Просията в будизма (пиндапата, на санскрит и пали: piṇḍapāta) – „подаяние от храна“ или според друга етимология „купа за подаяния“ или „обиколка за подаяние“) е съществен аспект от практиката на будисткото монашество. Будизмът – религиозно-философска система (дхарма) за духовното пробуждане (бодхи), обхващаща разнообразни традиции, вярвания и практики, основани на учението, приписвано на Сидхарта Гаутама, често наричан Буда, е една от религиозните традиции, която има добре установена практика на просене. Нуждата от просене е свързана с търсенето на откъснатост (философско и религиозно понятие, което обозначава предразположение или вътрешно състояние, в което индивидът не е засегнат от ситуациите на ежедневното съществуване), което е в основата на тази практика. Тази откъснатост е белязана от забраната монасите и монахините да притежават нещо или почти всичко. Просията също е важна възможност за контакт между монашеската общност (сангха) и миряните, чиято щедрост им позволява да придобият заслуги (пуня) за бъдещия си живот.

Просията е наложена и до голяма степен е основана на будисткия канон Типитака и е кодифицирана от монашески правила (кодексът Виная), които обясняват защо и как трябва да се прави. Но практиката й е еволюирала както във времето, така и в пространството. Постепенно монаси и монахини се събират около манастири, които започват да придобиват земя и имоти, така че просията вече не е необходима. Това е особено подчертано в Махаяна – вторя дял или колесница (яна) в будизма, в Източна Азия. В Югоизточна Азия, в традицията на Теравада –най-старият клон на будизма, оцелял до днес, практикуването на просията продължава, въпреки че е намаляла.

Бедността е основна характеристика на монашеския живот в будизма. Будисткият монах и монахиня са съответно бхиксу и бхиксуни, санскритски термини буквално означаващи „[човек], който живее от подаяния“, или дори „религиозни скитници“ и „религиозен просяк“. Първоначалният идеал на бхикшу се състои в живот в бедност, почти без притежания, без платена работа, следователно трябва да се храни от даренията на миряните. Ако бхикшу е човек преди всичко отрекъл се от много неща, това е защото той търси освобождение и следователно изоставя всичко, което може да го обремени.

Но будистките монасите и монахини не са самотници. Те живеят в сангхата, която трябва да организира икономическото си оцеляване. В Индия, където се заражда будизмът, просията винаги е била приемана като средство за живот. Просията в никакъв случай не е синоним на социална безполезност. Монасите и монахините не са били смятани за безделници: напротив, те са водели активен живот, медитирали са и са ограничавали желанията си. Будизмът не смята тези медитиращи просяци за паразити, а вижда в тях оправданието на обществото.

Виная изисква от монасите и монахините да намалят привързаността си към богатството и материалните блага, тъй като те са основната пречка за просветлението. Освен това просията насърчава смирението и по този начин помага за намаляване на привързаността към фалшивото „аз“ (ахамкара или дживатман на индуизма).

В допълнение, просията насърчава взаимоотношенията между религиозната общност и миряните, които са основната опора на сангха, и предоставя на последните възможност за придобиване на заслуги (пуня). И накрая, докато миряните позволяват на членовете на сангхата да останат в добро физическо състояние, те предлагат на миряните духовни ползи.

Монасите и монахините могат да притежават само много малко неща. Буда изяснява, че за живота са необходими четири неща. Следователно четири основни елемента (Нишрая) са им разрешени: храна, получена чрез просия, облекло (чивара), място за пренощуване (основата на дърво) и ферментирала кравешка урина като лекарство. Към това се добавят серия от осем основни неща (но също има поредица от тринадесет, осемнадесет и повече): сред тях трябва да се отбележат купа (патра) – в поредица от осем неща – и тояга (кхаккхара) – в поредица от осемнадесет.

