Русский           English           Български
ZNAMBG.com
facebook
twitter


Народни носии


СЕНТИНЕЛЦИТЕ

05.04.2025
Сентинелци по време на риболов, 1870 (Credit: See page for author, Public domain, via Wikimedia Commons)

Сентинелците са изолирани хора, които отказват контакт с външния свят. Живеят на остров Северен Сентинел в Андаманския архипелаг в Бенгалския залив.

Те са от малкото останали хора, недокоснати и незасегнати от съвременната цивилизация.

Сентинелците (наричани също и сентинели) са местните жители на Северен Сентинел, остров в Андаманския архипелаг в Бенгалския залив на Индийския океан, който е част от Индия.

Почти всички Андамански острови са в състава на съюзната територия Андамански и Никобарски острови на Индия, а само малка част от тях принадлежат на Мианмар.

От 1947 г. остров Северен Сентинел е част от съюзната територия Андамански и Никобарски острови на Индия. Но тъй като никога не е имало преговори с жителите на Северен Сентинел, нито е имало окупация, островът е де факто автономен регион на Индия. Днес на него се гледа като на суверенна единица, защитавана от Индия. Тъй като евентуален досег с външни лица може да донесе болести, към които Cентинелците нямат имунитет, или да предизвика насилие, около острова е установена забранена зона с радиус 4,8 km.

Сентинелците, наречени така по името на техния остров, говорят собствен език, сентинелски (предполагаем), от андаманското езиково семейство. Духовните, анимистични традиции на сентинелците са много малко известни. Те са един от последните изолирани народи в света, живеещи самостоятелно предимно като ловци-събирачи и рибари, който изглежда се е променил малко през хилядолетията. Сред местните андаманци те са единствената група, чиито членове, останали на острова, са запазили тези традиции и не са приели бенгалския език или други религии. Тяхната популация към 2018 г. е оценена на 39 души. Те принадлежат към антропологичната група, наречена негрито или негритос – термин, който се прилага към различни отдалечени народи в Югоизточна Азия, като например семангите, обитаващи на Малайския полуостров, премето аета от Филипините, както и други народи в Австралия, включително и местното население на Тасмания. Определящите характеристики на тези народи включват сравнително нисък ръст, тъмна кожа и афро-текстурирана коса. Сентинелците познават огъня, без техниката за добиването му да им е известна.

Преди да бъде открито, че хаплогрупите на негрито са същите като тези на други популации на Южна Азия и различни от тези на чернокожите африканци, морфологичното сходство довежда до предположението, че те са пристигнали от Африка на своя остров. Най-широко разпространената хипотеза е, че това е станало вероятно преди 50 000 години, следователно негритосите са преки потомци на първите хора, колонизирали Азия през периода на палеолита.

Първите сигурни препратки към сентинелците датират от 7 век. Невъзможно е да се направи разлика между директни описания, легенди и слухове: източници, особено арабски, споменават „черни мъже, практикуващи канибализъм". Италианският пътешественик Марко Поло, който минава близо до техните брегове около 1290 г., ги описва като „ловци на глави“.

По-голямата част от опитите за установяване на контакт със сентинелците завършват с неуспех.

Ранни сведения за остров Северен Сентинел датират от 1771 г., когато британският топограф Джон Ричи наблюдава множество светлини от борда на хидрографски кораб на Британската източноиндийска компания, минаващ покрай острова. През същата година индийски търговски кораб засяда на коралов риф близо до Северен Сентинел. 106 души от екипажа достигат до плажа на острова с лодка и се отбраняват от атаките на сентинелците. По-късно биват спасени от екип на Кралския военноморски флот.

