19 май 2026 г., вторник, 19 часа и 5 минути. От летището в Крумово излетя голяма желязна птица, която с разперени криле се насочи по въздушния път, който щеше да я отведе до Братислава. В пълния с пасажери търбух на птицата се намирахме и ние – аз и спътницата ми. Тя стоеше на седалката до мен и едва прикриваше вълнението си. Пътешествието ни започна.

Когато вече летяхме над Словакия, Николина погледна през илюминатора и впечатлена от разкрилата се гледка, ме заговори. „Виж, какви широки ниви! Не са като у нас – малки, раздробени, разкривени...“, гласът звучеше някак приповдигнато и усещах, че я обземаше приятна емоция.

Насочих поглед надолу и видях множество зелени и жълти килими, разстлани по земята. „Виждам една цветна картина“... Тя се усмихна. До края на полета не оставаше много, но ми се стори, че времето тече по-бавно, отколкото обикновено...

И ето, най-накрая птицата се приготви за приземяване, после кацна и се затича по пистата, в началото с бърза скорост, после все-бавно и по-бавно, докато накрая спря. Часът бе осем без десет. Пристигнахме! Наредени един зад друг, хората започнаха да напускат салона на самолета. Изчаквайки реда си, ние се отправихме към вратата, кимнахме на усмихнатите стюардеси, изпращащи пътниците, и заслизахме по стълбичката на самолета. Ахой, Братислава! Вече бяхме стъпили на твърда земя...

Отправихме се към аерогарата, преди наричана „Иванка“, сега носеща името „М. Р. Щефаник“. Прекосихме бързо залата и излязохме навън. Пред летището бе паркиран точно този автобус, който ни бе нужен – номер 61.

Сред минути червеното возило потегли. „Какви автобуси имат тук! Модерни, с електронни табла, електронни билети, женски глас съобщава имената на спирките...“, впечатли се тя, докато аз внимателно следях разписанието.

Автобусът вече бе навлязъл дълбоко във вътрешността на града, когато попитахме шофьора как да стигнем до улицата и номера, които търсехме – „Яскови рад“ 183. Учтиво упътени от него, слязохме на следващата спирка и поехме в указаната посока.

Не след дълго стояхме пред входа на малко жилищно блокче. Съвсем наблизо бе централната жп гара. Отключихме с код външната врата и вратата на резервирания апартамент. Миниатюрното жилище бе толкова уютно, колкото изглеждаше и на снимките...

Настанихме се. Взехме си душ, след което тръгнахме да търсим хранителен магазин, за да си изберем нещо за утрешната ни закуска. Намерихме такъв на улица „Шанцова“, близо до спирката, на която бяхме слезли преди малко. Купихме си кифлички, прясно „Татранско мляко“ и кафе на капсули. Не стояхме будни до късно. Още преди полунощ усетихме как клепачите ни се затварят и неусетно се потопихме в съня. Сън в Братислава...

Събудихме се рано. Закусихме. Кифличките ни се сториха като току-що опечени, а прясното мляко имаше мирис и вкус на истинско мляко. Приготвихме се за излизане. Нямахме търпение да се впуснем по улиците на града.

Червен тролейбус ни откара до един слънчев булевард. Бяхме в центъра на града – Старе Место. Огледахме се и встрани от нас видяхме тихи улици и къщи, боядисани в по-светли или по-тъмни пастелни цветове. Ранобудни братиславчани вървяха спокойно, без да бързат заникъде. Поехме по една от уличките, макар да не знаехме къде ще ни изведе.

В един момент погледът ми бе привлечен от внушителната снага на голям замък, гордо извисяващ се над близкия хълм. Виждаше се само част от него. „Ето го Братиславският замък!”, почти извиках, стискайки ръката на Николина.

„Аморе, нека отидем първо там“, каза тя.

_{Пред Братиславския замък}

Съгласих се и след като прекосихме няколко улици, се оказахме съвсем близо до издигащата се над околните постройки катедрала „Свети Мартин“, най-голямата църква в страната. От XVI до XIX век в този изящен готически храм са били коронясвани унгарските крале. А Словакия е била в продължение на десет века част от Унгария – до основаването на Чехословакия през 1918 г.

