Обозначавана с термина „бътерфлай“ (butterfly – пеперуда), тази техника се характеризира с това, че при нея вратарите пазят долната част на вратата, като се спускат на колене, за да блокират опитите за гол. Името на стила идва от приликата между разтворените вратарски протектори за крака и ръцете с крилата на пеперуда. Този стил се противопоставя на стила „стенд-ъп“ (stand-up – изправен стил), при който повечето удари към вратата се спасяват, докато вратарят е в изправено положение.

Много фактори допринасят за превръщането му в де факто стандартен стил на игра днес, включително популяризирането на вратарската маска от Жак Плант, изключителното прилагане на стила от Владислав Третяк по време на серията мачове между Канада и СССР през 1972 г., появата на Тони Еспозито (през 70-те години) и Доминик Хашек (през 90-те) в Националната хокейна лига (НХЛ), разработването на леки материали за протекторите, както и влиянието на професионални треньори на вратари като Уорън Стрелоу и Беноа и Франсоа Алер.

В НХЛ има малцина вратари, които използват единствено стила „стенд-ъп“ (stand-up). Въпреки че е ефективен и популярен сред вратарите, стилът „бътерфлай“ може да остави горната част на вратата по-уязвима за голове.

Модерната разновидност, наречена „профлай“ (profly), става най-популярна благодарение на Патрик Роа и е стилът, който се използва и преподава най-често. Стилът „профлай“ е специализирано развитие на стила „бътерфлай“. Името произлиза от модел вратарски протектори за крака, проектирани специално за прилагане на техниката „бътерфлай“. Впоследствие терминът започва да обозначава стила на вратари, които използват техниката за спасяване „бътерфлай“ като основа за повечето си действия при спасяване.

Терминът „хибриден“ често се използва, за да се определи до каква степен един вратар се отклонява от използването на техниката „бътерфлай“ като основен метод за спасяване. В някои среди на специалисти по вратарска подготовка терминът „хибриден“ се използва за описание на стил, намиращ се по средата между този на вратар, играещ чисто в стил „бътерфлай“, и такъв, играещ чисто в стил „стенд-ъп“.

_{Дълбоката „блокираща“ стойка тип „бътерфлай“, използвана от Марк-Андре Фльори. (Credit: Dan4th Nicholas from USA, CC BY 2.0, via Wikimedia Commons)}

Глен Хол се счита за първия вратар, който реагира на ударите, като се спуска на колене. Това е забележително, тъй като той прави това без маска. Други негови съвременници, като Тери Сочук и Жак Плант (на когото се приписва популяризирането на вратарската маска, макар да не е неин изобретател), разчитат предимно на стила „стенд-ъп“. Планте действително е изпробвал стила „бътерфлай“, докато си е изпълнявал вратарските си задължения с Глен Хол в Сейнт Луис, но е съветвал другите да не го използват, освен при определени ситуации, в които видимостта към вратаря е ограничена от други играчи (т.нар. „скрийн“). Иновацията на Хол е доразвита по-късно през 60-те и 70-те години от Роджър Крозие и Тони Еспозито. Въпреки успеха им, стилът „бътерфлай“ излиза от употреба, докато на сцената не се появява Патрик Роа в средата на 80-те години. Този нов, модерен стил „бътерфлай“ започва да се нарича profly.

Сред видните привърженици на еволюцията на „бътерфлай“ към „профлай“ са канадските треньори Франсоа Алер и Беноа Алер. Мнозина смятат, че появата на стила „профлай“ е станала възможна благодарение на подобрените, силно подсилени протектори за гърди и ръце, както и на по-сигурните маски за лице. Преди тези подобрения вратарите са носили протектори за гърди и ръце, изработени от филц. За да избегнат контузии, те е трябвало да улавят всички шайби с ръкавиците си. Съвременните леки пластмаси и абсорбиращите енергията пени позволяват на вратарите да блокират и спират ударите с телата си. Дизайнери на екипировка като Мишел Льофевр (известен с работата си за Koho и Reebok), Майкъл Вон от Vaughn Custom Sports и покойният Брайън Хийтън (известен с марките Brian's и Heaton) са в челните редици на тези технологични подобрения. Патрик Роа работи с братята Алер и използва протектори с дизайн на Льофевр и ръкавици с дизайн на Хийтън в края на 80-те години, за да модернизира стила.

Както е при много изкуства, и тук няма единно мнение относно класификацията на стиловете и техниките при съвременната вратарска игра. Съвременни треньори, застъпващи хибридния стил – като покойния Уорън Стрелоу – са работили с вратари, свързвани със стила „профлай“, като например Мика Кипрусоф. „Бътерфлай“ не е просто стил, а техника за спасяване, използвана от повечето вратари.

_{Полуизправената стойка, използвана от Мартин Бродо. (Credit: C.P.Storm from Near Ottawa, Canada, CC BY 2.0, via Wikimedia Commons)}

Съпоставка със стила „стенд-ъп“

Стилът „бътерфлай“ се разглежда като противоположност на стила „стенд-ъп“ (игра в изправено положение). „Профлай“ и хибридният стил представляват по-специализирани разновидности на съвкупности от технически движения, включени в рамките на модерния стил „бътерфлай“. Терминът „бътерфлай“ често се използва за описание на по-новия стил на вратарска игра „профлай“, усъвършенстван от играчи като Ед Белфър и популяризиран в началото на 2000-те години от вратари като Рик ДиПиетро, Мартен Бирон, Роберто Луонго, Марк-Андре Фльори, Марк Дени, Хенрик Лундквист и Жан-Себастиен Жигер – като последният е силно ориентиран именно към този стил.

