“ и „Винеа“, съществуващи още от времето на социалистическа Чехословакия. „Кофола“ е напитка тип кола, състояща се от тайна смес от 14 билкови и плодови екстракта, подправени с женско биле и добавен кофеин (сироп „Кофо“). „Винеа“е газирана гроздова напитка, ароматизирана с екстракт от бъз. Замислени като заместители на западните безалкохолни напитки, те ги конкурират успешно и днес. Рецептата на „Кофола“ е разработена в Прага, „Винеа“ пък е „изобретена“ точно тук, в Братислава...

Когато тръгнахме да се прибираме, градът вече се приготвяше за сън. Време бе да се приготвим и ние...

На следващия ден разходката ни отново започна рано. Вървяхме по широки булеварди, край зелени паркове, гледахме преминаващите трамваи, вслушвахме се в характерния им звън, и пресичахме просторните улици, ентусиазирани и пълни с енергия. Първото селфи, което си направихме, бе пред сградата на Словашкото радио – интересна постройка във формата на обърната пирамида.

_{„Обърнатата пирамида“ – сградата на Словашкото радио}

После поехме към площад „Наместие слободи“ (Площадът на свободата) – там се намира най-големият фонтан в града. Разговорно е наричан „Дружба“ и е построен по време на социалистическата епоха, когато идеологията наблягаше много на „дружбата между народите“. Ето го и него. В центъра му има масивна стоманена скулптура във формата на разцъфнал липов цвят – липата е официалното национално дърво на чехите и словаците и традиционен славянски символ (особено липовите листа и клонки).

„Е, сега е време да отидем до „Петржалка“, рече Николина, след като постояхме известно време на площада.

Съгласих се и тръгнахме веднага в посока към центъра. „Петржалка“ е жилищен квартал, най-гъсто населената част на Братислава и един от най-гъсто населените райони в Словакия и Централна Европа. Намира се от отсрещната страна на Дунав. Тръгнахме натам, като избрахме да минем през историческия център. Там имаше заведение, в което предлагаха прочутия тръделник – традиционно сладко тестено печиво с форма на кух цилиндър, което се поръсва със захар, канела и смлени орехи. Предлага се с пълнеж от течен шоколад, сладолед или кремове.

Взехме си по един такъв специалитет и преди да се насладим на вкуса му, прекосихме главния площад, за да стигнем до спирката, откъдето червено возило щеше да ни отведе до „Петржалка“. През 70-те години на миналия век кварталът е бил застроен масово с панелни блокове, което го превръща в един от най-големите подобни комплекси в Централна Европа.

Автобусът премина по „Мостът на Словашкото народно въстание“, който разговорно е наричан „НЛО“, защото на него, разположен на висок пилон, се издига ресторант във форма на летяща чиния. Разхождахме се около час из квартала, който ни хареса много – с тези негови блокове, реновирани и боядисани в ярки цветове, издигащи се сред просторни улици и зелени паркове, край модерни магазини и обществени сгради...

След като обядвахме на обичайното място, тръгнахме пак в посока към реката, стигнахме до крайбрежната алея „Ваянскехо набрежие“ и скоро се оказахме на площад „Наместие Т. Г. Масарик“, пред сградата на Словашкия национален музей. Точно там е паметникът на Томаш Гариг Масарик – бронзова статуя, издигната в чест на първия президент на Чехословашката република.

_{Пред паметника на Томаш Масарик – първия президент на Чехословакия}

Снимахме се пред паметника и продължихме в посока към моста с „летящата чиния“. Отбихме се на чаша наливно пиво в малко бистро, разположено на самия бряг на реката, където бе акостирало едно туристическо корабче. После от спирката под моста взехме автобус номер 29, който ни отведе до един от най-старите замъци в страната – Девин.

_{На върха на скалата, където се издигат руините на замъка Девин}

Сред около половин час вече изкачвахме поддържаните, но стръмни пътеки и стъпала, водещи към величествена крепост-руина. Замъкът Девин, споменат писмено за пръв през XIII век, се намира се в едноименния квартал (и бивше село), на около 14 километра от центъра на Братислава. Разположен е върху величествена 212-метрова скала точно на мястото, където тъмните води на река Морава се сливат с по-широкия и светъл поток на Дунав – там е и границата между Словакия и Австрия. Гледката от върха на скалата, разкриваща красивата природна картина и околноста на замъка, е наистина забележителна!

