Тази дисциплина се отнася се към хвърлянията и е включена в техническите видове на лекоатлетическата програма.

Спортисти мъже и жени се състезават в хвърлянето на копие по време на Олимпийските игри (мъже от 1908 г. и жени от 1932 г.), Европейски първенства, Световни първенства и многобройни срещи по лека атлетика.

Дисциплината хвърляне на копие е част от десетобоя още от въвеждането му в началото на 1910-те години. Представлява част от някои от формите на петобоя и част от всички форми на седмобоя при жените, след като измества петобоя през 1981 г.

Световните рекорди в хвърлянето на копие се записват от 1883 г. Официални рекорди се записват от 1912 г. Световният рекорд е подобряван най-много пъти (23 при мъжете) от представители на скандинавските страни (16 рекорда се държат от финландците, 4 от шведите и 3 от норвежците). Най-много световни рекорди (10) се държат от финландеца Мати Ярвинен.

Българска състезателка също е поставяла световен рекорд – това е 18-годишната Антоанета Тодорова, която на състезание за Купата на Европа в Загреб, Югославия, през 1981 г. хвърля копието на 71,88 м, подобрявайки тогавашното най-добро постижение с внушителните 1.80 метра.

Копиехвъргачът набира импулс като бяга в определена площ и хвърля копието. При центъра на тежестта на копието има приспособление за сцепление (обикновено връв). За разлика от другите дисциплини, включващи хвърляне на уред (гюле, диск и чук), при хвърлянето на копие правилата за изпълнение са строго определени и не се позволяват различни видове техника на хвърляне. Копието се мята с движение на рамото или горната част на ръката, като атлетът няма право да насочва гърба си право по посока на движението. Това забранява на копиехвъргача да прави завъртания подобно на дискохвъргач. Поради тази причина, полето за хвърляне на копие не е окръжност, а представлява писта, която завършва с дъга, от която започва измерването на дължината на хвърляне. Състезанията по хвърляне на копие се провеждат на мястото, определено за лекоатлетически хвърляния на стадиона. Разбегът преди хвърлянето се изпълнява по пътека, очертана с бели линии. Максималната дължина на пистата може да бъде 36,5 метра, а ширината – 4 метра. Завършва с дъга с радиус 8 метра. Дъгата – т.е. боядисаната бяла линия – е широка 7 см. Зоната за хвърляне (т.нар. радиус) е част от кръг с ъгъл приблизително 29° (маркиран в центъра на терена). Победител в състезанието по хвърляне на копие е спортистът, който хвърли копието най-далеч. Пресичането на линията, маркираща края на бягането (дори след хвърлянето) или хвърлянето на копието извън определеното поле (радиус на хвърляне), прави опитът нередовен (т.нар. засада). Когато се хвърля копие, то трябва да се държи за връзката. Опитът се счита за валиден, ако копието се приземи в зоната за хвърляне и остави следа от удар в точката на приземяване.

Финалното състезание по хвърляне на копие по време на шампионатни състезания, например Олимпийски игри, включва най-малко 12 състезатели, избрани в предишния квалификационен кръг (обикновено провеждан предишния ден), които са получили т.нар. квалификационен минимум (дистанция, определена от съдиите, гарантираща участие във финала). Ако по-малко от 12 състезатели постигнат минималната квалификация (минимумът обикновено се определя на такова ниво, че това да се случи), 12-те копиехвъргачи с най-добри резултати от квалификационния кръг ще преминат напред. Всеки от тях прави по три хвърляния на финала. Осемте най-добри играчи след това имат право да направят още три опита в т.нар тесен финал.

Юноши (до 15 години) хвърлят копие с тегло 600 гр, юноши (до 18 години) използват копие с тегло 700 гр, юноши и старша възраст използват оборудване с тегло 600 гр от младша възраст – по-ранните категории възрастови групи използват 500 гр копие от ноември 2011 г. Последствието от развитието на този спорт беше, че играчите са успявали да хвърлят все по-далеч и далеч и по този начин да пратят копието извън определеното поле, което е могло да представлява заплаха за хората, които се намират на стадиона. За да се предотврати това, структурата на копието бива променена чрез изместване на центъра на тежестта, което намалява дължината на хвърлянията.

Мъжкото копие е с дължина 2,5 м. Женското копие е малко по-късо и по-леко от мъжкото копие (тежи 600 гр в сравнение с 800 гр на мъжкото копие).

