Според преброяването от 2023 г. в Нова Зеландия има около 978 246 маори. Значителен брой (170 07) маори живеят в Австралия (преброяване от 2021 г.), в Обединеното кралство те са приблизително 8 000 (преброявяне от 2000 г.), 3500 живеят в Съединените щати (преброяване от 2000), а 2 500 – в Канада (преброяване от 2016 г.). На островите Кук островите Кук (държава в „свободна асоциация“ с Нова Зеландия) живее родствен народ – маорите на остров Кук (самоназвание „маори“), където се явяват коренното население и съставляват по-голямата част от населението (87,7%).

Маорите говорят на език от австронезийското езиково семейство – маори. На техния език думата māori означава „нормален“, „естествен“ или „обикновен“. В легендите и устните предания думата „маори“ е разграничавала хората от божествата и духовете.

История на маорите

По-ранните европейски заселници на новозеландските острови са наричали аборигените „индианци“, „аборигени“, „местни жители“ или „новозеландци“. Думата „маори“ остава самонаименованието на хората за самоопределение. През 1947 г. правителството на Нова Зеландия преименува Департамента по въпросите на аборигените на Департамент по въпросите на маорите. Хората са заселили Нова Зеландия, след като са заселили почти всички обитаеми места на планетата. Археологическите и езикови изследвания показват, че няколко вълни заселници от Източна Полинезия са пристигнали в Нова Зеландия между 800 и 1300 г. сл. Хр. Последните изследвания са позволили да се изясни времето на заселване на полинезийците в новата им родина. Сравненията на родословията, радиовъглеродното датиране, доказателствата за обезлесяване и вариабилността на митохондриалната ДНК при маорите показват, че първите източни полинезийци са се заселили тук между 1250 и 1300 г.

Маорите имат легенда за това как са пристигнали в Нова Зеландия със 7 канута от родината си Хавай. Това е общият прародинен дом на всички полинезийци (според по-съвременна версия, първоначално Ява), но по пътя моряците са могли да дадат това име и на други острови, например Хавай, Савайи, Хива. Племената са получили имената си от имената на канутата: Арава, Аотева, Мататуа, Тайнуио, Курахаупо, Токомару, Такитуму. Всяко от племената се е заселило със своя водач на строго определена територия. Легендите са запазили не само имената на лодките, но и имената на водачите и кормчиите.

Част от маорите са мигрирали към островите Чатам (нарeчените от тях Rekohu „Облачно слънце“), където са се превърнали в народа мориори с отделна култура, отличаваща се от войнствените маори със своя пацифизъм. Пътят, по който маорите са пристигнали в Нова Зеландия, не е точно известен. Първоначалното име, дадено на страната от маорите преди пристигането на първите европейци, не е съхранено, но е известно, че маорите са наричали Северния остров (един от двата главни острова на Нова Зеландия) Те Ика-а-Мауи (Te Ika-a-Māui), което може да се преведе като „рибата на Мауи“. Мауи е полубог в легендите на маорите, който уловил огромна риба в океана, която след това се превърнала в остров. Южният остров е имал две общи имена: Те Уай Поунаму (Te Wai Pounamu) и Те Уака-а-Мауи (Te Waka a Māui). Първото име може да се преведе като „нефритена вода“, а второто като „лодка, принадлежаща на Мауи“, гореспоменатия полубог от легендите на маорите. До началото на XX век Северният остров често е бил наричан от коренното население на Аотеароа „земя на дългия бял облак“ (ао „облак“, tea „бял“, rоа „дълъг“). Това име по-късно става приетото маорско име за цялата страна. Въз основа на преданията на маорите, археологическите разкопки и друга информация, историята на маорите в Нова Зеландия е разделена на следните периоди: архаичен (1280–1500), класически (1500–1642) и ранен европейски контакт (1642–1840).

