При парадокса на фикцията, наричан също и парадокс на емоционалната реакция към фикцията, основният въпрос, който се задава, е следният: Как хората биват трогнати от измислени неща, като например герои и събития, които съществуват само в произведения на изкуството или във въображението? Парадоксът се основава на набор от три предпоставки, които изглеждат верни на пръв поглед, но при по-внимателно разглеждане се твърди, че водят до противоречие.

Основният парадокс е следният:

Хората имат емоционални реакции към герои, предмети, събития и т.н., за които знаят, че са измислени.

За да бъдат хората емоционално трогнати, те трябва да вярват, че тези герои, предмети или събития наистина съществуват.

Никой човек, който приема герои или събития за измислени, не вярва едновременно, че те са реални.

Парадоксът е, че и трите предпоставки, взети поотделно, изглеждат верни, но не могат да бъдат верни едновременно. Ако две предпоставки (напр. 1 и 3) се приемат за верни, тогава третата (напр. 2) трябва или да е невярна, или да доведе до противоречие.

Произход на парадокса

Идеята, че има проблем с отношението ни към измислените разкази, присъства в „Йон“ на древногръцкия философ Платон (ок. IV век пр.н.е.) и „Изповеди“ на Свети Августин (IV век сл.н.е.).

През 1975 г. философите Колин Радфорд и Майкъл Уестън публикуват своята статия „Как можем да бъдем трогнати от съдбата на Ана Каренина?“. В нея Радфорд и Уестън обсъждат идеята за емоционалните реакции към измислицата, позовавайки се на титулярния герой от романа на Лев Толстой „Ана Каренина“. Централното им изследване е как хората могат да бъдат трогнати от неща, които не съществуват. В своята статия те заключават, че емоционалните реакции на хората към художествената литература са ирационални. През 1978 г. американският философ Кендъл Уолтън публикува статията „Страх от измислици“, в която разглежда парадокса на Радфорд и Уестън. Тази статия послужва като тласък за теорията на измислиците на Уолтън, най-забележителната му идея във философията. Разговорът, който Радфорд, Уестън и Уолтън започват по темата за емоционалните реакции към художествената литература, продължава и се развива и до днес.

Дебатът за парадокса на фикцията се е развил изключително много след въвеждането му от Радфорд и Уолтън. Когато парадоксът е формулиран за първи път, когнитивната (познавателната) теория за емоциите е била доминираща сила във философската мисъл. За когнитивистите емоциите включват преценки или вярвания. Например, гневът на някого към някого включва преценката или вярата в неправомерно поведение от страна на този някой. По подобен начин, предпоставка 2 включва преценката, че фиктивните герои наистина съществуват. Следователно, за когнитивистите, предпоставка 2 изглежда също толкова вярна, колкото и другите предпоставки, и следователно има истински парадокс, който се разрешава чрез отхвърляне на предпоставка 1.

В днешно време обаче когнитивизмът не е толкова влиятелен и много малко хора приемат предпоставка 2. Това отчасти се дължи на силния характер на предпоставката, която произтича от фразата „наистина съществува“. Хората са емоционално развълнувани от неща и хора от миналото, както и от хипотетичното бъдеще, включително неща, които не са се случили и може никога да не се случат. Също така, хората изглежда са способни да бъдат развълнувани от ирационални емоции, причинени от фобии. Те опровергават фразата „наистина съществува“. Вместо когнитивистки идеи, академиците защитават други теории, като например теории за оценка, възприятие и чувства. В тези теории емоциите не включват преценки или вярвания и следователно предпоставка 2 не е вярна „прима фацие“ (юридически термин, който означава „на пръв поглед“) което напълно обезсилва парадокса на фикцията.

Някои учени, които предлагат решения на парадокса, включващи отричане на предпоставка 1 или 3, дори отричат и предпоставка 2. Например, въпреки че Уолтън пледира за отричане на предпоставка 1, защото читателят не съжалява буквално героинята Ана, той също така поставя под въпрос истинността на предпоставка 2 поради случаи на ирационални емоции.

Въпреки популярното отхвърляне на предпоставка 2, редица учени все още се интересуват от парадокса и сериозно обмислят други решения.

Бъдещите области на изследване включват парадокса на художествената литература във видеоигрите. Важни въпроси включват следното. „Как тази идея оспорва истината, че човек не може да взаимодейства с измислени герои?“ „Различни ли са емоционалните реакции към героите от видеоигрите от емоционалните реакции към традиционните герои от художествената литература?“

_{Защо хората изпитват силни емоции, когато например гледат принц Хамлет на сцената, като същевременно знаят, че Хамлет не е истински човек, а е просто актьор. (Credit: Lafayette Photo, London, Public domain, via Wikimedia Commons)}

Различните предложени решения на парадокса могат да бъдат разделени на три основни групи:

Теория на преструвката

Теорията за преструвката или симулацията е предложена от американския философ Кендъл Уолтън в неговата статия „Страх от измислици“ (1978) и надградени в последващи трудове.

Теорията на преструвката отрича предпоставка 1, че хората имат емоционални реакции към измислени неща. Теорията твърди, че хората не изпитват истински емоции с измислица, а по-скоро нещо по-малко интензивно. Хората изпитват квази-емоции, които си въобразяват, че са истински емоции. Например, когато гледат филм на ужасите, където чудовището атакува зрителя (към камерата), зрителят може да се стресне, но всъщност не се страхува за живота си.

Гледната точка на Уолтън приема предположението, че този, който изпитва истинска емоция към „същество“, трябва да вярва, че въпросното същество съществува и има характеристики, такива че емоцията е оправдана. Например, ако някой наистина иска да прояви страх към същество, той трябва да вярва, че съществото съществува и има характеристики като това, че е опасно, оправдаващи емоцията на страх. Въпреки това, тъй като хората, консумиращи художествена литература, обикновено не вярват в истинското съществуване на измислените неща или събития, човек не може да изпита истинска емоция.

Теория на мисълта

Теориите на мисълта са разработени от британския философ Питър Ламарк и американските философи Ноел Карол и Робърт Янал.

Тези теории отричат предпоставка 2 и твърдят, че хората могат да изпитват истински емоции от нещата, дори и да не вярват, че те съществуват.

Теория на илюзията

Такава теория, наричана също и реалистична теория, разработва например Алън Пасков.

Теориите на илюзията отричат предпоставка 3 и твърдят, че по някакъв начин измислените герои са реални. Те предполагат, че английският поет и философ Самюъл Тейлър Колридж е бил прав, казвайки, че художествената литература включва „доброволно спиране на неверието“, т.е. вяра във фикцията, докато се ангажираме с нея.

Научни изследвания

Парадоксът на художествената литература е изследван и в рамките на афективната невронаука (изследване на това как мозъкът обработва емоциите). Няколко проучвания съобщават за намален емоционален отговор на емоционални стимули, смятани за измислени (напр. включващи актьори и каскадьори, филмов грим или компютърно генерирани изображения), което предполага количествена, а не качествена модулация на емоциите чрез измислица. В докторската си дисертация английският невропсихолог Доминик Маковски отрича трите предпоставки на парадокса и предлага преосмисляне на въпроса, насочвайки вниманието към регулаторен механизъм, наричан измислена преоценка (способност за саморегулация на емоциите).