Вацлав Нижински е смятан е за най-великия танцьор на своята епоха, с отлична техника и безпрецедентна изразителност. От него е останал митът за балетист, успял да постигне съвършенство и пълна идентификация с изпълняваната роля. И до днес той остава модел за подражание на много балетисти.

Нижински прави смел пробив в бъдещето на балетното изкуство, откривайки утвърдения по-късно стил експресионизъм и принципно нови възможности на пластичните изкуства. Творческият му живот е кратък (само десет години), но интензивен.

Като балетист Нижински олицетворява новата, необичайна за времето, пластика на мъжкия танц. Най-ярко неговият талант се проявява в балетните постановки, създавани специално за него от главния балетмайстор на Ballets russes, Михаил Фокин. Като хореограф Нижински има неординарни виждания, които нарушават общоприетата представа за балетен танц. Днес те са смятани за предтеча на съвременното танцово изкуство.

Вацлав Нижински е бил кумирът на своето време. Танцът му е съчетавал сила и лекота, той удивява публиката със спиращите дъха скокове – мнозина са смятали, че танцьорът „витае“ във въздуха. Имал е забележителна дарба за трансформация и изключителни лицеви способности. На сцената е излъчвал мощен магнетизъм, но в ежедневието е бил плах и мълчалив.

Нижински не е притежавал красива външност, бил е висок само 167 cм, но на сцената е изглеждал чаровен, дори съблазнителен, с което е привличал и жените, и мъжете. Балетист от класическата школа, той се е различавал от другите по това, че интерпретира партиите от класическия репертоар по свой маниер. От периода му в Мариинския театър особено признание получава неговото изпълнение на Синята птица от „Спящата красавица“, балет, чиято партия е в академичен стил, при което той успява да внесе нещо мистериозно и ирационално. Ръцете му, освободени от крилата, са необикновено изразителни – нещо непознато за мъжкия балет по това време. Нижински успява интуитивно да изрази в своя танц романтичните идеали и принципите на акмеизма – литературно течение в руската поезия, противостоящо на символизма и възникнало в началото на XX век.

Преди появата на Вацлав Нижински на балетната сцена главните роли в постановките на Императорските театри са се изпълнявали от балерини, а мъжките партии са били поддържащи. Михаил Фокин променя руския балет в началото на XX век, в него се появяват ярки мъжки роли. Това позволява на на Нижински да разкрие напълно необикновената си дарба, правейки балетните си партии легендарни.

Фокин разпознава в танцьора неговата бисексуалност и поставя специално за него няколко балета, съвместявайки в образите на героите мъжката и женската същност. Възвишеността и еротическото излъчване на Нижински са в духа на времето и Фокин внася в партиите личностните му черти. Балетмайсторът създава цяла поредица от сценични образи на Нижински, някои от които в неговото изпълнение се превръщат в шедьоври на танцовото изкуство. В изпълнение на други балетисти обаче тези образи губят своята необичайност и изразителност и не въздействат на зрителя по същия начин.

Партиите, които завинаги остават свързани с името на Нижински, са главните роли в балетните спектакли „Петрушка“ по музика на Игор Стравински, „Шехеразада“ по музика на Николай Римски-Корсаков, „Шопениана“ („Силфиди“), „Призракът на роза“ по музика на Карл Мария фон Вебер.

Вацлав Нижински (пол. Wacław Niżyński; рус. Вацлав Фомич Нижинский) е роден в Киев, Руска империя, той е втори син в семейството на полски балетисти – балетмайсторът Томаш Нижински и солистката Елеонора Береда. Точната дата на раждане не е известна, балетоведът В. М. Красовская посочва възможни варианти: 17 декември 1889 г.; 28 февруари/12 март 1890 г. Елeонора е била на 33 години и с пет години по-голяма от съпруга си. По време на посещението на семейството във Варшава те кръщават Вацлав в църквата на Светия кръст. Две години по-късно се ражда и третото им дете – дъщерята Бронислава. От 1882 до 1894 г. родителите гастролират като част от балетната трупа на Йосиф Сетов, руски импресарио от унгарски произход. Бащата запознава всичките си деца с танците от ранна детска възраст. Вацлав излиза на сцена за първи път, когато е на пет години, танцувайки гопак в антреприза (форма на организация на театралните дела, при която организатор (антрепреньор) кани за участия в спектаклите актьори от различни театри (за разлика от формата на репертуарния театър с постоянна трупа) на сцената на Одеския театър.