Маорите са били войнствени и независими. Няколко страници от историята показват техния характер. За европейците Нова Зеландия е открита през 1642 г. от Абел Тасман, холандец, който кръщава страната на една от провинциите на Нидерландия. Повече от век по-късно тя е преоткрита от Джеймс Кук. И двамата пътешественици влизат в кървави схватки с маорите. През 1762 г. френският капитан Сюрвил, който спира край бреговете на Нова Зеландия, изгаря цяло маорско село за откраднат ял. Десет години по-късно капитан Дюфрен посещава това място. Той и 26 от неговите моряци са убити в отмъщение за действията на Сюрвил. Наследникът на Дюфрен изгаря три маорски села и убива повече от сто цивилни. Тези събития завинаги настройват маорите срещу новодошлите от чужбина.

_{Маорско военно кану вака. Рисунка на член на втората околосветска експедиция на Дж. Кук, 1773 г. (Credit: Internet Archive Book Images, No restrictions, via Wikimedia Commons)}

След Кук, който картографира цялото крайбрежие на Нова Зеландия, новооткритата страна е посетена от много европейски и северноамерикански китоловци и ловци на тюлени, както и от търговски кораби, които разменят храна, метални инструменти, оръжия и други стоки за дървен материал, храна, артефакти и вода. Тези търговци донесли на маорите редица нови култури и оръжия, които коренно променили земеделския и военния начин на живот на този народ. Картофите, които били лесни за отглеждане в Нова Зеландия и давали големи реколти, се превърнали в надежден източник на висококалорична храна и позволили на воините маори да провеждат по-дълги военни кампании, но от особено значение били огнестрелните оръжия, които маорите получили в началото на 19 век и започнали да използват в междуплеменни битки във все по-голям мащаб. В продължение на десетилетия Нова Зеландия била потопена в бездната на междуплеменните „Мускетни войни“ (1807-1845). По време на междуплеменните войни, обхванали почти цяла Нова Зеландия, около 20 000 маори били убити, а десетки хиляди от победените племена били поробени, редица племена понесли загуби, които значително намалили броя им, а някои племена маори в Нова Зеландия и мирният народ мориори на островите Чатам били почти напълно унищожени. Оцелели само онези племена маори, които успели да се сдобият с огнестрелни оръжия в достатъчни количества. След подписването на „Договора от Уайтанги“ през 1840 г. „мускетните войни“ постепенно приключват и Нова Зеландия става владение на британската корона. По същото време маорите губят своята независимост, но постигат формално правно равенство с британските граждани. С увеличаването на броя на европейските мигранти избухват конфликти за земя. В крайна сметка английски войски пристигат, за да „възстановят реда“ там, а „мускетните“ войни са заменени от т. нар. „новозеландски сухопътни войни“ (най-известната е войната при Флагстаф от 1845-1846 г.), която продължава до 1870-те години. В крайна сметка англичаните, след като вземат надмощие, завладяват Нова Зеландия напълно, а маорите конфискуват по-голямата част от земята си. До 1891 г. само 17% от земята остава във владение на маорите и това са най-лошите земи.

В началото на XIX век общият брой на маорите се оценява на около 100 000. През XIX век местното население в Нова Зеландия намалява до 40% от нивата преди контакта; основният фактор е въвеждането на болести, към които маорите не са имали имунитет. Друг процес протича едновременно с намаляването на населението на маорите: след подписването на Договора от Уайтанги, огромен приток на европейски заселници се изсипва в Нова Зеландия с подкрепата на колониалните власти. Броят им се увеличава от по-малко от хиляда през 1831 г. до 500 000 до 1881 г., като пристигането на 120 000 от тях е платено от британското правителство. Те са предимно млади, което води до раждането на още 250 000 деца в Нова Зеландия през този период. Броят на маорите, според преброяването от 1856-57 г., е 56 049. Така за първи път маорите се оказват малцинство в страната, съставлявайки по-малко от 10% от населението. При преброяването от 1871 г. населението на маорите е спаднало до 37 520, въпреки че Те Ранги Хироа (сър Питър Бък) смята тази цифра за твърде ниска. През 1896 г. населението на маорите достига малко над 42 000, докато европейското население в Нова Зеландия е около 700 000.