Стигнахме до подножието на хълма и веднага тръгнахме нагоре. Оказахме се прeд кула, известна като портата на Сигизмунд. Високата метална врата на входа бе заключена.

Продължихме по добре поддържания паваж и стигнахме до една каменно-тухлена постройка. Това бе портата на Свети Никола. Този замък има още две такива – портата на Леополд и Виенската порта.

Преминахме през голямата врата. Когато изкачихме скалистия, но добре озеленен хълм, пред очите ни се разкри прекрасна гледка – виждаха се ясно синия Дунав, разделящ на две града, моста с ресторанта, приличащ на летяща чиния, кацнала на пилон, висок почти сто метра, металните силуети на другите мостове, чиито контури се очертаваха в далечината, огромния парк с големи дървета, простиращ се от другия бряг на реката, многогоетажното модернистично здание Aupark Tower, жилищния квартал с разноцветни панелни блокове, носещ звучното име „Петржалка“.

„Какво означава то?“, Николина ме погледна и в същия миг в очите ѝ проблеснаха лъчи.

„Магданозена нива“, отговорих. Някога там е имало село със същото име, а жителите му са отглеждали много зеленчуци.

Дълго съзерцавахме пейзажа, сред което се обърнахме с лице пред замъка. Пред нас се издигаше внушителна, правоъгълна по форма сграда с четири ъглови кули с червени остри върхове – сградата на бившия кралски дворец. Главният замък в столицата. Впрочем тази масивна сграда е била наричана „замък“преди доста години, сега се нарича „храд“. В Словакия се прави стриктно разграничение между двете неща – думата „храд“ е предназначена за укрепено имение от Средновековието, докато с понятието „замък“ се обозначава величествено жилище на аристокрацията от по-късните епохи. Така е и в Чехия.

Чехия... Въпрос на време бе да спомена тази страна – другата, по-голямата от двете сестра... Допреди малко повече от три десетилетия те преди имаха общ дом, но оттогава, за съжаление, са разделени.

Разглеждахме дълго масивното здание, чийто градеж започва още през IX век и е завършва девет столетия по-късно. Преди да прекрачим входа му, обгърнахме с поглед пространството пред замъка, където е монтиран голям бронзов паметник на Сватоплук (както го наричат тук), третия владетел на Великоморавия – първата държава на чехите и словаците. После прекрачихме входа.

Всичко видяно в замъка и извън него, ни впечатли много – и залите с многобройните старинни предмети, и великолепните картини, окачени на стените, и експозицията, представяща предмети на келтите, населявали някога тукашните земи, изложбата, посветена на кралица Мария Терезия, и просторните градини, и страничните сгради, и изложбата на африканското изкуство.

Когато се връщахме по обратния път, усетихме, че ни наляга умора и забавихме хода си. Вече бе време за обяд. Прекосихме няколко улички и излязохме на широк булевард, край чиито тротоари бледолилави цветя потрепваха от лекия полъх на вятъра. Скоро се озовахме на един от централните площади в Старе Место – площад „Словашко народно въстание“.

Там течеше ремонт – бригада работници подменяха пътната настилка. Едва направили няколко крачки, видяхме издигнато встрани от нас здание в бледорозов цвят, на чийто приземен етаж, в зала с високи прозорци със заоблени сводове, се помещаваше ресторант. Над входа имаше надпис „Гастро при Якуб“.

Влязохме вътре. Заведението бе на самообслужване. Приветлива жена от персонала, една от тези, които подреждаха порциите, ни разясни какво включва менюто – все традиционни специалитети от словашката кухня. Избрахме си няколко от тях – зелева супа на име капустница, панирано пиле, краставички, потопени в сладко-кисел сок и пикантно червено цвекло. И две филийки хляб, но само за мен.

Ястията бяха не просто вкусни, а необикновено вкусни, доставящи истинска наслада за небцето! А също и радост за душата... Вече бяхме убедени, че ще обядваме в „при Якуб“ и утре, и вдругиден...

