Каменните „морета“ са големи струпвания от камъни с диаметър почти изключително над 20 см по склоновете. Тези засегнати от замръзване (периглациални) образувания са разположени или директно под настоящата снежна линия (солифлукционна зона), или са останки от форми на релефа, възникнали по време на ледниковия период. Поради своята топлина, сухота и липса на фин материал, те осигуряват уникално местообитание за животни и растения. Някои каменни „морета“, особено тези, използвани за туризъм, също са често наричани скалисти „морета“ или каменни полета, а в удължени форми – каменни „реки“ (каквато има например на планината Витоша).

Формирането на образуванията, наречени каменни „морета“ обикновено е резултат от разпадането на скални изходи, срутването, постепенното натрупване и гравитационното изместване на скални фрагменти по склоновете. Каменните „морета“ могат да приемат формата на непрекъснати области, покрити с камъни или по-големи камъни или блокове, удължени каменни потоци и реки, т.нар. дроли от малки кубични камъни с вулканичен произход или каменни ята (редки групи камъни). Те се делят на автохтонни (произхождащи от даденото място) и алохтонни (внесени от друго място).

Образуването на каменни „морета“ зависи главно от вида на скалата, наклона и геоложките условия (ход на пукнатини и шисти или слоеве, метод на отделяне и др.). Обикновено са се образували чрез мразовито изветряне (т.нар. желиране ) на скални издатини в периглациалния климат на по-стария кватернер (климат преди континенталния ледник), но днес те се образуват и по-бавно. Фрагментите, освободени от мразовитото изветряне, се характеризират с остри ръбове и затова се наричат още ръбови камъни. В по-малка степен подземното химическо изветряне, подкрепено от бучковидното, подобно на хляб, дори сферично разпадане на скалата и последващото отстраняване на фини изветрящи материали, образува каменни „морета“ под формата на групи от идеално кръгли камъни до блокове от често изместени почвени потоци на десетки до стотици метри от мястото на произход. По изключение, образуването на някои каменни „морета“ е причинено от внезапни, дори катастрофални събития, като например значителни скални срутвания, и не могат да се изключат последиците от минали земетресения. На някои места камъни от каменни „морета“ се спускат в речните корита, където са засегнати от ерозионни процеси (износване на камъни и други материали от движещата се вода). Някои каменни „морета“ са останки от бивши скални ледници.

_{Каменна „река“ на планината Витоша (Credit: Nikolay Rainov, CC BY-SA 2.5, via Wikimedia Commons)}

Автохтонно каменно „море“

Тези „морета“ се срещат на мястото на образуването им или в непосредствена близост до образуването им. Достигат дебелина до десетки метра.

Алохтонно каменно „море“

Камъни, преместени от почвения поток, плаващи в глинен материал и често покрити с растителност. Някои автори считат така наречените „истински каменни морета“ за алохтонни каменни „морета“, където отделните камъни са далеч един от друг и покриват поне 50 % от повърхността. Дебелината им, за разлика от автохтонните, обикновено е много малка, от няколко десетки сантиметра до метър. Срещат се по-често в подножието на полегати склонове.

Каменните „морета“ най-често се образуват от твърди скали с кубоидно, пластинчато или колонно разпадане, т.е. главно гранити, гнайси и шисти, кварцити, по-твърди пясъчници, базалти, андезити и др.

_{Чакълено поле на връх Плешивец, намиращ се близо до град Литомержице, Чехия (Credit: User:Romanzazvorka, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons)}

Каменните „морета“ могат да бъдат или възникнали „на място“, или „плаващи“, където скалите са били преместени от движение на почвата (солифлукция) или от собствената си гравитация. Те се срещат на подходящи места в среднопланински и високопланински райони по целия свят. В субполярните райони, особено на места със скални разкрития, които не са били покрити от континентални ледници.

Разлика спрямо сипеите и чакълените склонове
Поради образуването си, каменистите „морета“ – за разлика от сипеите или чакълестите склонове (геоложки сипеи ) – нямат чакъл и пясък. Това позволява на водата да се оттича бързо и всеки хумус, носен от вятъра, скоро се отмива. По скалите обаче има пукнатини или издатини, където може да се натрупа фина почва. Местообитанията се различават значително, което води до напълно различна растителност. Освен водорасли, мъхове и лишеи, по каментите морета често почти няма растителен живот.

Чакълените полета са подобни на каменните „морета“, но са по-малко стабилни, съставени от чакълен материал, изместен от гравитацията, движението и др. върху склонове с по-голям наклон (обикновено над 20%).

Тъй като каменните „морета“ се образуват единствено от гравитацията, те имат по-стръмен наклон от каменните полета, отложени от вода. Поради тази причина, както и поради големите, неравномерни пролуки между отделните камъни, ходенето по такива полета е опасно. Те са и неподходящи места за строителство или земеделие. По-големите каменни морета обаче имат микроклиматично значение, защото поддържат подобна температура през цялата година, а пространствата между камъните служат като подслон за много видове планински животни, като например мармоти.

_{Базалтови скали по склоновете на изгасналия вулкан Остшица (501 м) близо до град Влен, Долна Силезия, Полша. (Credit: Paweł Kuźniar (Jojo_1, Jojo, CC BY-SA 3.0 , via Wikimedia Commons)}

Въздействие върху местния микроклимат
Дълбоко в масивно каменно поле може да се открие значително количество лед, потенциално остатък от бивш скален ледник. Ледът, с високата си енталпия на кристализация, служи както за съхранение на топлина, така и за поддържане на до голяма степен постоянна ниска температура в каменното поле. През зимата обаче външната температура може да бъде значително по-ниска от температурата вътре в каменното поле. Това създава въздушен поток, при който студен въздух навлиза в каменното поле в основата му, затопля се и излиза отгоре му. Когато това се случи, вътрешността на каменното поле се охлажда и количеството лед се увеличава. През лятото температурата на външния въздух е значително по-висока, отколкото вътре в каменното поле, и въздушният поток е обърнат: топъл въздух навлиза в каменното поле отгоре, затопля вътрешността, охлажда се в процеса и след това излиза отдолу. Тези изтичания на студен въздух могат да доведат до задържане на лед там до късно през лятото. Колкото по-голяма е температурната разлика между външния въздух и вътрешността на каменното поле, толкова по-изразен става този ефект. Следователно, той едва се забелязва през пролетта и есента.

Описаният ефект се отразява и на растителността в скалното поле: Топлолюбивите растения могат да виреят в горната част, тъй като тази област често е без лед през зимата поради излизащия по-топъл въздух. През лятото обаче се засмуква по-топъл въздух, което кара скалите да се нагряват по-интензивно и на по-голяма дълбочина, правейки ги по-топли от околната среда през нощта.

В подножието на каменистия масив, оттичащият се студен въздух през лятото причинява кондензация и ниска степен на изпарение. Това позволява образуването на така наречените кондензационни блата . Високата влажност насърчава буйния растеж на сфагнумови мъхове и други мъхове. Освен това, по-хладният въздух позволява на високопланинските растения да виреят, растения, които иначе са били изместени от повечето части на Централна Европа след ледниковия период.