Нуждите на един бхиксу и как да бъдат задоволени са до голяма степен покрити в правилото на великите монашески кодекси (Виная). Тези кодекси изрично забраняват на монашеските общности да притежават земя (а също и да я обработват), да имат резерви или пари. Кодексите предписват на монаха да задоволява нуждите си чрез просия. Виная дори определя просията като „правилния начин на живот“ за монасите и монахините. Оттам нататък „подаването на купата“ (буквален превод на pindapâta, санскритският термин, който се превежда като просия), е основна дейност. Подобно на монаха и монахинята също са описани като онези, които водят „живот без къща“, те се оказват задължени да искат милостиня не само за храна, но и за всичко необходимо.

Милостинята от миряните се състои главно от храна, но може да бъде и под формата на дрехи, лекарства и други неща от първа необходимост.

Обичаят пиндапата е един от най-старите обичаи в света и се основава на будисткия канон Типитака (кодекс на Виная). Pindapata е запазен изцяло само в провинциалните райони на Мианмар, Тайланд, Лаос и Камбоджа, както и в китайските квартали на Малайзия. Според някои доклади пиндапата съществува и в югозападните райони на Китай.

По времето на Буда е направен опит (от неговия братовчед Девадата) да се въведе като правило приемането и храненето само на вегетарианска храна, но Буда и архатите отхвърлят това „нововъведение“, позволявайки консумацията на всякаква храна, в т.ч. месо, при условие че животното не е било специално убито за тази цел, за да задоволи монаха (будисткия монах), който приема милостиня. По времето на Буда е било разрешено да се приема само храна, но не и пари или бижута като принос, но през вековете това правило е донякъде трансформирано: в момента в някои страни (в Тайланд например) също е разрешено да приемат пари, въпреки че в редица страни монахите могат да използват някои услуги (обществен транспорт и т.н.), без да плащат за тях - което се дължи на нежелателността на докосването на пари за монахите.

_{Буда, носещ купа за милостиня. Ват Пангла, провинция Сонгхлa, Тайланд.}

Ритуал

Именно от Виная идват основните правила за просене, (които може да варират донякъде от една Виная до друга).

Храната се раздава всяка сутрин от миряните на монасите и монахините по време на техните обиколки, за да получат милостиня. По принцип монасите отиват на опашка до градовете или селата сутрин. Те вървят спокойно и с достойнство, мълчаливи и събрани, като държат очите си наведени. Те обикновено просят от къща на къща. Жените, най-често, а и няколко мъже, излизат и ги посрещат, за да поставят храната в купата им. Според ключовата фраза „Пали Виная“ тази храна може да бъде представена в пет форми: варен ориз, печено или варено брашно, ориз и бобови растения, риба, месо. Забранено е да се избира или иска нещо конкретно. От друга страна, милостинята се получава, без да се гледат дарителите или да им се благодари, тъй като даването на подаяние е начин миряните да придобият заслуги (пуня). Тази храна трябва да бъде получена и консумирана между зората и зенита на слънцето, което означава, че монахът трябва да се върне преди края на сутринта, за да може да яде това, което е получил, но без да сортира храната: по този начин кърито и десертите често се смесват в една и съща купа.

Всички монаси от манастира излизат заедно с купи, за да събират храна и, разделяйки се, вървят по различни пътища, изминавайки до 10 км на ден. Будистите миряни, които желаят да получат благословия и забележат преминаващ монах, знаейки, че той ще се върне или ще мине на следващия ден, приготвят ориз и друга храна и след като изчакат срещата, с уважение поставят храната в купата за милостиня или монашеството чанта. Монахът благодари на миряните с традиционно изявление на пали, в което обещава на онези, които уважават достойните хора, щастие, здраве и други блага. Миряните получават благословия, докато стоят боси и „изглаждат“ благодатта на думите като масло върху главите си. Връщайки се в манастира, монасите ядат дарената храна преди обяд и не ядат нищо следобед, а също така, според правилата на Виная, се опитват да не се появяват на улицата след обяд.

В някои райони на Тайланд монасите идват на пиндапата на определено място, което по правило се намира близо до пазара, където се продават готови комплекти (дажби) за приготвяне на милостиня за миряните.

По време на пиндапата монахът може да бъде придружен от помощник доброволец, носещ чанта. Най-често помощници стават малки деца, които монахът угощава след хранене. Монасите не трябва да съхраняват храна и когато се наситят, оставят допълнителна храна за намиращите се наблизо миряни или раздават храна на бедните.