На връщане минахме пак по „Шанцова“ и както си вървяхме, аз запях тихо. „Над Татрите се святка и страшен гръм гърми“, после продължих с „Къде е моят дом“, а Николина, донякъде изненадана, се вслушваше внимателно в мелодиите, поглеждайки отвреме-навреме към минувачите, разминаващи се с нас.

„Да, познах и двата химна... словашкият и чешкият. Първият е по-запомнящ се. “, каза тя.

Отговорих ѝ с усмивка.

Вечерта отидохме до един добре озеленен парк, намиращ се недалеч от гарата, покрай който минахме, връщайки се от Старе Место. В парка имаше заведение с азиатска кухня. Там хапнахме люта корейска супа и варени картофи.

Когато тръгнахме да се прибираме, нощта вече се спускаше по покривите на къщите. Оглеждайки околните сгради, Николина ми сподели, че докато вчера е сърфирала в интернет, е прочела, че в някъде в района около гарата работи заведение, в което се предлагат палачинки. Решихме да го потърсим на следващия ден.

После влязохме в същия хранителен магазин, откъдето бяхме пазарували предната вечер. Бях си наумил да опитаме някаква словашка бира, затова добавих към покупките и две бутилки от първата марка, на която попаднах – „Злати Бажант“, което ще рече „Златен Фазан“. Прибрахме се и час по-късно, след като стъклените бутилки вече бяха охладени добре, отпихме от кехлибареното пиво.

„Златният Фазан“ имаше отличен вкус, който не отстъпваше по нищо на прочутите чешки бири. Наближаваше полунощ и след няколко минути вече бяхме в хоризонтално положение. На другия ден трябваше да ставаме рано.

На сутринта, изпихме по чашка кафе и без да се бавим, се насочихме към гарата. Обиколихме района, но никъде не видяхме да се предлагат палачинки. Леко учудени, решихме да тръгнем към Старе Место, но този път пеш.

Градът се движеше в обичайния си ритъм – умерено, без излишна нервност и суетене. Поехме по „Щефаникова“, улица, която ни отведе до малък площад, където бе разположена великолепна бяла сграда. Това бе дворецът „Грасалкович“, резиденцията на президента на Словашката република. В този дворец някога е изнасял концерти самият Хайдн, световноизвестният австрийски композитор.

_{Пред двореца „Грасалкович“}

Пред оградата на двореца фонтан във формата на земно кълбо разплискваше сребристи води. „Земята – планета на мира“ – това е името на този фонтан. Млада блондинка, приседнала на една от близките пейки, предложи да ни снима. После Николина ѝ върна жеста. Взехме си довиждане с любезната дама и се отправихме към центъра, минавайки покрай сгради с модерен облик и край островърхи църкви в старинен стил.

Накрая свихме по една тясна павирана уличка и се озовахме на самия Главен площад – площад „Хлавне наместие“. Зад гърба ни бе сградата на Старото кметство, а пред нас разплискваше пръски най-старият фонтан в града – фонтанът на Максимилиан, първият унгарски крал в Братислава. Наоколо се издигаха старинни сгради, чиито стени украсени от изящни орнаменти, бяха боядисани в жълто, бяло, сиво, зелено.

Ето я и бронзовата фигура на Наполеоновия войник, облегнат на една пейка, поставена пред френското посолство. Легенда твърди, че в началото на век ранен френски войник на име Йохан Евангелист Хуберт е бил лекуван в лазарета в Братислава. За него се се е грижила красивата медицинска сестра Паулина. Любовта му към Паулина, заедно с отличното малокарпатско вино, го карат да остане в Братислава, като след изцелението си той става производител на пенливо вино, което днес е едно от най-популярните словашки пенливи вина и носи неговото име – Hubert.

_{В компанията на Наполеоновия войник}

Спуснахме се по площада и когато бяхме пред кафене „Майер“, друга една статуя, поставена до входа му, привлече вниманието ни – тази на Красивия Наци, популярна личност от междувоенна и следвоенна Братислава, местен немскоговорящ жител, по произход, известен с необичайния си външен вид и поведение. По улиците имаше много хора – някои се разхождаха, други пиеха бира, заели удобно места около наредените отвън маси на заведенията. Екскурзоводи развеждаха групи чуждестранни туристи и наоколо се чуваше немска, английска и испанска реч.