_{Традиционно маорско жилище, 1880 (Credit: Josiah Martin decd 1916., Public domain, via Wikimedia Commons)}

Генетика

Сред маорите, подкладът C1b2a-M38 на Y-хромозомната хаплогрупа C1b достига 42,59%, Y-хромозомната хаплогрупа R1-M173 достига 33,3%, Y-хромозомната хаплогрупа I-M170 е 9,26%, Y-хромозомната хаплогрупа G-M201 е 1,85%, Y-хромозомната хаплогрупа J2-M172 е 1,85%, Y-хромозомната хаплогрупа J-M304/12f2 е 1,85%, Y-хромозомната хаплогрупа P1-M45 (K2b2a) е 1,85%, а Y-хромозомната хаплогрупа K-M9 е 1,85%. Митохондриалната хаплогрупа B4a1a1 (мутации 1185T, 4769G и 16126C) достига 85,3% при маорите, на второ място е митохондриалната хаплогрупа H - 6,9%, U5 и T - по 2,6%, K - 1,7%, J - 0,9%.

Учени от Университета на Отаго в Нова Зеландия секвенират митохондриалните геноми на останките на първите полинезийци, заселили се в Нова Зеландия. През 2012 г. те напълно дешифрираха митохондриалните геноми на четирима души, считани за предци от местното население, погребани в голямо село близо до бързей на река Уайрау преди повече от 700 години. Резултатите от анализа се оказват неочаквани за учените: дешифрирането разкрива голямо генетично разнообразие на предците на маорите, докато съвременните маори имат значителна хомогенност на генетичния материал. Преди това този факт обикновено се е обяснявал с генетичната хомогенност на първите заселници на Нова Зеландия. Предполага се, че важен фактор за изчерпването на генофонда на маорите е силното намаляване на броя на аборигенското население на Нова Зеландия през XIX век поради много инфекциозни заболявания, внесени в резултат на контакти с европейци.

Политически движения

През 50-те години на XIX век, по инициатива на известния маорски проповедник и педагог Вирему Тамихана, е била установена символичната позиция на краля на маорите. Без реална власт, кралят (или кралицата) е играел активна роля в обществените дейности и е защитавал правата на коренното население като политически лидер, представляващ техните интереси. Позицията „крал на маорите“ не е била установена като наследствена; Въпреки това, до днес всички крале на маорите са били преки потомци на Потатау Те Фероферо, първият „крал на маорите“.

През 1892 г. маорското движение Те Котахитанга създава Маорския парламент, за да защитава правата на своя народ, но правителството на Нова Зеландия успява да уреди споровете с маорите по мирен път и през 1902 г. този парламент престава да функционира, а маорите започват активно да участват в политиката на Нова Зеландия. Сред политиците маори семейство Мангакахия играе важна роля (например Мери Те Тай Мангакахия е била активен защитник на избирателното право на жените в началото на XX век).

През XX век маорските деятели Джеймс Карол и Апирана Нгата са играли видна роля в политиката на Нова Зеландия.

Известен представител на народа маори е съвременният оперен певец Кири Те Канава.

През 1951 г. в Уелингтън е основана „Лигата за благосъстоянието на жените маори“. Условията за създаването на лигата възникват в резултат на масовата миграция на маори от селските райони към градовете на Нова Зеландия. Уина Купър е избрана за президент на организацията. В рамките на няколко години в цяла Нова Зеландия биват открити клонове на лигата. Лигата се е занимавала предимно с осигуряване на подслон, здравни грижи и образование за жени маори, които се оказаха в непозната и трудна ситуация в резултат на преселването в градовете. До 1956 г. лигата е имала около 300 клона, 88 областни съвета и над 4000 членове.

През 80-те години на миналия век, поради натиск от „Лигата за благосъстояние на жените маори“ и други организации, езикът маори е признат за един от официалните езици на страната, което бива установено със Закона за езика маори от 1987 г.