_{Първият копиехвъргач олимпийски шампион – шведският атлет Ерик Леминг по време на състезанието по хвърляне на копие на Летните олимпийски игри през 1908 г. в Лондон, Великобритания.}

Класически стил

Началната фаза на хвърлянето на копие представлява бягане. Състезателят държи копието през рамото и главата му е наклонена надолу. Екипировката се държи от връзките. След кратко бягане хвърлящият премества копието назад и прави три крачки, т.нар преплитанe. Това е финалната фаза на бягането. През това време ръката с копието е в позиция, успоредна на разбега. Върхът на копието трябва да е на нивото на очите. В момента на хвърлянето състезателят обръща торса си по посока на хвърлянето и накланя торса си назад. Тогава ръката с копието трябва да създаде остър ъгъл между земята и копието. В този момент настъпва изтласкването. След хвърлянето се извършва т.нар скок, т.е. преместване на телесното тегло, за да се спре преди линията, очертаваща края на разбега (пресичането й означава, че опитът е невалиден). Някои състезатели използват падане върху тартан за тази цел. При хвърляне копието е може да достигне скорост до приблизително 100 км/ч.

Испански стил

През 50-те години на миналия век се появява въртяща се техника за хвърляне на копие, подобна на хвърлянето на диск, наречена „испански стил“. Негов изобретател е испанският дискохвъргач Феликс Ераускин. С тази техника биват постигнати резултати около 90–100 м. Въпреки това, малко преди Игрите в Мелбърн, IAAF забранява тази техника като опасна за зрителите; имало е хвърляния под ъгъл от 90 градуса спрямо правилната посока на хвърляне.

_{Писта за хвърляне на копие, разположена до пистата за бягания на стадион „Здислав Кшишковяк“, град Бидгошч, Полша}

Хвърлянето на копие като спортно състезание е познато от древни времена. По-рано – още в епохата на палеолита – копието е било известно като ловно и бойно оръжие. Състезанието по хвърляне на копие е било едно от събитията в древните олимпийски игри от 708 г. пр. н. е . В Гърция, както и в Ирландия по време на Таилтеанските Игри, хвърлянето на копие е било едно от състезанията по петобой. В гръцкия петобой се е хвърляло копие, наречено apotomeus, направено от дърво и заточено в единия край. В средата на ствола е имало кожена примка за глезена, която играчът закачаше с показалеца и големия си пръст. Примката е била използвана, за да даде на копието ротация по време на полет. В древна Гърция хората също се състезавали в хвърляне на по-тежко бойно копие, наречено akontion, снабдено с бронзов връх на копие, по-късно изработен от желязо. През Средновековието копието се е хвърляло по време на рицарски представления. По това време хвърлянията са се извършвали предимно от стоеж по дадена мишена.

През XIX век хвърлянето на копие е известно като гимнастическо упражнение. Препоръчано е от немския педагог Фридрих Лудвиг Ян (1778-1852). През 1859 г. в Атина е направен първият опит за повторно активиране на Олимпийските игри. В рамките на специално организираното за този повод състезание се провежда състезание по хвърляне на копие в мишена и на разстояние (копието е било с дължина 1,75 м и тегло 1,4 кг). В края на века хвърлянето на копие се практикува в няколко страни, включително в Швеция и Унгария. През 1885 г. е въведен разбег (дотогава хвърлянията са правени от стоеж). Техниката не е приличала на тази, която познаваме в момента.

През 1908 г. хвърлянето на копие се появява за първи път в програмата на съвременните олимпийски игри. Първият златен медал в това състезание е спечелен от шведския сътезател Ерик Леминг. Жените започват да се състезават на Олимпийските игри едва през 1932 г. в Лос Анджелис. Хвърлянето на копие се появява на европейските първенства за първи път през 1934 г. (мъже) и през 1938 г. (жени). Като част от полските първенства по лека атлетика, хвърлянето на копие за мъже се появява през 1920 г., а хвърлянето на копие за жени – през 1923 г.

В началото на XX век започва да се използва връв. В същото време техниката на хвърляне се променя. В употреба навлиза т.нар. пръстов метод, използван и досега. Това е включвало задържане на края на копието с дясната ръка и едновременно с това поддържане с другата ръка, докато бъде хвърлено.

В същото време във Финландия започва да се използва известната в момента техника за хвърляне. След кратко бягане атлетът изпълнява хармонизирани кръстосани движения, т.нар interleaving – бягане в кръстосана стъпка, последвано от хвърляне и т.нар скок. Този метод бива наречен „финландска техника“.

