News

Маската домино е малка и (често) заоблена маска, покриваща само областта около очите и пространството между тях.

Изработвана от кадифе или черен сатен, тази маска (в Италия и Франция се нарича „вълк“), понякога украсена с дантела, се е носила от дамите от аристокрацията, които са я слагали през XVIII век, когато са излизали на открито, за да запазят белотата на кожата си. Това покривало, понякога прикрепяно от копче, държано в устата, заменя лентата за нос или cache-nez (малък квадратeн плат, който се прикрепя към наушниците на качулката и покрива цялото лице от очите), носен от XIII до XV век, след това много видове маски (ароматизирана маска за кожа, поддържана само с мехлем, квадратна маска с каишка за брадичката), носени от XVI до XVII век.

Закон за разкош, въведен във Франция от 1537 г., забранява носенето на такава маска от жени, представителки на буржоазната класа.

Маската домино е особено разпространена от XIX век, когато става традиционно носена в определени местни прояви през седмицата на седемте заговезни дни на карнавала (известен като Задушница в някои местности), празник, разпространен главно в католическите страни и свързан при появата му с началото на Великите пости на Пепелна (Чиста) сряда. Тази маска е особено свързана с Bенецианския карнавал, ежегоден празник, провеждан във Венеция, Италия, известен в цял свят със своите сложни костюми и маски. На този карнавал маската домино е част от по-широкия черен (макар и понякога бял и син) костюм за домино, носен от мъже и жени участници, който изпълнява изискването на маскарада участниците да бъдат маскирани или по друг начин маскирани и постига елементите на приключение, конспирация, интрига и мистерия, които са отличителни за маскарадната атмосфера; костюмът включва маска, както и наметало, което да обгръща тялото, а понякога и качулка (bahoo).

Точният произход на тази маска е неизвестен. В наши дни доминото се носи на маскирани балове или по време на карнавали.

Смята се, че наименованието „домино“ произлиза от латинската дума dominus, означаваща „господар“.

Маската домино е намерила своя път и в политическите пейзажи на незападните култури чрез политически карикатури, макар и вероятно чрез по-ранните влияния на популярни (и следователно изнесени) от XVIII век и по-късно европейски и американски доставчици на същия жанр: например Джони Хидаджат, индонезийският карикатурист от Новия ред (например за индонезийските столични вестници Pos Kota и Stop), постоянно представя героя Джон Домино и се спори за връзката между този герой и маската на доминото.

Маските домино се появяват в различни произведения в изкуството, като „Жената с маската“, картина на френския художник Анри Жерве от 1885 г. Обектът е 22-годишната парижанка Мари Ренар, която е гола, само с маска домино на лицето си.

_{Карнавална маска домино (Credit: https://pxhere.com/en/photo/1371680, CC0, via Wikimedia Commons)}

Във „Фантомът от операта”, роман на френския писател Гастон Льору, публикуван през 1910 г. младата оперна певица Кристин Дае инструктира своята любов от детството, виконт Раул до Шани, да носи „домино" (вероятно маска и пелерина), за да се срещне с нея, докато тя се опитва да скрие връзката им от ревнивия призрак, наречен „Фантомът от Операта", който я преследва.

Доминото маскира лицата на много измислени герои, които трябва да крият тайната си самоличност, като Зоро, Фантомас, Робин, Зеленият стършел, Дени Колт, известен като Духът, чийто много специфичен костюм придобива изключителна ритуална стойност. От тях най-популярният е Зоро.

Зоро е псевдоним на измислен герой, създаден през 1919 г. от американския писател и сценарист Джонстън Маккъли. Той е алтер егото на богат идалго, който крие самоличността си, за да се бори с несправедливостта в Алта Калифорния в началото на XIX век. Неговият изцяло черен костюм включва наметало, плоска шапка (сомбреро кордобеc) и маска домино, която закрива горната част на лицето му.

Този герой е вдъхновил множество творби – романи, комикси, филми, телевизионни сериали, анимационни филми, игри – както и други маскирани герои като Батман в DC Comics, според признанието на дизайнера Боб Кейн, или Ел Агила в Marvel Comics.