След смъртта на Йосиф Сетов през 1894 г. трупата му се разпада. Нижински-баща се опитва да създаде своя собствена трупа, но скоро предприятието фалира и започват години на трудни скитания и странни заработки. Вацлав вероятно е помагал на баща си, като е изпълнявал малки номера по празниците. Известно е, че той се е изявявал в град Нижни Новгород на Коледа. През 1897 г., по време на турне във Финландия, Томаш Нижински се влюбва в младата солистка Румянцева и напуска семейството. Родителите се развеждат. Елеонора и трите й деца заминават за Санкт Петербург, където приятелят й от младите й години, полският танцьор Станислав Гилерт, е бил учител в балетното училище в Санкт Петербург. Гилерт обещава да й помогне.

Най-големият син в семейството, Станислав (Стасик), пада от прозорец като дете и оттогава е „малко извън този свят“. Елеонора Береда, принудена да напусне трупата, се мести с децата в Санкт Петербург. Майката решава да запише Вацлав в балетното училище в Санкт Петербург, където издръжката на учениците се поема изцяло от държавата. На 20 август 1898 г. той се явява на приемни изпити. Малкото момче няма подходящи физически данни, но впечатлява преподавателя на началните класове, някога изключителния, но вече поостарял танцьор Николай Легат, със способността си да прави балетни скокове. Вацлав е приет и се присъединява към балетния клас на Императорското театрално училище в Санкт Петербург. Две години по-късно сестра му Бронислава е приета в същото училище. Вацлав трудно се справя с общообразователните предмети, той обаче притежава безспорен талант и е най-добрият в класа по танц. В училището започват да се появяват някои странности в характера му; веднъж той дори отива в психиатрична клиника за преглед – очевидно някаква наследствена болест го е засягала.

_{Вацлав Нижински в „Жизел“, 1911 г.}

От март 1905 г. балетмайсторът Михаил Фокин, преподавател в училището, открояващ се с новаторските си идеи, поставя важен балет, който е изпитен за випускниците. Това е бил първият му балет като хореограф – избира „Ацис и Галатея“. Фокин кани Нижински да изиграе ролята на фавъна, въпреки че не е бил випускник. В неделя, 10 април 1905 г., в Мариинския театър се състои демонстративно представление, във вестниците се появяват рецензии и всички отбелязват необикновения талант на младия Нижински:

Възпитаникът Нижински изуми всички: младият художник е едва на 15 години и има още две години да прекара в училище. Още по-приятно е да се видят такива изключителни данни. Лекотата и повдигането, заедно със забележително плавни и красиви движения, са невероятни. <…> Можем само да си пожелаем 15-годишният артист да не остане дете чудо, а да продължи да се развива. — Борисоглебски М.В. Материали за историята на руския балет. 1939. стр. 111-112

Талантът му получава възторжени оценки в артистичните среди и след завършването на училището през 1907 г. Вацлав веднага е приет като солист на балетната трупа в Мариинския театър, където вече играе от 1906 г. Дебютът му на сцената на Мариинския театър в Санкт Петербург е в "Дон Жуан" от Моцарт. Благодарение на изключителния си талант, танцьорът бързо заема позицията на премиера, ставайки партньор на М. Ф. Кшесинская, О. И. Преображенская, А. П. Павлова, Т. П. Карсавина. Изпълнява роли в балетите на М. М. Фокин „Павилионът на Армида“ („Бяла робиня“, 1907), „Египетски нощи“ („Роб“, 1908), „Шопениана“ (1908) и други балети на академичната школа. Той играе в Мариинския театър до 25 януари 1911 г., когато е уволнен с голям скандал по искане на императорското семейство, тъй като участва в балета „Жизел“ в костюм, който е бил смятан за неприличен. От 1907 г. е премиер-балетист – участва практически във всички класически балетни спектакли, изпълнява основните партии в постановките на Фокин. Макар фигурата му да не отговаря на общоприетите балетни стандарти – Нижински не е висок, няма дълги крака – успехът му е огромен. Публиката оценява подобаващо неговата грациозност и талант на драматичен актьор.