Преди Втората световна война скандинавските представители доминират в световното хвърляне на копие. Финландецът Мати Ярвинен подобрява световния рекорд десет пъти, довеждайки го до 77,23 м през 1936 г. В крайна сметка най-добрият резултат преди избухването на войната е поставен от друг финландски състезател – Ирйо Никанен. На 16 октомври 1938 г. във финландския град Котка той установява нов рекорд – 78.70 м.

Хвърлянето на копие при жените започва да се развива през 20-те години на миналия век. Първоначално жените хвърлят с върха на пръстите. Едва през 1925 г. сегашният стил става популярен сред играчите. Първият световен рекорд за жени датира от 1922 г., когато чехословачката Божена Шрамкова постига резултат 25.32 м.

_{Чешката атлетка Барбора Шпотакова се подготвя за последния шести опит в хвърлянето на копие на 17-ия годишен мемориал Йозеф Одложил (EAA Premium Мееting , стадион „Юлиска“, Прага, Чехия, 14 юни 2010 г.}

През 30-те години най-добри резултати са постигнати от немски играчи . На 12 юли 1930 г. германката Елен Браумюлер първа преминава 40 метра, постигайки резултат 40,27. В крайна сметка световният рекорд в хвърлянето на копие за жени преди избухването на Втората световна война е 46,74 м – този резултат е постигнат от американката Нан Гинделе през 1932 г.

След войната металните копия постепенно навлизат в употреба (преди това са били направени от дърво). Благодарение на развитието на оборудването става възможно да се постигат все по-добри резултати. Американските братя Хелд конструират собствено – аеродинамично – копие, с което Франклин Хелд постига резултат 80.41 на 8 август 1953 г. в Пасадена и става първият човек в историята, преминал 80-метровата бариера. Копието на братята Хелд има по-къс край, става по-тежко и по този начин удължава полета си. Друга граница бива премината 11 години по-късно, когато норвежкият копиехвъргач Терие Педерсен хвърля копие на над 90 метра (91,72 м на 2 септември в Осло).

На 20 юли 1984 г. източногерманският атлет Уве Хон става първият и единствен хвърляч на копие в света, който преодолява 100-метровата бариера, постигайки резултат 104.80.

Този резултат предизвиква дискусия относно безопасността на хвърлянията. Накрая, с решение на IAAF на 1 април 1986 г. центърът на тежестта бе изместен напред с 4 см, като по този начин скъси разстоянието на хвърляне с около 10% и в същото време доведе до по-голямо елиминиране на случаите когато копието се приземява плоско и не се забива, поради което по-рано са възниквали спорове относно валидността или невалидността на такива хвърляния. В случая с хвърлянето на копие при жените през 1999 г. е взето решение да се измести центърът на тежестта.

През 90-те години най-големи триумфи постига чешкият състезател Ян Железни, който е и настоящ световен рекордьор – 98.48 м (Йена, 1996 г.). Железни е и единственият хвърляч на копие в историята, който печели три поредни златни олимпийски медала. Той поставя шест световни рекорда и пет от 10-те най-дълги хвърляния принадлежат на него. Железни хвърля над 90 метра 54 пъти. Съобщава се, че скоростта на копието, хвърлено от него, надвишава 100 км/ч.

Хвърлянето на копие при жените също се развива динамично след Втората световна война. През 1949 г. съветската атлетка Наталия Смирницкая е първата жена, която преодолява 50-метровата бариера, постигайки резултат 53,41 в Москва. Петнадесет години по-късно друга представителка на СССР, Елена Горчакова, изпраща копието над 60 метра – на 16 октомври 1964 г. в Токио тя постига резултат 62,40. През 70-те години лидер на хвърлянията е копиехвъргачката от ГДР Рут Фукс – двукратна олимпийска шампионка и шесткратна световна рекордьорка (до 69,96 през 1980 г.). През 1980 г. Татяна Бирюлина от Съветския съюз първа хвърля копие на 70 метра – 70,80 м. През 1988 г. германката Петра Фелке-Майер е първата и единствена жена, достигнала 80-метровата бариера.

През 1999 г. центърът на тежестта на хвърлянето на копие при жените беше преместен. Поставени са нови световни рекорди. В момента най-добрият резултат в историята на тази дисциплина сред жените принадлежи на чехкинята Барбора Шпотакова и е 72.28 м (13.08.2008 г., Щутгарт).