News

Пръв директор на Националния археологически музей на България и пръв преподавател по антична археология, класическа филология, епиграфика и нумизматика в Софийския университет. Заедно с чехите Карел Шкорпил – историк, археолог и музеен деец, и брат му Херман Шкорпил – археолог, музеен деец, геолог, ботаник, архитект и библиотекар, Добруски полага основите на българската археология.

Вацлав Добруски (на чешки: Václav Dobruský) е роден 11 август 1858 г. в град Херманув Местец, тогава в Източна Бохемия, Австрийска империя (днес в Пардубицкия край на Чешката република), в семейството на шивач. Завършва Философския факултет на Карловия университет в Прага, където учи старогръцки и латински. След частичното освобождение на част от България (създаването на автономна Източна Румелия през 1878 г.), той е поканен в страната, както много други чешки интелектуалци от това време. През 1880 г. Вацлав Добруски заминава за България с Херман Шкорпил, под влияние на установилия се там чешки историк Константин Иречек, по това време главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение.

От 1880 до 1886 г. Добруски преподава латински в Областната реална гимназия в град Пловдив, столицата на Източна Румелия. Именно през това време той започва своите изследвания върху археологията на Тракия и средновековната българска епиграфика. Интересът му към древните паметници на страната скоро става известен и археологическите учебни пътувания на Добруски из България са подкрепяни от Министерството на образованието, в чиито трудове той докладва за тях. По-късно той предприема учебни пътувания до Италия, Гърция и до музеи в Берлин и Париж.
Година след обединението на България през 1885 г., Вацлав Добруски се премества в София, столицата на Княжество България. Там си сътрудничи със слависта Иван Шишманов. Между 1886 и 1893 г. е учител по латински език в Първа мъжка гимназия в София. От 1890 до 1910 г. е частен доцент по антична археология във Висшето училище (сега Софийски университет).

Неговите публикации (от 1883 г.) спомагат за създаването на Националния археологически музей в София, където Добруски на практика основава и ръководи археологическия (предимно античен) отдел, който благодарение на колекциите, създадени от собствените му разкопки, се превръща във фокус на музея.
През 1893 г. Вацлав Добруски е назначен с указ на княз Фердинанд I за директор на новосъздадения Национален археологически музей и организира първите изложби на музея, базирани на музеите в Прага и Виена. Добруски е негов първи директор от 1893 до 1910 г. (след разделянето на археология и етнография през 1905 г. остава директор на Националния археологически музей). Организира подреждането на сбирките в музея като взема за образец устройството на музеите в Прага и Виена. Предприема прибирането на всички открити в страната подвижни археологически паметници.

През 1886 г. Вацлав Добруски пише „Няколко сведения за изтурчването на родопските българи“. През 1889 г. Министерството на народното просвещение на Княжество България изпраща Добруски да проведе археологически проучвания в Западна България. Той посещава и проучва много населени места – градове и села, обобщава съществуващата литература по въпроса, която започва с книгата на Феликс Каниц „Дунавска България и Балканът“ и в резултат написва една голяма статия „Археологически издирвания в Западна България“, която публикува в „Сборник на народни умотворения, наука и книжнина“, кн. II, 1890 г.. сс. 1-45.

_{Вацлав Добруски през 1893 г. (Credit: AnonymousUnknown author, Public domain, via Wikimedia Commons)}

Вацлав Добруски е първият археолог, правил проучвания в пространството под базиликата „Св. София“ през 1893 г.
Той и чешкия художник Ян (Иван) Мърквичка стават автори на тогавашния герб на България.
През 1901 г. Добруски инициира създаването на Българското археологическо дружество (Археологично дружество) и като негов заместник-председател практически го ръководи.
През 1908 г. налага законова забрана за износ на паметници.
Неговите ученици стават първите важни български археолози (Гаврил Кацаров и министър-председателят на България по време на Втората световна война Богдан Филов). Той е член на археологическите институти във Виена, Атина, Берлин и Рим, на редица дружества и институции в областта и е сътрудник на чуждестранни професионални списания и международни издания (Corpus inscriptionum latinarum).

Добруски лично ръководи разкопките на асклепиона при село Златна Панега през 1903–1906 г., нимфеума при село Огняново през 1904 г., на древните градове Ескус (в село Гиген през 1904–1905) и Никополис ад Иструм (в село Никюп през 1906–1909). Тези и други открития увеличават колекцията на Националния археологически музей от първоначалните 343 предмета и 2357 монети до 5504 предмета и 16 135 монети до 1 февруари 1910 г., когато чешкият учен и изследовател се пенсионира като директор на музея, за да бъде заменен от Богдан Филов.
През 1907 г. Вацлав Добруски поставя началото на българската археологическа периодика с издаването на „Археологически известия на Народния музей в София”. Той е автор на над 50 статии за античната археология, епиграфика и история. Публикува серия от статии под надслов „Материали по археологията на България” (1894–1901).

През 1910 г. Добруски става жертва на интриги и е принуден да напусне както поста си на директор на музея, така и Софийския университет. Работи за кратко във Виенския университет и се завръща в Прага през 1911 г. През 1912 г. се квалифицира като хабилитатор в Карловия университет по класическа нумизматика и епиграфика. В началото на 1913 г. е избран за член на Кралското бохемско дружество на науките (днес Академия на науките) в Прага и поема управлението на неговата библиотека. През 1914-15 г. организира колекция от антична нумизматика в Националния музей в Прага. Преди лятната ваканция на 1916 г. подава оставка от дружеството поради влошеното си здравословно състояние.
Умира на 24 декември 1916 г. в Прага. Погребан е три дни по-късно във Винохрадското гробище.
Вацлав Добруски е бил женен и със съпругата си Марие, по баща Тоужимска (1859–1935), имат шест деца, родени между 1885 и 1898 г.