Ан Парийо се е снимала в 44 филма, 9 от които телевизионни, има участие и в 4 театрални постановки. Физическата красота, сексапил и елегантност, с които тя привлича вниманието на режисьорите в началото на артистичния си път, създават основата на нейния актьорски стил, но не съвсем не са единствените елементи, които го формират. В характера на Ан има странно съчетание на две противоположности – крехкост и решителност. Именно тези качества й помагат да избегне едностранчивостта в интепретацията на поверените й роли. В своите превъплъщения Парийо използва романтичния подход, показвайки обаче предпочитанието си към изграждането на образи на жени, които страдат, както и такива, които причиняват страдание другиму. И това е така може би защото страданието е белязало по един или друг начин и нейната житейска съдба.

Ан Парийо е родена на 6 май 1960 г. в парижкия департамент Сена. Тя е най-малката дъщеря на лектора и астролог Мишел Парийо, собственик на замъка Кампаняк (в община Сен-Парду-е-Виелвик), и на Лусет Парийо, лекарка, специалист по диетология. Като дете, отгледано в относително анархистки дух, Ан е искала да стане адвокат. Но майка й е предпочитала да я запише на часове по драма и танци, за да подобри дикцията и външния си вид. Подобно на сестрите си, в детството си, тя е била жертва на кръвосмешение от страна на баща си, който преди това е бил съден за такива сексуални действия. Ан Парийо черпи вдъхновение от тези факти, за да напише романа си „Насилваните“, публикуван през 2021 г. Тя публикува романа си сред смъртта на баща си и майка си, като заявява, че е простила на своя родител за престъплението му. Ан не е в състояние да смята баща си за „чудовище“, въпреки кръвосмешението, което ѝ е причинил в детството ѝ. Освен това тя страда от форма на Стокхолмски синдром, психологически феномен, при който заложникът се привързва към похитителя си и изпитва съчувствие и симпатия към него, често до такава степен, че да го защитава и да се идентифицира с него. Това и до днес пречи на Ан да опише с думи ужаса, който е преживяла в онези години.

Първият, който забелязва артистичната ѝ душа, е испанския художник Салвадор Дали. Срещата ѝ с него е една от най-значимите в живота на Ан. По време на тованеочаквано запознанство Дали е бил в компанията на тогавашната си партньорка – певицата Аманда Лиър.

В интервю за списание Madame Figaro през април 2021 г. Ан Парийо обяснява: „Бях на 8 години. Той ме погледна, после родителите ми и каза: „Това малко момиченце, ето го, ще стане артистка.“ И въпреки че по онова време не знаех кой е той, тези думи ми дойдоха като пророчество. Сюрреалистичен момент.“

„Това ме трогна, защото не се чувствах много призната в собственото си семейство“, разказва Парийо. „За някой толкова важен, на 8-годишна възраст, да се обърне към мен и да обърне внимание на малкото момиче, което бях, беше изключително шокиращо за мен.“

Кариера

Забелязана от режисьора Жак Вебер през 1977 г., Ан изпълнява малка роля във филма „Любов към пясъка“ на Кристиан Лара, а на следващата година й е поверена друга малка роля – в „Хотелът на плажа“, филм на Мишел Ланг, която е голям успех.

През 1980 г. тя участва в „Патрисия, пътешествие за любов“, австро-испански еротичен филм, издаден във Франция три години по-късно. Приблизително по същото време се снима в филма на френския режисьор Жуст Жакен „Момичета“. Парийо се появява и в „Слушай и виж“, филм на аржентинския режисьор Уго Сантяго, партнирайки си с Катрин Деньов.

През 1980 г. Ан Парийо участва в театралната постановка „Интоксикацията“ от Франсоаз Дорен, режисьор Жан-Лоран Коше.

След това Ален Делон ѝ предлага главната женска роля в два филма, на които той е съсценарист, режисьор и изпълнител на главните мъжки роли: „За кожата на eдин полицай“ (1981), където Ан е в ролята на Шарлот, а Ален – в тази на частния детектив Шука, и „Неукротимият“ (1983), където тя се превъплъщава в образа на Натали, а Делон – в този на гангстера Жак Дарне.

Ан стига до кастинга за филма „За кожата на един полицай“, без особено да вярва в успеха си. По време на първото интервю тя произвежда негативно впечатление: Делон я смята за твърде млада. След второто интервю младата актриса се съгласява да си смени прическата, да се гримира и да се облича като „жена“. Едва тогава тя бива одобрена за ролята.