Малко след дебюта си той се запознава с руския балетен театрален импресарио Сергей Дягилев и е ангажиран в компанията на Ballets Russes – балетна компания, основана през 1907 г. от Дягилев, първоначално разположена в театър „Могадор“ в Париж, след това в Монте Карло. Нижински да участва в първия парижки сезон на Ballets Russes (Руски балет) – в „Руския сезон“ от 1909 г. („Руски сезони“ — това е театрална антреприза на Сергей Дягилев. Гастролните представления на артистите от Императорските театри в Санкт-Петербурга и Москва от 1908 до 1921 години), по време на който танцьорът се превръща в сензация и постига огромен успех. Заради способността му да скача високо и да се издига дълго време, той е бил наречен „човекът-птица“, вторият Вестрис (Мари Жан Огюст Вестрис (1760 1842) – френски хореограф и танцьор). От 1909 до 1913 г. Нижински е водещ танцьор на „Руските сезони“, изпълнявайки роли в постановките на Фокин, тествани в Мариинския театър, и в новите му балети за трупата на Дягилев. След като Фокин напуска трупата през 1912 г., Нижински става неин хореограф за кратко време, поставяйки балетите „Пролетно тайнство“, „Игри“ и др.

Изяви като хореограф

Насърчаван от Дягилев, Нижински се пробва като хореограф и тайно от Фокин репетира първия си балет – „Следобедът на един фавън“ по музика на К. Дебюси (1912). Той основава хореографията си на профилни пози, заимствани от древногръцката вазопис.

В тази кратка постановка Нижински поставя основите на новата, различна от класическата, балетна техника. Танцьорите ходят, навеждат се, застават на колене, подскачат – все движения, които не са допустими в танцовото изкуство по това време. Хореографията е новаторска, следва духа на авангардното изкуство и предлага танцова интерпретация на геометрическите подходи на кубизма – движенията се представят като преплитане на триъгълници, дъги и линии. Телата се показват в различни ракурси, подобно на образите от египетските йероглифи и гръцки фризове. По време на първото представление публиката е шокирана не само от бунтарската хореография, но и е скандализирана, когато на края на представлението Нижински, който изпълнява главната партия, буквално мастурбира при последните движения на своя танц. Това действие, вероятно несъзнателно, се обяснява с внезапната проява на неговата неизявена хетеросексуалност, която по-късно се потвърждава с женитбата му и раждането на дъщерите.

Подобно на Дягилев, Нижински е увлечен от ритмопластиката и евритмиката на Далкроз, в чиято естетика през 1913 г. поставя следващия си и най-значим балет „Пролетно тайнство“. Дягилев, въпреки негативната реакция спрямо първия балет, възлага на Нижински хореографията на този балет. Либретото е на Игор Стравински и Николай Рьорих, които, следвайки идеите на пантеизма, имат за цел да представят древнославянската култура.

Произведението, написано от руския композитор Игор Стравински със свободно използване на дисонанс, макар и разчитащо на тоналност, и хореографски изградена върху сложни комбинации от ритми, е един от първите експресионистични балети. Балетът не е приет веднага и премиерата му завършва със скандал, както и „Следобедът на един фавън“, който шокира публиката с последната си еротична сцена.

За Нижински темата на балета е възможност да продължи със своите новаторски идеи. Както при първия балет, публиката отново е шокирана от постановката, най-вече от подчертания примитивизъм и тромавост на движенията. Танцьорите са прегърбени и наведени, стъпалата им са обърнати навътре, тялото и главата са извити едно спрямо друго. Движенията са сведени основно към тежко подскачане с двата крака и тропане с краката.

Известни са още два балета, поставени от Нижински – „Игри“ по музика на Дебюси и „Тил Ойленшпигел“ по музика на Рихард Щраус. Балетите не постигат успех и имат много кратък сценичен живот. Възстановяват ги американските изследователи и историци на музикалното изкуство Милисент Ходсън и Кенет Арчър.