_{Съвременна купа за милостиня (Тайланд)}

Купа и жезъл

На практика монасите и монахините се оборудват с купа за милостиня (патра) и тояга (кхакхара). Тоягата обикновено е направена от дърво или желязо и се използва за прогонване на диви зверове и други животни. В допълнение, е покрита с медна капачка, от двете страни на която висят метални пръстени, които често идват в серия от четири, шест или дванадесет и които звънят, когато тоягата се разклати (наименованието на тояга на санскрит също представлява ономатопея (дума/думи, интерпретираща/и звуци), която напомня за този звън). Тоягата също така служи за предупреждение за пристигането на монаси на кръгове милостиня. Украшението за глава може също да бъде украсено със символи на ученията и добродетелите на Буда. В Япония бодхисатва Кшитигарбха (наричан още Джизо) – санскритски термин, който обозначава в хинаяна (nронологически по-старото и в известен смисъл по-консервативно направление в будизма) Буда, преди да е достигнал просветление, често е представян с такава тояга.

Що се отнася до купата, тя може да бъде малка, средна или голяма. В зависимост от Виная, тя може да бъде направена от желязо или глина; материали като злато, сребро, бронз, стъкло и дърво са забранени. Въпреки това, в Дзен – японски клон на будизма Махаяна, водещ началото си от Чан (най-масовото направление в китайския будизъм) – днес най-често се използват черни или червени лакирани купи, което по принцип е забранено от Виная.

Купа Буда...

Ако купата за милостиня е важен символ във всички будистки традиции, това е защото е била знакът за суверенитета на Буда. Освен това, в допълнение към телесните реликви, материалните предмети, използвани от Буда, включително неговата купа за милостиня, са били почитани като реликви и поставяни в ступи – постройки с конусовиден или пирамидален силует – монументален обект на почит разпространен във всички будистки култури.

Каноничната история за купата на Буда е описана в глава 24 от „Лалитавстара сутра“ – будистки текст, биографична история на Буда, посветена на историята на братята Трапуса и Бхалика. Тези двама мъже пристигнали пред Буда в края на седмата седмица на гладуване, последвала събуждането му, и му предложили първото му хранене. Докато може да се очаква, че боговете са тези, които са му донесли първата храна по това време, честта се пада на двамата братя, обикновени търговци, освен това просто преминаващи през района. Но Буда вече нямал купа и смятал за неуместно да поема храната директно в ръцете си. Това е важно, тъй като Буда вече е бил ръкоположен като будистки монах, защото е преживял просветление. От този момент нататък той може да получава само храна, поставена от дарител в купа за милостиня.

По това време четирите богове пазители на четирите посоки (Лолкапала) пристигат, за да му дадат купа. Това е тази купа, която оттук нататък ще бъде използвана от Буда в неговите обиколки за просия след смъртта му ще се превърне в почитана реликва. Боговете му предлагат златни купи, които Буда отказва, защото златото не е подходящо за просяк монах. След това последователно му предлагат шест други материала (сребро, нефрит, сапфир и др.), които той отхвърля всеки път. Накрая донасят каменна купа, следвайки монашеското правило, и Буда я приема. Но той смята за безполезно да има четири купи. Въпреки това, от страх да не нарани другите трима богове, ако приеме само една купа, той трансформира четирите съда в един, който въпреки това запазва в горната си част следата от ръба на другите три.

Следователно тази купа ще се превърне в реликва, съхранявана в голям манастир в пакистанския град Пешавар, където е показвана на вярващите два пъти на ден (вероятно на трон, защитен от балдахин), и където известният китайски поклонник Факсиан я е видял, когато е минавал през този град в началото на V век; той дори твърди, че там се виждат ръбовете на другите три купи. По-нататък му е казано, че когато крал Юечжи, който нахлул в този регион, искал да вземе купата, осем слона не успели да преместят скъпоценната реликва. Два века по-късно обаче монахът Ксуанзанг, друг велик китайски поклонник, открива „манастира с купи“ в руини и вазата липсва.