_{До Красивия Наци}

Разходката ни продължи около час. Точно в 12 часа излязохме от центъра, минавайки през портата на Михаил, единствената запазена порта от първоначалните четири входа на средновековните градски укрепления на някогашна Братислава. Отправихме се към „Гастро при Якуб“. Там си взехме едно доста популярно и в Словакия, и в Чехия ястие – тук наричано свиечкова, представляващо телешко филе, потопено в сос от зеленчуци и сметана, комбинирано с хлебни кнедли. Не пропуснахме и сладко-киселите краставички и червеното цвекло.

„Какви големи кнедли... и с какъв замах ги сервира жената...“, впечатли се Николина, докато опитваше вкуса им.

Опитах ги и аз. Бяха приготвени толкова добре, че сякаш се топяха в устата... Крехкото месо и светлокафениковия сос също бяха превъзходни!

След вкусния обяд решихме да отидем до известната Синя църква. Полутахме се малко, докато я намерим. Този храм представлява архитектурен шедьовър, граден в стил арт деко. За съжаление, храмът бе закрит за посещения, но вратата му бе широко отворена. Разглеждахме го дълго.

_{Пред Синята църква}

После минахме през един базар, където имаше улична храна, и за да утолим жаждата си, изпихме по чаша наливна бира, която се продаваше на един от павилионите.

На връщане, вървейки отново по „Шанцова“, минахме покрай сграда с малко помещение, разположено на приземния етаж. От отворения прозорец лъхна деликатен мирис на печиво.

„Аморе, виж, какво пише там – „Палачинка Лацинка!“...

Погледнах към входната врата. Вече бе ясно къде ще вечеряме. Палачинките се предлагаха и за късна закуска, и за обяд, и за вечеря.

Изляхохме от жилището привечер. Вървяхме по непознати за нас булеварди, прекосихме улици и улички, по които не бяхме минавали досега, преминахме покрай паркове, потънали в унес, край жилищни блокове с балкони, украсени с цветя, и край стари къщи с тъмни стени, покрити с бръшлян, от които лъхаше тайнственост…

Градът ни хареса много. Още с пристигането ни го усетихме близък, някак неочаквано близък. Харесаха ни и жителите му – когато се разминавахме с братиславчани, не можехме да не забележим ведрите им, излъчващи спокойствие лица. Но защо бяхме дошли точно в Братислава? Какво търсехме тук? Може би нещо отдавна изгубено от нас, а може би нещо, което никога не сме имали...

На здрачаване влязохме в „Палачинка Лацинка“. Там все още нямаше много хора. Николина седна на една свободна маса. Аз поръчах няколко палачинки – две, комбинирани със сирене бриндза, а другите с черешово сладко.

Не след дълго специалитетите бяха готови и продавачката – стройно момиче с кестеняви коси, ми ги подаде в ръката. Палачинките, почти бели на цвят, имаха необикновена мека текстура. Още с първите хапки усетихме, че това не е просто вкусна храна, а изтънчено удоволствие за сетивата... Навън вече бе тъмно и уличните лампи хвърляха мека светлина върху тротоара...

На третия ден отново посетихме историческия център, но този път минахме по различен маршрут. От сградите, които видяхме по пътя си, вниманието ни бе привлечено най-вече от тази на Словашкото радио – уникална постройка във формата на обърната пирамида.

На центъра се снимахме до статуята на известния Чумил – любопитен водопроводчик, надничащ от отворен канализационен люк и гледащ минувачите от нивото на уличната настилка.

_{В компанията на Чумил}

После тръгнахме по площад „Хвиездославово наместие“, преминахме покрай красивата сграда на Народния театър и солидното здание на хотел „Карлтън“, поспряхме се пред паметника на поета Павол Хвиездослав, чието име носи площада, след което озовахме пред друг един паметник – на Ханс Кристиан Андерсен.

Андерсен е смятал Братислава за най-хубавият град в Европа. Местна легенда твърди, че по време на престоя си в тук през 1841 г. той получава вдъхновението да напише две от от най-хубавите си приказки – „Грозното патенце“ и „Малката кибритопродавачка“.