През същата година Нижински изпълнява безсюжетния балет „Игри” от фринския композитор Клод Дебюси, чието действие се развива на тенис корт. Тези продукции се характеризират с антиромантизъм и противопоставяне на обичайната грация на класическия стил. Хореографията на този балет представя игра на тенис, в която участват трима души – един мъж, чиято партия изпълнява Нижински, и две жени. Те са облечени в спортни дрехи, играят с топката на една полянка и флиртуват всеки с всеки. Техните движенията наред с чисто балетни съдържат тромави и непохватни елементи, телата застават в необичайни конфигурации. Дебюси не харесва хореографията. Самият Нижински нарича своя балет „танцова поема“, а в програмата към спектакъла има надпис „балет на 1930 г.“ Според днешната критика, спортният сюжет, явната бисексуалност и собственият вътрешен език на „Игри“, правят балета пророчески за възникналата по-късно младежка култура, а използваната от Нижински комбинация на елементи на академичния балет с друг вид движения поставя начало на неокласическия балет.

„Тил Ойленшпигел“ е поставен от Нижински през 1916 г. след неговото завръщане в Ballets russes. Този път, за разлика от предишните постановки, той прави хореографията съвсем сам, без обичайното участие и подкрепа на Дягилев. Според спомените на една от балерините, участвала в оригиналната постановка, хореография почти не е имало, а Нижински импровизирал по време на представленията. След време той оценява тази своя постановка като недобра. За критиката тя е по-скоро пантомима, отколкото балет.

Парижката публика е пленена от безспорния драматичен талант на художника и екзотичната му външност. Нижински се оказва смел и оригинален хореограф, който отваря нови пътища в пластичните изкуства, връщайки мъжкия танц към предишната му водеща роля и виртуозност. Той дължи успехите си и на Дягилев, който му вярва и го подкрепя в смелите експерименти.

_{Вацлав Нижински и съпругата му Ромола Пулски през 1916 г.}

Личен живот

Вацлав Нижински като съвсем млад осъзнава своята бисексуалност и описва в своя дневник както хомосексуалните си отношения, така и хетеросексуалните контакти. Оше в началото на своята балетна кариера, през 1907 г., той привлича вниманието на 30-годишния княз Павел Дмитриевич Лвов, любител на балетното изкуство и на симпатични младежи. Нижински, който не е умеел да се грижи за себе си и да води самостоятелен живот, приема покровителството на княза. Предполага се, че това е първата хомосексуална връзка на Нижински. Майка му е знаела за нея, но не се противопоставяла. Нещо повече, тя подкрепя тези отношения и смята една евентуална женитба на сина си в бъдеще за пречка на неговата кариера. Павел Лвов, който издържа Нижински и се интересува от неговата балетна кариера, го запознава със Сергей Дягилев. Сътрудничеството с Дягилев скоро надхвърля чисто професионалните отношения. Княз Лвов спира своята издръжка на Нижински, Дягилев я поема. Връзката им обаче претърпява разриви и в крайна сметкая се разпада. Дягилев е много ревнив, държи се с Нижински като със своя собственост, поема неговите разходи без да му плаща заплата. Подчиненото положение потиска Нижински, предизвиква неговото недоволство и води до влошаването на отношенията. Сергей Дягилев заема съществено място в живота на Нижински. Освен че обича Вацлав и има с него интимна връзка, Дягилев изиграва важна роля в развитието на неговия талант. Той се старае да образова младия балетист, въвежда го в света на съвременното изкуство, запознава го с музиканти, композитори, художници, води го по музеи. Същевременно поема изцяло грижите за бита, настанява Нижински в най-добрите хотели, удовлетворява всичките му желания. Подарява му скъпоценни украшения, но не му плаща хонорари. В края на тяхното сътрудничество, Дягилев има огромен финансов дълг към Нижински, който по-късно става причина за съдебни искове.

Дягилев разбира ясно, че само класическата форма на балетните постановки не могат да разкрият специфичната индивидуалност на Нижински и създава за него специален репертоар с участието на Михаил Фокин. Именно Дягилев насърчава Нижински да се заеме с хореография, той насочва, подкрепя и участва в разработването на оригиналните му идеи. Въпреки всичко Нижински се чувства ограничен и не изпитва духовна и душевна близост с Дягилев. Обикновено се подчинява на импресариото, но между тях се пораждат и конфликти.

В края на лятото на 1913 г. трупата на Дягилев заминава на турне в Южна Америка. За първи път Нижински пътува сам. Дягилев остава в Европа, защото се страхува от морските пътешествия. Причината е пророчеството на една циганка, която му предсказва смърт, докато се намира на вода. Предсказанието се сбъдва през 1929 г. – Дягилев умира във Венеция.