Въздушна снимка на остров Северен Сентинел. (Credit: Medici82, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons)

През януари 1880 г, въоръжена британска експедиция, водена от Морис Видал Портман, целяща да залови жителите на острова, пристига на острова, за да установи контакт с тях, предлагайки им различни подаръци и демонстрирайки добро отношение към тях. Тази експедиция вероятно е била първата среща на сентинелците с външния свят. Въпреки навика на местните да изчезват в джунглата при вида на непознати, членовете на експедицията успяват след няколко дни да заловят двама възрастни членове на племето и четири малки деца. При пристигането им в Порт Блеър здравето на двамата възрастни хора се влошава и в крайна сметка води до смъртта им. След това четирите деца биват върнати на острова с много подаръци. След това Великобритания прекратява опитите си за установяване на контакт с хората от това племе и насочва вниманието си към други племена. Впоследствие сентинелците отказват всякаква връзка, може би защото децата би могло да донесат на острова непознати досега екзогенни болести с неизвестни ефекти. Тези заболявания представляват главната причина за смъртта на членове на изолирани племена, които не са развили имунна защита срещу вирусите на грип, морбили или варицела. Експедицията съобщава, че начините за готвене и обработване на храна на Сентинелците приличат на тези на племето онге, а не на племето на великите андамани. Втора експедиция е направена до Северен Сентинел през 1883 г., при която са оставени множество подаръци.

През 1967 г. индийското правителство започва серия от мисии, насочени към установяване на среща. Първата от тях, водена от антрополога Трилокнат Н. Пандит, бива ескортирана от полиция и индийски военноморски офицери. Сентинелците се скриват в джунглата, когато ги виждат да се приближават, и този опит се оказва неуспешен. Индийците са оставяли много подаръци на плажа.

Два товарни кораба засядат на кораловите рифове до острова през 1977 г. и 1981 г. Екипажите им биват спасени, а скоро след това сентинелците започват да плячкосват желязо от корабите. През 1991 г. работници демонтират корабите.

На 20 март 1970 г, индийските антрополози (отново включително Трилокнат Пандит) попадат в капан от теченията между Северен Сентинел и остров Констанс. След това очевидец съобщава следното:

Някои членове на племето ни правеха големи знаци, за да им хвърлим риба. Жените излязоха от сенките, за да ни наблюдават... Няколко мъже дойдоха да извадят рибата.

Те изглеждаха благодарни, без да изоставят подозрителната си нагласа... Всички започнаха да крещят неразбираеми думи, а ние в отговор се опитвахме да ги накараме да разберат нашите приятелски намерения.

Точно в този момент се случи странно нещо: една жена се хвърли върху воин и симулира страстен съюз.

Този ритуал беше повторен от други жени, като всяка избираше воин. След няколко минути на този странен спектакъл воините постепенно изчезнаха в джунглата.

Въпреки всичко, няколко воини все още пазеха. Приближихме се до брега, за да хвърлим риба, която веднага беше извадена от няколко деца.

Минаваше обяд и се върнахме на лодката.


Въздушна снимка на Андаманските острови. (Credit: Venkatesh K from Bangalore, India, CC BY 2.0, via Wikimedia Commons)

През пролетта на 1974 г. филмов екип от National Geographic Society пристига на острова, за да заснеме документалния филм „ Човек в търсене на човек“. Когато тяхната моторизирана лодка се приближава до плажа, сентинелците излизат от джунглата, въоръжени с лъкове и започват да изстрелват към екипа стрели. Лодката акостира, защитена от атака, и екипажът оставя подаръци на пясъка: пластмасова играчка във формата на кола, кокосови орехи, живо прасе и кукла. Този ход не намалява враждебността на племето, което изстрелва нов залп от стрели към тях, една от които уцелва режисьора в глезена. Мъжът, който изстрелва стрелата, се ухилва и започва да танцува гордо, преди да убие прасето и да го зарови с куклата.

Въпреки че при експедиция през 1977 г. не са установени близки контакти със сентинелците, австрийският изследовател Хайнрих Харер описва един мъж, който е висок 1.6 m и е видимо левичар.