_{До статуята на Андерсен}

Бяхме планирали да прекосим и моста, наричан НЛО, чието официално име е „Мост на Словашкото народно въстание“. Преминахме от другия бряг на реката. Там имаше доста желаещи да се изкачат до „летящата чиния“.

Взехме си билети. Асансьорът ни издигна нагоре. Гледката от върха бе изумителна! Застанали на площадката, сред групата от посетители, обгръщахме с поглед града, който се виждаше като на длан, и правихме снимка сред снимка.

После отидохме и до парка, намиращ се на десния бряг на реката. Това е най-старият обществен парк в Централна Европа, основан е през XVIII век. Носи името на словашкия поет Янко Крал, чийто паметник е монтиран там.

_{Мостът с „летящата чиния“, сниман от парка „Янко Крал“}

Впечатлиха ни и големината на парка, и масивните дървета, които се издигаха наоколо. Навред се простираха широки поляни, по които тук-там бяха приседнали хора, отдъхващи си сред спокойствие и зеленина.

След кратка обиколка, се върнахме обратно. Предстоеше ни да опитаме и други словашки специалитети. В „Гастро при Якуб“ хапнахме халушки с бекон и бриндза, а в следобеда, след като си закупихме някои сувенири, случайно попаднахме на мини заведение, където предлагаха прочутия тръделник, представляващ цилиндрично тесто, опечено на въртящ се шиш, поръсено със захар и канела, и обилно намазано от вътрешната страна с течен шоколад.

След като опитахме този сладкиш, решихме да се повозим на някакъв произволно избран от нас трамвай. Качихме се на една червена мотриса, която тръгна от гарата и насочвайки се към центъра, стигна хълма, където се издига Братиславския замък, премина през тунела, пробит под хълма, сред което продължи към центъра. Слязохме близо до някаква бирария.

След минути стояхме на една от свободните маси, наредени пред заведението, и отпивахме от добре охладената златиста течност, която се бе разпенила в халбите ни. Не след дълго, поглеждайки отвреме-навреме към преминаващите наблизо коли и трамваи, забелязахме група момичета, облечени в спортно-елегантен стил, които в стегнато темпо преминаха по тротоара, а радостните им възгласи се разнасяха навред.

Досетихме се, че са абитуриентки – вече бяхме видели друга такава група, само, че съставена от момчета. След около половин час тръгнахме в обратна посока. Вечерта настъпи незабелязано. Това бе последната ни вечер в Братислава. Не успяхме да разгледаме всички забележителности на столицата, но видяхме най-забележителното в нея – романтичния ѝ вид и семплата ѝ, изчистена от всякаква помпозност, красота. Истинска красота.

Вечеряхме в „Палачинка Лацинка“, като освен палачинки с бриндза, опитахме и такива с шокололадово-орехова плънка. Прибрахме се преди полунощ. Скоро сънят ни грабна в обятията си...

На четвъртия ден имахме уговорена среща с наш сънародник, познат на Николина още от детските ѝ години, дошъл в страната, още когато се казваше Чехословакия. Той пристигна със сина си. Идваха от неголямо градче, намиращо се сравнително далеч от столицата. Колата им спря точно пред входа на жилищното блокче. Преди да ни закарат до аерогарата, се поразходихме из центъра и край брега на Дунав. Снимахме се и пред паметника на Милан Ростислав Щефаник, словашкия държавник, загинал трагично преди повече от век в катастрофа с хеликоптер недалеч от мястото на днешната аерогара. Същата, към която трябваше да тръгнем след броени минути.

_{Пред паметника на Милан Щефаник}

Два часа по-късно голяма група пътници се насочи към изхода, отвеждащ до самолета, който след малко щеше да отлети към България. Желязната птица вече чакаше отвън. Хората започнаха да се изкачват по стълбичката на самолета. Изкачихме се и ние. Салонът се изпълни с пасажери. И ето, птицата внезапно се затича все по-бързо и по-бързо, докато в един миг отдели металните си крака от земята и полетя. Вперили очи в илюминатора, усетили за миг чувство на тъга, ние отправихме погледи към отдалечаващия се град, който ставаше все по-малък и по-малък.

Довиждане, Братислава! Довиждане... не сбогом!