„Ален ме накара да променя походката си и дори гласа си. И поиска да изхвърля всичките си дънки. Той си представяше истинска жена само в рокля или пола. Така за него започнах да изглеждам по-възрастна“, спомня си Ан.

_{Ан Парийо на филмовия фестивал в Кан през 1998 г. (Credit: Georges Biard, CC BY-SA 3.0, via Wikimedia Commons)}

През 1983 г. Ан Парийо е на корицата на брой 237 на френското еротично списание Lui.

В следващите години тя се насочва към телевизията, работейки с режисьорите Жан-Даниел Симон и Робърт Мазойе, актьорите Жан-Франсоа Гаро, Клод Жиро и Жак Перен, като си партнира с Жана Моро за първи път в адаптация на Франсоаз Дорен.

През 1985 г. Ан Парийо има музикални изяви, записвайки плоча на 45 оборота в минута с две заглавия, „Човекът“ (L'Homme и „Кой?“ (Qui?), с автори Марк Стражински и Жан Фалисар.

През 1988 : Юли през септември от Себастиан Жапризо.

През 1989 г. тя участва вв филма на италианския режисьор Еторе Скола „Колко е часът?“.

През 1990 г. Ан интерпретира образа на Никита от едноименния филм, роля, специално написана за нея от нейния партньор по това време, Люк Бесон. Това е било обезпокоително преживяване за Парийо. В по-късната си автобиография тя пише, че ролята на ядосаното, депресирано, безнадеждно изоставено момиче дълго време е живяла като демон в душата ѝ. В Никита, която е разочарована и възприема всички като врагове, Парийо вижда духа на непокорната младеж от все още не приключилата епоха „1968“. За да изиграе автентично трудната роля, тя прекарва няколко месеца в изучаване на джудо и други бойни спортове. Балетните й знания и умения, които е придобила в училище, също ѝ помагат. Изключителното й изпълнение й донася наградата „Сезар“ за най-добра актриса през 1991 г., международен успех и световна известност. През съата годинаа тя печели още една награда за ролята на Никита – „Давид ди Донатело“: Най-добра чуждестранна актриса.

През 1992 г. Ан Парийо заминава за Съединените щати, за да изпълни ролята на вампир във филма на Джон Ландис „Невинна кръв“. През 1993 г. епичната любовна история „Бягство от леда“ на новозеландския режисьор Винсънт Уорд получава само вниманието на критиката, но почти никакъв интерес от публиката. През същата година Ан Парийо е отличена и на Международния филмов фестивал в Токио – със Специална награда на журито (споделена с Робърт Джоами).

През 1994 г. Ан играе в драмата „До лудост“, дело на френската режисьорка Даян Курис.

През 1996 г. Парийо се снима в „Предприемане на действия”, френски филм на режисьора Франсис Жирод.

Впоследствие тя работи редовно в американски филми, като по-специално играе кралица Ана Австрийска, майка на Луи XIV, изигран от Леонардо ди Каприо, в „Човекът с желязната маска“ през 1998 г., или си партнира Мат Дилън и Уилям Болдуин. През същата година ролята ѝ в психологическия трилър „Фантоми на смъртта“ напомня на „Никита“, но не е приета добре от зрителите.

През 1999 г. Клод Льолуш й предлага една от главните роли във филма си „Една за всички“. Но успехът не се очертава. Тя преследва международна кариера, работейки с Раул Руис, Амос Гитай и Алфонсо Арау, а през 2001 г. участва заедно с Грегоар Колин в „Сексът е комедия“, филм на френската режисьорка Катрин Брейлат. В него Парийо изпълнява ролята на режисьорка, която се опитва да убеди актьори, които не могат да се понасят, когато заснемат любовни сцени пред камерата.

Ан Парийо постига успехи във френското кино с водещи роли в екшън филми като „Гангстери“ (2002) и „Крайни срокове“ (2003), британско-тунизийски филм, дело на холандския режисьор Луди Букен. За ролята си на Джулия Мюлер в “Крайни срокове“ тя получава награда за най-добра актриса на Парижкия филмов фестивал през 2004.

През 2004 г. тя сформира трио от приятелки – с Матилд Сение и Жудит Годреш в комедията „Всичко за удоволствие“, дело на белгийската режисьорка Сесил Телерман.

Ан Парийо си сътрудними с Жан-Мишел Жар, който използва очите й, за да илюстрира музиката на видеозаписа си върху албума си AERO (2004). След това тя изпълнява песента „Красива агония“ (Beautiful Agony), включена в албума му Téo & Téa (2007).