...и майсторска купа

По-късно започва проявяването на идентичен феномен при стари майстори, чиито купи също понякога са ставали реликви. И накрая, в някои традиции, и по-специално в Чан и Дзен, майсторът дава своята купа (със своята кеса – расото на будистките монаси и монахини) на ученика, знаци за предаване на линията и по-фундаментално за предаване на Пътя на Буда.

Наред с купите, използвани ежедневно, има някои, които също биха могли да бъдат истински предмети на изкуството, предназначени за церемонии за божества.

Взаимоотношения при просията

Щедростта (дана) е първата будистка добродетел (парамита) и е съществен фактор в духовния и морален прогрес. Това даване на дарове се упражнява предимно към Сангха и е тясно свързана с друга много важна концепция: тази на заслугите (пуня). Заслугите се придобиват чрез добродетелни действия, които ще донесат плод под формата на щастие в по-късен живот. Освен това, придобитите заслуги могат да се натрупват в продължение на много животи, позволявайки щастливи прераждания и постигане на състоянието на Буда. Даването обаче е първото средство (наред с морала (сила) и медитацията (бхавана)) за натрупване на тези заслуги, особено чрез щедрост и милосърдие към сангха, и това го прави централна будистка практика.

Следователно съществува реципрочност, която се установява между дарените и дарителите. Първите трябва да живеят от даровете и предложенията, които получават чрез просия. Последните се нуждаят от сангха, за да придобият заслуги. Но този дар не идва без ответен дар: сангха всъщност предлага на миряните нещо много по-високо: дарявенето на Дхарма, която според Буда „надминава всички дарявания”. По този начин може също така да приеме, че даването на милостиня е начин за дарителите да благодарят на религиозните хора за това, че са посветили живота си на практикуване и преподаване на дхарма.

Тази реципрочност е съществен аспект на връзката между сангха и светската общност, тъй като и двете я намират за една от основните възможности за контакт и взаимодействие. Сангхата се превръща в много плодородно „поле на заслуги“, върху което посятите дарби растат със сила. Това е една от основните възможности за контакт и взаимодействие между монаси и миряни.

В този смисъл, едно от най-тежките наказания, които монасите могат да наложат на миряните, се състои в отказ от техните предложения, жест, наречен патраникубджана, тоест „обръщане на купата“ (вместо да я подаде към дарителите). Това може да се случи, ако мирянин напада монаси или монахини, малтретира монах или ги критикува. Ако миряните се поправят, сангхата слага край на това изолиране, като „поставя купата с дясната страна нагоре“.

_{Украшение за глава на кхакхара с пръстени, служещи като камбани. Бронз, Източна Ява, XII или XIII век. Берлински етноложки музей.}

Индия и Югоизточна Азия: Теравада

Просията е основна практика на монашеския будизъм, която води началото си от древна Индия: самият Буда е просил, но не е бил единственият, който го е правил. Групи от различни религиозни течения, включително тези, свързани с Буда, намират препитанието си чрез просия от миряните. Това важи особено за индуските или джайнистките шрамани, както и за санясините.

Това става основна практика на будизма: първите монашески правила са изисквали монасите и монахините да живеят в гората, без друго убежище освен върха на дърво. Според монашеските правила (Виная) пребиваването в защитено място (къща, храм, манастир, къща) е опасен лукс. От друга страна, е било забранено да се копае и обработва земята, както и да се притежава злато или сребро: това е трябвало да попречи на монасите да станат самодостатъчни и по този начин да се откъснат от миряните. Това правило по отношение на парите е било толкова ясно, че предложението за заобикалянето му, издадено на Втория будистки събор, проведен в индийския град Вайсали, сто години след смъртта на Буда, довежда до значително разделение в общността.

Днес, дори ако будистките общности продължават да зависят от дарения от миряни, все пак може да се каже, че просията остава монашеска дейност само в някои части на будисткия свят. Практикува се особено в Югоизточна Азия, в страните, където се е развил Теравада будизмът. Теди страни са Камбоджа, Лаос, Мианмар (Бирма), Тайланд, Виетнам и Шри Ланка. Това отчасти се обяснява с факта, че тамошните манастири често са малки, така че просията остава съществена за живота на сангха.