На 7 юли 2004 г. е основана Партията на маорите (Maori Tōrangapū Māori) – политическа партия в Нова Зеландия. Партията е обявила осем законови „маорски каупапа“ – партийни цели – и се застъпва, по-специално, за отстояване на ценностите на коренното население и задължителното изучаване на културното наследство на коренното население в училищата на Нова Зеландия.

_{Маори приветстват гост, Роторуа, Нова Зеландия, 2006 (Credit: Ciell at nl.wikipedia, CC BY-SA 2.5 NL, via Wikimedia Commons)}

Език

Маорският език принадлежи към полинезийската група на австронезийското семейство. В рамките на Полинезия принадлежи към източнополинезийските езици, които от своя страна са част от подгрупата на ядрените полинезийски езици. Има около дузина диалекта на този език, като особено силни са разликите между диалектните групи на Южните и Северните острови. Всички диалекти на маорския език обаче са взаимно разбираеми.

Въпреки че маорският език не се смята за застрашен, в момента той е подложен на най-силния изместващ натиск от английския език. Според проучване от 2001 г. само 9%, или около 30 000 души, говорят свободно родния си маорски език. Преброяването от 2006 г. установява, че само 4% от населението на Нова Зеландия, или 23,7% от маорите, могат да говорят родния си език горе-долу свободно.

Бит и обичаи

Традиционното занимание е било земеделие чрез сеч и изгаряне. Основните продукти на кухнята са били таро, папрати, ямс и сладки картофи. Кучето е било единственото домашно животно. Другите две домашни животни, прасета и кокошки, често срещани в по-голямата част от Полинезия, са били непознати на маорите преди контакт с европейците, което показва, че маорите са се изолирали от другите полинезийски народи рано след заселването си в Нова Зеландия. Маорите са ловували гигантски птици, наречени моа, които в крайна сметка са били унищожени през XVII-XVIII век. Повечето съвременни маори са заети в селското и горското стопанство.

Изкуствата на маорите – това са тъкачество, плетене на ракита, лодкостроене, дърворезба. Основният елемент на орнамента е спирала, която е имала много вариации. Нямало е анимистични мотиви, основните фигури в сюжетите са хуманоидни. Това са легендарни предци или божеството тики. Къщите били украсени с дърворезби – предимно общи – носа и кърмата на лодките, хамбарите, оръжията, саркофазите и почти всички предмети от бита. Освен това маорите издълбавали статуи на предци. Обикновено такава статуя се издигала във всяко село. Лодките на маорите, като правило, са имали един корпус без аутригер (всяко дърво или греда, удължени зад борда), широко разпространен в останалата част на Полинезия. Споменаванията за лодки с двоен корпус са изолирани и вероятно са причинени от погрешно отъждествяване с катамаран поради практиката на рибарите маорите временно да свързват две канута по време на риболов с големи мрежи. Основният вид лодки са били канутата вака, достигащи дължина от 70 фута (над 20 м).

Традиционното селище (па) е било укрепено с дървена ограда и ров. Къщите (фаре) са били построени от трупи и дъски, за разлика от другите полинезийци. Фасадата винаги е била обърната на изток или север. Покривът е бил сламен; за стените също били използвани дебели слоеве слама. Подът е бил спуснат под нивото на земята, което е било необходимо за изолация, тъй като климатът на Нова Зеландия е много по-студен, отколкото в Хавай или Таити.

По същата причина облеклото на маорите се е различавало от общополинезийското. Те са изработвали наметала и пелерини, жените са носели дълги поли до коляното. Материалът е бил от новозеландски лен, кучешки кожи и птичи пера са били втъкани в плата. Маорското изкуство на тъкане на дрехи „танико“ е осигурявало не само практичност, но и високи естетически качества на облеклото. Пернато наметало, или каhu huruhuru, е отразявало високия социален статус на собственика си и е било използвано и в различни церемонии. Най-ценните наметала са били изработени от пера на птици хуйя и киви (особено от редки албиноси). За по-малко ценно, но по-разнообразно по цвят изпълнение, пернатите наметала са били изработени от пера на горски гълъби (бели на гърдите и черни на гърба) и тъмносини пера на местните папагали какапо.