През 2007 г. Парийо си партнира с Пиер Казиняр, Сандрин Бонер и Паскал Легитимус, в „Поискайте разрешение от децата!“. През същата година тя изпълнява ролята на мадам дьо Солси в „Старата господарка“, режисиран от Катрин Брейат, базирана на романа на Барбе д'Оревили; Азия Ардженто изпълнява главната роля. Две години по-късно Ан се превъплъщава в образа на Мари-Мадлен дьо Бренвилие в телевизионния филм, режисиран от Едуар Ниерманс, по сценарий на Катрин Ермари-Вией.

На 19 март 2007 г. Ан Парийо става рицар на Националния орден за заслуги, френски почетен орден, учреден през 1963 г. от генерал Дьо Гол.

Няколко години по-късно тя става Офицер на Националния орден за заслуги. Повишена е с указ на 15 май 2015 г.

През 2016 г. Ан Парийо е член на журито на Британския филмов фестивал в Динард, Франция.

_{Ан Парийо на Британския филмов фестивал в Динард през 2016 г. (Credit: Eric HOUDAS, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons)}

През 2018 г. Парийо изпълнява ролята на г-жа Робинсън в пиесата „Абитуриентът“, адаптация на едноименния филм от 1967 г.

През 2021 г. Ан Парийо председателства студентското жури на Франкофонския филмов фестивал в Ангулем, Франция.

През 2024 г. тя играе в пиесата „Нямаше да стигна дотук, ако...“ от Аник Кожан, режисьор Ан Бувие.

През 2025 г. Ан участва като камео в „Балерина“, филм на американския режисьор Лен Уайзман. През същата година Ан Парийо участва в театралната постановка „Плоската“ от Сирил Масарото, режисьор Ан Бувие.

Личен живот

Като младо момиче Ан е била непокорна, неспособна да се интегрира в реалността. Може би основите на реалността са били твърде нестабилни, за да се гради върху тях каквото и да било, между „студена и депресивна“ майка и „анархист и нездравословен“ баща. Младото момиче търсело отдушник в пиенето и други ексцесии, без да се отдава напълно, поради от страх от пристрастяване. Курсът по драматургия и първите роли в киното й служат като клапан за изпускане на напрежението. От този период е романтичната й афера с Оливие Дасо, внук на Марсел Дасо, на един от продуцентите на филма „Хотел на плажа“. Заради Оливие, тя, едва 16-годишна, напуска семейството си. Дасо, който по-късно ще стане композитор, бизнесмен, депутат и един от най-богатите хора във Франция, тогава е 27-годишен, самолетен пилот, с успешни изяви в областта на фотографията. Той се запознава с нея през 1977 г. и е очарован от Ан. Романсът им приключва през 1981 г., когато актрисата е забелязана от Ален Делон, който ѝ предлага роля във филма „За кожата на един полицай“. Когато Ан застава пред камерата до него, Делон се влюбва в нея от пръв поглед.

„Не можах да остана хладнокръвен. Дълго време разумът се бореше със сърцето ми. Но в крайна сметка то победи”, признава легендарният актьор. Двамата започват бурна любовна връзка.

„Ален Делон беше като бащина фигура за мен. Той беше два пъти по-възрастен от мен и ме беше взел под крилото си“, споделя актрисата в интервю за списание Paris Match през 2018 г.

Делон подлага на идеализация образа на Ан, опитвайки се да я оформи според собствените си разбирания за женственост. Той я убеждава, че „мисията на жената е да живее за мъжа и на практика да му бъде покорна“.

„В началото беше сложно“, признава Парийо, визирайки начина, по който Ален често я е омаловажавал. Това преживяване е увеличило срамежливостта ѝ, повтарящ се модел, повлиян от детството ѝ.

„Той ме създаде и ние споделяхме един вид лудост. Това беше училището за високи постижения, за работа до степен на обсебване (...) Когато го срещнах, пушех три пакета цигари, той успя да ме накара да спра (...) Сегашните ми високи стандарти са наследство от нашата история“, разказва Ан.

„Погледът му към мен имаше огромна стойност. Да имаш Пигмалион означава да се поставиш в ръцете на създателя, да почувстваш нуждата да бъдеш създаден от него и да му се довериш. Той беше срещнал младо момиче и искаше да стана жена за него и за киното, като ми даде роли на по-възрастни жени. Но той искаше да ме накара да порасна малко прекалено бързо. Самото изпълнение на поддържащата роля на мъжкия герой не ме подхранваше. Това събуди в мен желание за по-увредени герои. Ален ми показа на всичко, на което съм способен, и ме подготви за Бесон...“, споделя Ан.