Над сто са филмите за Зоро, в тях ролята на маскираният герой се изпълнява от световноизвестни актьори, сред които личат имената на Дъглас Фейрланкс, Франк Ланджела, Пиер Брис и Антонио Бандерас но никой от тях не интерпретира образа му така, както го прави Ален Делон в „Зоро“ (1975). Този италианско-френски уестърн, режисиран от Дучо Тесари, е най-популярната европейска филмова версия на героя и една от най-известните в света. В този филм ролята на красивата Ортенсия се изпълнява итарианската актриса Отавия Пиколо, а ролята на полковник Уерта – уелският актьор Стенли Бейкър.

Действието във филма се развива през XIX век в град Картахена, провинция Нови Арагон, Испания. Ален Делон изпълнява ролята на Диего, вероятно странстващ наемник, феноменален фехтовач, но също така и циник, и разочарован от човешката природа и логиката на политиката.

Именно Диего се превръща в Зоро, маскираният отмъстител и защитник на потиснатите и онеправданите, който призовава бедните селяни да се вдигнат на бунт. Макар че е обявена голяма награда за главата му, той е достатъчно хитър, за да избегне да бъде заловен от представителите на властта, които обича да унижава публично. Именно затова хората започват да го наричат El Zorro („лисугерът") – заради неговата хитрост и чар. Зоро е атлет и майстор в боравенето с различни оръжия, но това, което използва почти винаги е неговата рапира, с която често гравира инициала Z върху своите победени врагове, както и върху други предмети, за да „подпише работата си". Умел ездач, Зоро язди верният си черен кон, наричан Торнадо.

Покорил сърцето на Ортенсия Пулидо, братовчедка на неговия стар приятел – губернатора на Нови Арагон Дон Мигел Вега де ла Серна, чието убийство е организирано от полковник Уерта, той не се поколебава да влезе в смъртна схватка с полковника, пронизвайки го с рапирата си, като по този начин отмъщава за своя убит приятел и възстановява справедливостта.

Филмът е заснет донякъде, защото Ален Делон се е насладил на заснемането на филма „Черното лале“ през 1964 г. и е искал да направи още един подобен. Също така Делон решава да изиграе ролята на Зоро отчасти и за да достави радост на сина си Антони, който тогава е на 11-годишен. Снимките започват през юли 1974 г. в Испания.

Във Франция „Зоро“ излиза на екран на 5 март 1975 г., а в Италия – на 6 март същата година. В Съединените щати е филмът излъчен през юни 1976 г.

„Зоро“ си остава един от най-големите френски успехи в световния бокс офис и един от най-големите успехи на Ален Делон по отношение на популярността му. Гледан е общо от 133 050 124 зрители. Филмът, приет много добре от критиката, е особено известен с това, че има 55 300 000 гледания в СССР, което в класацията за най-гледан филм за всички времена в Русия го поставя на 44 място.

Това е един от първите модерни филми, продуцирани на Запад филми, които биват прожектирани в Китайската народна република след Културната революция от 1976 г. Там „Зоро“ е излъчен през 1978 г. и се предполага, че е бил видян от повече от 70 000 000 зрители, значителна цифра за онова време. Този филм прави Ален Делон известен в Китай и Япония.

Онова, което отличава интерпретацията на Ален Делон от подхода на другите актьори, изпълняващи ролята на Зоро, е киногеничността на Делон, по отношение на която той няма равен на себе си, както и способността му да гради образи на героични мъже, които освен че предизвикват възхищение сред зрителите, карат женската част от публиката да се влюбват в тях. Съвсем естествено, и децата бяха покорени от Зоро – точно защото бе под черния му плащ бе не кой да е, а Ален Делон. И след като през 70-те години на века филмът бе излъчен в България, много местни малчугани бяха превърнали смелия и красив отмъстител в свой кумир. Някои си позволяваха да пишат по стените на градските сгради знака Z, други пък се дуелираха, въоръжини с „рапири“, а очите им блестяха, скрити зад маските. Тези черни маски, които за тях бяха станали култови.