В допълнение към жилищните сгради, селищата са имали обществени къщи (фарe-рунангa), „къщи за забавления“ (фарe-тапeрe) и училища – „къщи на знанието“ (фарe-курa), в които опитни занаятчии, жреци и художници са обучавали младите хора.

Маорските воини са използвали различни видове хладни оръжия – тайаха, което е прът, нещо средно между копие и тояга, копие (кокири), стрела (хуата). Използвала се е и къса бойна тояга, наречена мере (обикновено изработена от камък или китова кост). Примки са били използвани при лов. Маорите не са знаели за употребата на метали преди контакт с европейците. Основният инструмент в земеделието е представлявал пръчка или две пръчки, съединени една с друга, предназначени за копаене. Инструмент за дърворезба и други работи, както и за татуиране, е бил резец, изработен от нефрит или жадеит. Нефритът е бил използван и за направата на върховете на тоягите мере и върховете на бойните копия-тояги, наречени тайаха. Освен това някои видове оръжия са били изработени от китова кост или твърда дървесина. Съществува стереотип, че маорите са били свирепи воини, но в действителност воденето на война и свързаните с нея практики като канибализъм не са били преобладаваща част от културата на маорите.

Друга значима маорска традиция е татуирането, което е покривало лицата и телата на вождове и видни воини. Татуистите (както мъже, така и жени) са били високо уважавани в обществото на маорите: те са печелили много пари и са се смятали за недосегаеми. Основната разлика между маорското та-моко и обикновената татуировка е, че моко се нанася върху кожата с помощта на специално длето, наречено ухи (uhi), което създава малки белези по кожата, вместо с помощта на игли. В крайна сметка кожата губи гладкостта си и по нея се появяват вдлъбнатини.

Татуирането показвало високия социален ранг на вожд и воин, тъй като татуирането отнемало много време и пари за заплащане на услугите на татуист. В същото време това и било посвещение – изпитание за издръжливост, тъй като процедурата по татуиране е била доста болезнена.

Обществото на маорите е било структурирано в йерархичен вид подобно на останалата част от Полинезия. Там са се разграничавали същите класи: благородници (рангатира), обикновени членове на общността (тутуа) и роби-пленници (таурекарека). Сред благородниците са се откроявали вождовете (арики). Жреците (тохунга) били почитани. Думата „тохунга“ означавала и художници (резбари). Общността (хапу) се е състояла от едно село и е била разделена на групи (ванау), т.е. 1-2 къщи.

Духовна култура

Като цяло, културата на маорите се различава значително от културата на другите полинезийци, поради различните природни условия. В областта на духовната култура те са запазили голяма част от полинезийското наследство, но са създали и свое собствено, оригинално наследство. Маорите имат популярни митологични, етногенетични, генеалогични легенди и разкази за миграцията на племена. Те се покланят на панополинезийски богове: Тангароа, Тане, Ту, Ронго. Те са имали таен култ към Йо – върховния единен бог, Създателят на цялата вселена. Не е известно дали този култ е съществувал по-рано или е създаден след контакти с европейци, като противовес на проникналото тук християнство. Освен богове, пантеонът на маорите е включвал много второстепенни герои, духове, демони, чудовища и др. Почитани са и предците (тупуна). В момента съществува синкретична секта - Пай-марира. Основни понятия: атуа – „бог“ или „дух“ като цяло, мана – „магическа сила“, понатури – „демон, дух, живеещ в океана“, кехуа - „призрак“, копуваи – „чудовище с човешко тяло и кучешка глава“ и др. Тики е полинезийският Адам, Хина е полинезийската Ева. Мауи е културен герой. Развити са песни и танци, съществуват примитивни музикални инструменти. Два местни танца – хака и пои – стават известни. Настолната игра на маорите от източното крайбрежие - му-торере, е добре позната.