Сравнение между стиловете „профлай“, „хибриден“ и „стенд-ъп“

Поради широкото разпространение на спасяването тип „бътерфлай“, са се оформили различни стилове въз основа на това как отделните вратари прилагат този похват. Характерни (макар и не задължителни) белези на вратарите от типа „профлай“/„блокиращи” са широкият разкрач при стила „бътерфлай“, използването на по-твърди наколенници (често без гъвкави зони в областта на коляното) и стремежът да покриват долната част на вратата. Вратарите, които използват стила „бътерфлай“ като основа за повечето си спасявания, обикновено се определят като „профлай“ или блокиращ тип. Те често адаптират техниките си така, че да заемат възможно най-голяма част от площта на вратата и да оставят на нападателите минимално пространство за стрелба. Вратарите от типа „профлай“ обикновено са много подвижни в стойката „бътерфлай“ и се отличават с умелото използване на техники за придвижване, базирани на този стил, като пълзене и плъзгане по леда в позиция „бътерфлай“. Вратари от НХЛ като Марк-Андре Фльори, Хенрик Лундквист и Роберто Луонго се вписват в стила „профлай“/„блокиращ стил”.

Макар да съществуват различни нюанси, по които един вратар може да бъде определен като „хибриден“ спрямо „профлай“ стила, най-общо се приема, че хибридните вратари разчитат повече на рефлексите си за спасяване на шайбата, отколкото на блокирането ѝ с тяло. Характерни (макар и не задължителни) белези на хибридните вратари са по-тесният разкрач при „бътерфлай“, използването на много по-гъвкави наколенници и прилагането на разнообразни техники за спасяване (включително „бътерфлай“). Една от често срещаните разлики между хибридните вратари и тези от типа „профлай“ е склонността на хибридните вратари да се връщат в изправена позиция след всяко спасяване, когато това е възможно. Докато вратарят тип „профлай“ може да използва плъзгане в позиция „бътерфлай“, за да заеме място след отбита шайба, хибридният вратар може да предпочете да се изправи и да се придвижи до позицията чрез „Т-тласък“ (T-push) или странично плъзгане (shuffle). Вратари от НХЛ като Райън Милър, Евгений Набоков и Тим Томас попадат в категорията на „хибридния“ модел на игра. Томас нарича своя стил „батълфлай“ (комбинация от „battle“ – битка, и „бътерфлай“), подчертавайки агресивния си подход и техники.

_{Уейд Флахърти през 2008 г., прилагащ движението V-H („сплит-бътeрфлай“), за да реагира на голова възможност близо до вратата. (Credit: Crossmr, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons)}

Оригиналният стил „стенд-ъп“ се счита за остарял в съвременните среди на вратарите. Все още обаче има малък брой вратари, за които се смята, че се намират в другия край на хибридния спектър спрямо вратарите, използващи изцяло стила „профлай“. Често се приема, че тези малцина представители практикуват „модерен стенд-ъп“ стил. Вратарят, играещ в модерен „стенд-ъп“ стил, почти никога не преминава изцяло към пълна позиция „бътерфлай“ и се стреми да остане на краката си възможно най-дълго. Тези вратари обикновено притежават отлична подвижност на кънки и демонстрират умения над средното ниво при боравенето с шайбата и спасяванията с помощта на стика. Мартин Бродо вероятно е бил последният вратар в НХЛ, практикуващ стила „стенд-ъп“.

Технически ходове

Съществуват редица други скорошни технически нововъведения, свързани с позицията на шайбата и стрелеца на леда.

Характерна особеност на стила „профлай“ е, че кракът от страната на шайбата остава долу при изправяне върху кънките за заемане на нова позиция след отбита шайба или при последващ удар. Вместо да се повдига кракът, който е най-близо до шайбата, се повдига по-далечният крак, след което кракът от страната на шайбата се изтласква към нея. В този момент вратарят може да се завърти обратно върху острието на кънката от страната на шайбата, заставайки с лице към стрелеца в познатата стойка за готовност.

За вратарите, използващи стила „профлай“, обикновено е по-лесно да се „плъзгат“ на колене – техника, известна още като „тласък със задния крак“ или „плъзгане тип пеперуда“ (butterfly slide). Този термин описва ситуация, при която единият крак е долу, а другият – горе. Вратарят се оттласква странично с повдигнатия крак (откъм петата) по посока на крака, който е долу. Това позволява плъзгане от повдигнатия крак към долния, без вратарят да се отделя напълно от леда. Ако вратарят разчита на вътрешните ръбове на кънките или ако предната част на протекторите (падовете) е обърната напред – както е при по-старите варианти на стила „бътерфлай“ – тласъкът често води до преобръщане по гърди и корем.

Движението V-H (наричано още „Сплит Бътерфлай“ (Split Butterfly) – шпагат тип „пеперуда“) или „заемане на позиция до гредата“) е характерно за вратарите, използващи стила „профлай“. Това е сравнително нов тактически похват за противодействие на стрелец, който се придвижва от зоната зад вратата към предната ѝ част и има възможност за подаване. Вратарят поставя коляното, което е най-далеч от стрелеца, хоризонтално по протежение на гол-линията. Коляното, което е най-близо до шайбата, остава във вертикално положение до щангата на вратата. Предимството тук е доброто покритие срещу бързи удари към близкия ъгъл на вратата, като същевременно се запазва възможността за проследяване на подавания към зоната пред вратата.