Трансатлантическото пътуване на Ballets russes за Южна Америка е дълго. Сестрата на Нижински, Бронислава, също балерина в трупата на Дягилев и много важна подкрепа за брат си, очаква дете и не участва в турнето. Дягилев не пътува с трупата. Нижински, който поради особеностите на своя характер винаги е имал нужда от близък човек до себе си, се оказва сам на кораба. Той се чувства изоставен, освен това е потиснат и заради скорошната кончина на баща му. Такива са обстоятелствата, при които в живота на Нижински се появява Ромола Пулски.

Ромола Пулски е родена в Будапеща, тя е втората дъщеря на примата на унгарския театър Емилия Маркус, и парламентариста и директор на Националната художествена галерия Кароли Пулски. Семейството има полски произход и са потомци на френски хугеноти (протестанти), които са приели католицизма. Ромола се влюбва в Нижински от момента, в който го вижда да танцува. Тя решава на всяка цена да стане негова жена и за да се сближи с него взема частни уроци по балет. Успява да постъпи в трупата на Дягилев и се включва в турнето. На кораба тя използва отсъствието на Дягилев. През трите седмици на пътуването тя често търси Нижински и се опитва да общува с него. Общуването е затруднено не само поради неговата затвореност, но и защото тя не владее нито руски, нито полски език, а той не говори френски език, който тя ползва. При срещите с нея той само кимва или вежливо се усмихва. Толкова е по-голяма изненадата на Ромола, когато неочаквано, няколко дни преди края на пътуването Нижински я моли да се омъжи за него. Подготовката за сватбата започва веднага след пристигането в аржентинската столица Буенос Айрес, където тайно от всички, на 10 септември 1913 г. двамата сключват брак.

Веднага след сватбата Нижински изпраща на Дягилев дълго писмо, в което разказва за промяната в своя личен живот и обещава да остане приятел на импресариото и да работи за Ballets russes. Дягилев, след като научава за случилото се от телеграма от своя слуга Василий, който е бил назначен да се грижи за Нижински, изпада в ярост и веднага изгонва танцьора от трупата – всъщност това слага край на неговата кратка, шеметна кариера. За Коледните празници младоженците имат намерение да заминат за Санкт Петербург, но два дни преди пътуването за Русия получават телеграма от Дягилев. В нея той уведомява своя бивш любовник, че балетната трупа вече няма нужда от услугите на Нижински и няма смисъл той да се връща при тях.

Като любимец на Дягилев, Нижински не подписва никакви договори с него и не получава заплата като другите артисти – Дягилев просто плаща всичките си разходи от собствените си средства. Именно този факт позволява на импресариото без всякакво забавяне да се отърве от балетиста.

_{Надгробната плоча на Вацлав Нижински в гробището Монмартър. Статуята на Петрушка е направена по поръчка на руския танцьор, балетист и хореограф Серж Лифар.}

Антреприза

След като напуска Дягилев, Нижински се оказва в трудни условия. Трябвало е да си изкарва прехраната. Гениален като танцьор, той не е имал способността да продуцира, да организира и управлява хора. След като отхвърля предложението да оглави балета на Гранд опера в Париж, решава да създаде собствена антреприза. Било е възможно да се събере трупа от седемнадесет души (включително сестрата на Бронислава и нейния съпруг, който също напуска Дягилев) и Нижински сключва договор с Лондонския дворцов театър. Репертоарът се е състоял от продукции на Нижински и отчасти на М. Фокин („Фантомът на розата“, „Карнавал“, „Силфидите“, които Нижински преработва отново). Неудовлетворен от случващото се Нижински губи спокойствие по време на представленията, не се представя според очакванията на публиката. Неопитността на наетите балетисти пък довежда до забавянето на новите постановки. Гастролите не са успешни и завършват с финансов крах, което довежда до нервен срив и началото на психично заболяване за балетиста. Нижински така и не успява да изпълни договорните условия. Това дава основание на дирекцията на театъра след 3 седмици да прекъсне контракта.