Вероятно именно прибързаността на Делон, както и проявите на известна тираничност, с които той налага на Парийо модела на жена и актриса, довежда до това, че тяхната любовна история приключва сравнително бързо – през 1986 г. Ан напуска Ален, който обаче не приема решението й.

Десет години по-късно между тях настъпва неочаквано помирение. Бившите любовници се събират отново, след което поддържат„връзка на приятелство и доверие“.

„Той ми се обади и той възстанови връзката. Каза ми: съжалявам, трябва да призная, и днес ти го казвам, ти си много добра актриса“, разкрива Ан.

Тези думи на Делон оказват значително влияние върху нея.

Преди това Парийо вече е имала връзка с режисьора Люк Бесон, започната през 1986 г. За нея той е изглеждал далеч по-земен от Делон. Люк пък я издига в култ в „Никита“, пишейки сценария за филма специално за нея. През 1987 г. се ражда дъщеря им Жулиет. Но хармонията между тях се руши, те имат несходство в характерите си, често изпадат в пререкания. По време на снимките на „Никита“ Бесон й крещи истерично, обижда я, но Ан стиска зъби, изтърпява всичко и успява да изпълни ролята си по блестящ начин. През 1991 г. настъпва краят на връзката им. Парийо напуска режисьора, чиято мъка се изражда в грубост. Години по-късно тя го описва като „прекомерен, неумолим мъж, със своите недостатъци и страдание, скован във връзките“.

След раздялата си с него, Ан изпада в депресия и дори иска да се скрие в манастир. След това обаче тя започва дискретна романтична връзка с американския филмов продуцент Марк Алън. От него тя има двама момчета, Лу (роден през 2000 г.) и Тео (роден през 2003 г.). Ан споделя, че децата ѝ я свързват „с ежедневието, с реалността“.

След като се разделя с бащата на двамата си синове, Ан Парийо отново открива любовта в обятията на композитора и музикант Жан-Мишел Жар. „Той беше Пигмалионът на моя любовен живот“, доверява се актрисата.

За съжаление, след пет години любов, двойката се разделя и разводът им е финализиран през 2010 г. „Раздялата ни беше много болезнена, дори аз да я провокирах повече или по-малко“, обяснява Ан Парийо. „За първи път в живота ми бракът вече не беше концепция, а обет, тайнство, чиито предписания, наред с други, тази за вярност, можеха не само да станат очевидни, но и желание. Омъжих се само веднъж, за да осъзная накрая, че вероятно всичко е било лъжа, че всичко е било илюзия“, подчертава тя.

През 2021 г., при катастрофа с хеликоптер загива Оливие Дасо. Ан е съкрушена от смъртта му.

На 18 август 2024 г. умира Ален Делон. Няколко часа след съобщението за смъртта му, Ан Парийо използва социалните мрежи, за да му отдаде красива почит на своя бивш любим.

Знаеш ли какво боли, Ален? Или по-скоро, какво е хубаво?

Да пазиш чувствата си към някого, когото знаеш, че обичаш, в себе си. Все едно да убеждаваш сърцето си да продължава да бие, да се опитваш да кажеш на дробовете си да продължат да дишат. Във всяко вдишване, във всяка фибра на съществото си, това е битка, която водиш вътре в себе си, където всеки незаличим фрагмент от присъствието ти в живота ми, всеки ценен момент, всеки поглед, всеки смях, всяка сълза, всеки луд момент е напомняне за връзка, която някога е съществувала.

Аз бях на 20, а ти беше почти на 50. Ти беше първата ми любов, моят учител, моят баща, моят Пигмалион, моят професор, готов да жертва всичко за най-доброто, за превъзходството, съвършенството, високите стандарти... и страстта.

Страстта към работата, както и тази към любовта. Далеч от кадифето, като всичко, до което си се докосвал, но което се е римувало с това, което бях аз.

Толкова много има да се каже...

Шансовете в ранния живот не са еднакви за всички. Моят беше срещата с теб.

Благодаря ти, Ален, за всичко, което ме накара да преживея, страдам и чувствам.

Бъди щастлив, там, където си, вероятно повече отколкото там, където беше.

Изпращам ти любовта си и ще те обичам до края на времето.

Всичките ми мисли, @therealanthonydelon @anouchkadelon alainfabiendelon

Хората ме питат за думи.

Днес единствените, които имам, са за него...