На 2 август 1981 г, корабът Primrose, от Хонг Конг, засяда по крайбрежието на Северен Сентинел. След като очаква няколко дни да му бъде помогнато, екипажът вижда фигури на чернокожи хора, които строят канута върху пясъка. Изплашен, капитан Лиу Чунглонг изпраща сигнал за помощ, искайки доставка на оръжие, за да може да се защити. Метеорологичните условия правят тази операция невъзможна и не се стига до сблъсък; сентинелците не се доближават до корабокрушенците. След седмица екипажът е спасен; останките на Primrose остават на север от острова.

В началото на 90-те години сентинелците стават по-малко предпазливи към лодки, които се опитват да се доближат до брега. Така през 1991 г. индийският антрополог Трилокнатх Пандит успява, при третия си опит, да установи мирен контакт със сентинелците, които приемат предложенията му, както се вижда от няколко снимки и видеоклипове. Обикновено след няколко минути местните жители агресивно карат посетителите си да напуснат, като правят заплашителни жестове или изстрелват стрели по тях.

През 1996 г. индийското правителство официално забранява тези опити за контакт.

През 2004 г. земетресение в Индийския океан предизвиква огромно цунами. Сентинелците обаче оцеляват. Това е било неочаквано за учените, като се има предвид многобройните жертви в съседните острови. Промяната на амплитудата и честотата на морските вълни, както и на поведението на домашните животни, явно са били предупреждение за сентинелците, че се задава нещо опасно. Много скоро след това те се изнасят към по-високите части на острова. Три дни след цунамито индийското правителство изпраща хеликоптер, за да ги наблюдава. Сентинелците започват да хвърлят камъни и да обстрелват със стрели хеликоптера.

Преди земетресението островът е имал площ от 72 кв. км и квадратна форма. Земетресението, обаче, повдига тектонската плоча под острова, повдигайки го с 1–2 m. Заобикалящите го коралови рифове се оголват и се превръщат в нова земя и плитки лагуни. Това увеличава границите на Северен Сентинел с около километър на запад и юг. С изключение на плажа, по-голямата част от Северен Сентинел е покрита с гори.

Администрацията на Андаман и Никобар заявява през 2005 г., че няма намерения да се намесва в местообитанието на сентинелците и че няма интерес да установява отново контакт с тях.

През 2006 г. воини от Северен Сентинел убиват двама мъже, които незаконно ловят риба около острова и чиято лодка бива пренесена на острова, докато те спят, след което поставят телата им в импровизиран гроб. Опитът да бъдат изровени телата, бива възпрепятстван от сентинелците, които изпращат стрели към кръжащия наоколо хеликоптер.

На 16 ноември 2018 г, въпреки че му е забранено да се доближава до пет километра от остров Северен Сентинел, 27-годишният китайско-американски християнски мисионер, Джон Чау, член на евангелското движение Journey Covenant Church, клон на Евангелската заветна църква, гледайки на острова като на „последния бастион на Сатаната“ и искайки „да сподели любовта на Исус с един от последните недостигнати народи по света“, плаща на индийски рибари да го отведат до забранения остров и малко след като пристига на плажа, е убит от сентинелците. Рибарите биват арестувани от полицията, която разследва и двама други американски мисионери. Джон Чау е мъченик според някои евангелски кръгове. Индия поисква тялото му да не бъде изровено, за да се избегне рискът от влошаване на ситуацията и допълнително заразяване на населението.

Според Survival International, сентинелците може да са били замърсени от патогени, които са смъртоносни за тях, или чрез подаръци, оставени на плажа (което може да обясни защо през 1974 г. са предпочели да погребат прасе, вместо да го изядат), или чрез труповете на чужденци, убити по време на неразрешените нахлувания на рибари през 2006 г. и на Джон Чау през 2018 г.

С намаляването на рибните ресурси и нарастващото население на Андаманските острови, бракониерите все по-често навлизат в защитената територия на сентинелците, за да събират незаконно риба, морски костенурки, миди и морски краставици. Тази практика намалява ресурсите на сентинелците и увеличава рисковете от корабокрушение и следователно от случайни контакти.


 Ив Лазар
facebook
Споделяне
    Споделяне
 
 

 
 
 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако не сте съгласни, научете повече   |