Нижински остава без работа и със значителни финансови проблеми. Скоро след сватбата Ромола забременява и семейството решава да замине за Будапеща. Там през юни 1914 г. се ражда дъщеря им Кира. Нижински мечтае да се прибере в Санкт Петербург, където е Бронислава, готова да му помогне да продължи кариерата си. Плановете обаче се провалят поради започването на Първата световна война. Нижински като руски поданик е ограничен в придвижването си и не може да напусне Австро-Унгария. Налага се да живеят в дома на тъщата, Емилия Маркус – първата драматична актриса на унгарска сцена. Тя не обича своя зет, завижда на славата му и му създава притеснения. Нижински от своя страна открито застава на страната на Русия, което е допълнителен повод за враждебното отношение на роднините на жена му. Той обаче се е смятал за поляк, въпреки слабите си позвания по полски език. В писма до полския певец Ян Решке Нижински споделя: „Майка ми ми даде мляко и полски език и затова съм поляк. (...) Не знам как да говоря добре, защото не ми беше позволено да говоря полски” . Озовал се в недоброжелателна среда и без работа, Нижински се захваща със създаване на система за запис на движения и започва да документира своите балетни постановки.

Нижински е бил болезнено притеснен както от ареста си, така и от принудителното си творческо бездействие. Междувременно Дягилев подновява договора с артиста за турнето на руския балет в Северна и Южна Америка. На 12 април 1916 г. Нижински танцува знаковите си роли в „Петрушка” и „Видение за роза” на сцената на нюйоркската Метрополитън опера. През същата година, на 23 октомври, в Манхатънската опера в Ню Йорк е показана премиерата на последния балет на Нижински, „Тил Ойленшпигел“ от Рихард Щраус, в който той изпълнява главната роля. Спектакълът, създаден набързо, въпреки някои интересни открития, се проваля.

През 1916 г. по покана на Виенския театър той се връща към работата. След това с помощта на своите високопоставени почитатели успява да замине за Франция през Швейцария. Там се помиряват с Дягилев и Нижински взема участие в американското турне на Ballets russes. В САЩ те имат представления в Ню Йорк. На сцената на Метрополитън опера Нижински поставя последния си балет, „Тил Уленшпигел“, но постановката няма голям успех. След края на турнето в САЩ, Нижински заминава за Южна Америка. На благотворителния концерт в Аржентина през 1917 г. участва в представление, което се оказва неговото последно излизане на сцена. Ромола съпровожда и се грижи за съпруга си на всички тези турнета, тя е в течение на неговата програма и е човекът, с когото той споделя своите притеснения и намерения.

На 26 септември 1917 г. Нижински се появява на сцената за последен път в балета „Видението на една роза“, след което се установява в Швейцария със семейството си. Заселват се в Сен Мориц, по това време малко селце. Там Вацлав се чувства по-добре, мисли за нова система за запис на танци, мечтае за собствена школа. Той започва да се занимава с проекти за бъдещи балетни постановки, измисля декори, също и рисува. Рисунките му често представят ужасените от войната лица, а също лицето на Дягилев. Голямо внимание обръща и на любимата си дъщеря Кира, прави планински разходки. Понякога ходи из селцето с голям кръст, твърдейки, че е Христос. Почва да се увлича от идеите на Лев Толстой, става вегетарианец. Членовете на трупата на Дягилев, толстоистите Немчинова, Костровски и Зверев, внушават на Нижински идеята за греховността на актьорската професия.

Размириците, които Нижински преживява, силно травматизират неговата нестабилна психика. Фатална роля в съдбата му изиграва страстта му към толстоизма, популярна в емигрантските среди на руската художествена интелигенция.

Поведението на Нижински става неуравновесено, понякога агресивно. През 1919 г. започва да пише и дневници в две части – „За живота” и „За смъртта”. Те са публикувани за първи път в съкратена версия от съпругата му през 1936 г., пълната версия е публикувана едва през 1995 г. В дневниците си Нижински пише за жена си с любов и благодарност, но и с упреци и недоволство. От една страна се смята, че откъсвайки го от Дягилев, тя прекъсва балетната кариера на младия Нижински в нейния апогей. Но тя е всеотдайна, бори се за неговото здраве и му осигурява безгрижен живот по време на лечението му.