През 1809 г. замъкът е взривен и разрушен от армията на Наполеон Бонапарт, поради което днес функционира като музей на открито с частично реставрирани останки. Най-разпознаваемата му част е Девическата кула, кацнала на отделна скала над реката. Според една легенда Микулаш, владетелят на замъка Девин, отвлякъл красивата Маргарита от Каринтия с намерението да се ожени за нея. Семейството ѝ обаче, подкрепено от войска, използвало хитрост, за да проникне в замъка, при което Микулаш и годеницата му потърсили убежище в малката кула. В неравния бой Микулаш бил убит, а сломената от скръб Маргарита сe хвърлила във водите на Дунав.

На тръгване от замъка си казахме, че до края на екскурзията ни трябва да посетим непременно и някое село в околностите на столицата.

На следващата сутрин двуетажен пътнически влак ни отведе до село Иванка при Дунав, намиращо се съсем близо до Братислава и летище „М. Р. Щефаник“. Селото е известно с това, че там преди повече от век в самолетна катастрофа загива Милан Растислав Щефаник – словашки държавник, един от политиците с най-голям принос за основаването на Чехословакия.

Снимахме се пред паметника му и поехме пеш към съседното село – Бернолаково. Между двете населени места има обособена алея, която ги свързва и се използва както от велосипедисти, така и от пешеходци. Харесаха ни тези села – големи и бързо разрастващи се, но в същото време уютни и със спокойна атмосфера.

Към обяд се прибрахме в Братислава, а в следобеда разгледахме Примациалния дворец – забележителна класицистична сграда в Старе Место, разположена на площад „Примациалне наместие“. Там, в Огледалната зала на двореца, на 26 декември 1805 г. е подписан Братиславският мир (Мирът от Пресбург) между Франция и Австрия след битката при Аустерлиц, най-кървавата битка в света дотогава. Другите мирни договора, парафирани в Братислава (известна в миналото с немското си име Пресбург и унгарското Пожон), датират съответно от XV и XVII век.

Примациалният дворец съхранява уникална колекция от английски гоблени от XVII век, открити случайно в стените по време на ремонт през 1903 г. Преди да я разгледаме, попитах на словашки един от служителите, къде точно са изложени гоблените. Човекът ме упъти и тогава му казах нещо на английски.

„О, извинете, помислих, че сте словак“, отвърна той. Същото си помисли и служителката, която провери билетите ни. Не бяхме изненадани – нито аз, нито Николина.

„Помня, че когато през пролетта си купувахме сувенири близо до паметника на Андерсен, един от минаващите наблизо абитуриенти предложи да те почерпи с бонбон – явно те бе взел за свой сънародник“, каза тя, усмихвайки се тайнствено...

Разходката ни завърши с посещение на Медицинската градина, намираща се в центъра на града. Създадена е през XVIIIl век, като част от Аспремонтовия летен дворец, който е запазен и до днес и в него се помещава деканът на Медицинския факултет към Университета „Коменски“. Известно е, че прочутият композитор Йозеф Хайдн е свирил в тази градина няколко пъти. Фонтан със скулптури на лебеди е основната забележителност в градината. В този парк са разположени и два паметника – на словашкия писател Мартин Кукучин и на унгарския поет-революционер от словашки произход Шандор Петьофи.

_{Пред паметника на Шандор Петьофи в Медицинската градина}

Градината, която е популярно и предпочитано място от жителите на Братислава, е впечатляваща – с добре поддържаните си тревни площи, цветни лехи и стари дървета. Едно наистина великолепно място!

Прибрахме се в апартамента привечер. Докато приготвяхме багажа си, по телевизията излъчваха клипове на тукашни музикални изпълнители и ми хрумна да изпея нещо и аз. Влязохме в интернет и намерихме караоке на „В словашките долини“, най-известната песен на Карол Духон, легендарен словашки певец, починал твърде млад. Запях тихо, а Николина ми пригласяше. Това бе последната ни вечер в Братислава...

3 октомври, денят на отпътуването ни. Сутринта се разходихме до „Хвиездославово наместие“, за да си закупим сувенири. После обядвахме в заведение на центъра. На аерогарата пристигнахме в 13 часа. Два часа по-късно вече бяхме заели местата си в самолета.

„Ще се върнем пак, нали, Амор?“, попита тихо спътницата ми.

„Да, ако съдбата е благосклонна към нас, ще се върнем...“. В този момент отромната птица започна да бяга по пистата, като постепенно забързваше хода си, докато накрая полетя. Погледнахме в илюминатора – през него се виждаха покрайнините на града, останал долу в далечината... Чао, Братислава... чао и до скоро!