През 1919 г. година Нижински обявява, че ще даде представление в местния хотел. Той не разкрива, какво ще танцува, но казва на съпругата си, че това ще бъде неговото „Венчание с Бог“. Желаещите да видят изявата на балетиста са много. В началото на изявата си Нижински дълго стои неподвижен. След това прави на пода голям кръст от бяло и черно кадифе и с разперени ръце, като на разпятие, застава на неговия връх. После започва да танцува диво и необуздано. Нижински им обяснява, че така изглежда войната, че всички честни хора трябва да се борят за мир, за любов, да живеят с Бога. В края на вечерта той казва: „Кончето се умори“. В Швейцария Нижински танцува за последен път в живота си.

През 1920 г. след като му е поставена диагнозата шизофрения се ражда тяхната втора дъщеря Тамара. Въпреки тежката болест на Нижински, Ромола не се развежда с него, поема всичките грижи за него и децата и 30 години се опитва да излекува своя съпруг. По време на периодичните кризи тя настанява Вацлав в специализирани клиники, като се старае да му осигури най-добри условия за лечение. Свързва се със светилата на психоанализа Фройд, Юнг, Адлер и търси от тях консултации и съвет. Нижински лекуван и в Цюрих при швейцарския психиатър Ойген Блойлер. За да подобри финансовото положение на семейството си, Ромола пише книги за живота на Нижински. През 30-те години на века Нижински е подложен на иновативна инсулинова терапия, но ефектът от лечението е краткотраен. По време на Втората световна война тя крие съпруга си, знаейки, че нацистите убиват всички психически болни. Края на войната посрещат във Виена. След това се заселват в Англия.

През 1945 г. Нижински внезапно е открит от кореспондент на Life в следвоенна Виена, танцуващ сред съветски войници. Срещата с неговите сънародници прави незаличимо впечатление на Нижински: почти не говорейки преди, той започна да общува на родния си език с бившите си сънародници. Вацлав Нижински умира от нефрит на 8 април 1950 г. в Лондон.

През 1953 г. тялото му е транспортирано в Париж и погребано в гробището Монмартър до гробовете на легендарния танцьор Г. Вестрис и драматурга Т. Готие, един от създателите на романтичния балет. На неговия сив каменен надгробен камък седи тъжен бронзов шут. Паметникът е създаден през 1999 г. от руския скулптор Олег Борисович Абазиев, професор, ръководител на катедрата по скулптура на МАРХИ (Московския архитектурен институт), член на MOSHA, член на Асоциацията на московските скулптори. Нижински е изобразен в костюма на Петрушка, герой от любимия му балет.

Критиците наричат Нижински „осмото чудо на света“, високо оценявайки таланта му. Негови партньори са били Тамара Карсавина, Матилда Кшесинская, Анна Павлова, Олга Спесивцева. Когато той, богът на балета, се е реел в скок над сцената, е изглеждало, че човек е способен да изпадне в безтегловност.

На личността на Нижински е посветен известният балет на Морис Бежар от 1971 г. „Нижински, Божият клоун” по музика на Пиер Анри и Пьотр Илич Чайковски.

Влияние в поп културата

През 1980 г. на екран излиза игралния филм „Нижински“, дело на американския режисьор Хърбърт Рос. Сценарият за филма е базиран на дневниците на Вацлав Нижински и книгата „Животът на Нижински“ от съпругата му Ромола Пулски.

През 2001 г. австралийският режисьор Пол Кокс заснема филма "Нижински" по неговите дневници.

Почит

Театърът Wierszalin в полския град Супрасъл поставя пиеса от 2006 г., озаглавена „Бог Нижински“ на полския режисьор Пьотр Томашук.

На 11 юни 2011 г., по време на представление във Варшава, в паузата на премиерата на три различни хореографски версии на „Пролетно тайнство“ (включително пресъздадената версия на Нижински) в изпълнение на Полския национален балет, e поставена скулптура на Васлав Нижински и сестра му Бронислава в ролите на фавъна и нимфата от балета "Следобедът на един фавън"; бронзовата скулптура е поръчана от Полския национален балет на украинския скулптор Генадий Йершов.

Във Варшава, между улиците „Ромуалда Traугута“ и „Кролевска“, е разположен пасажът „Вацлав Нижински“.

Площадът де ла Тур Сен Жак в 4-ти район на Париж, Франция, е парк, в който има алея, наречена „Вацлав Нижински“.