Източна Азия: Махаяна

Въпреки това, с разширяването на монашеската общност, правилата постепенно станали по-гъвкави и монашеският живот се е развивал. Това се е случило в началото на историята на будизма, наред с други причини, защото е било трудно, ако не и невъзможно, за големи групи монаси да намерят достатъчно храна чрез просия. От друга страна, даренията на земя се увеличавали, храмовете и манастирите се превърнали в земевладелци, създавайки значителни системи за наем. И всъщност в Източна Азия – където доминира будизмът Махаяна – просията не се практикува навсякъде като основен елемент от редовния монашески живот. И когато се среща, не е според традиционните правила на Виная за ежедневни обиколки, по време на които се приема милостиня.

Така манастирите нарастнали, за да поемат няколко хиляди монаси, какъвто е случаят в град Наланда в Индия. Освен това тези манастири постепенно придобили земя. Така през XI и XX век големите манастири в Шри Ланка са притежавали огромни имоти, които включват обширни напоителни системи, както и села, чието население е трябвало частично да работи за своите собственици.

През XVII век манастирите Сера, Дрепунг, Ганден в Тибет са били обитавани от 7000 до 8000 монаси. Тези общности рядко са живели от милостиня, освен по повод на поклонения, предприети от монасите.

Същата тенденция се наблюдава в Япония и Китай и като цяло в Източна Азия. Поради числеността му, населението от миряни вече не е било достатъчно, за да снабдява тези учреждения, които започнали да зависят от официални дарения (крале, императори, принцове). Но тъй като милостинята от готвена храна е била безполезна, правилото срещу получаването на злато и сребро станало по-гъвкаво. Започнали да се приемат дарения на пари в брой, което повдигнало трънливия въпрос за управлението на тези пари, тъй като забраната монахът или монахинята да пипа (физически) или да управлява парите е оставала в сила. Тук отново е било необходимо да се прибегне до миряни, които да управляват придобитото състояние.

Китай

От друга страна, в Китай също е имало развитие на традиция на самодостатъчност. Чан майсторът Байджанг Хуайхай (VIII век) е играл важна роля в това развитие. Неговият кодекс Baizhang chinggui ("чистите правила на Байджанг"), е станал много важен и е приемал традиционните кодове на Виная. В графика на монасите в манастирите този кодекс отрежда значително място на ръчната и селскостопанска работа – което следователно е е било принципно забранено от класическата Виная. Една от най-известните фрази на Байджанг е „който не работи, не яде“ (или „ден без работа, ден без ядене“. Това насърчаване на автаркията на манастирите е имало за цел да отклони критиките от страна на конфуцианците, които виждали точно в монасите на паразитите на обществото.

Япония

В Япония будистката просия е била изчезнала. Въпреки това, тя е оставала в сила като обучение за бъдещи дзен монаси и монахини и тогава е известна под името Такухацу (на японски: 托鉢), буквално „протягане на купата [за да просиш]“. Днес те носят традиционно облекло, датиращо от Средновековието, носят тояга и камбана, за да предупреждават хората за тяхното присъствие. Също носят и значка, указваща техните будистки имена и тези на техните манастири. Най-често те се движат на малки групи от десет до петнадесет, вървят по улиците в един файл и подават своите купи на вярващите; случва се също да сигнализират присъствието си, като извикват думата Hō („Дхарма“) или че рецитират сутри за доброто на дарителите, които обикновено им предлагат суров ориз или пари. Срещат се и самотни монаси. Те често са близо до храм или място за преминаване (парк, гара и т.н.), за да получат дарения.

Корея

Пиндапата (на корейски: такпал) е обичай, който е бил официално забранен в Южна Корея след Корейската война. Официално това е направено поради факта, че по време на опустошението през XX век са регистрирани много случаи на имитация на монашеската просия.

Лаос

След установяването на комунистическото правителство на власт в Лаос са извършени редица реформи, свързани с функционирането на будистките манастири. Първоначално е било забранено да се носи милостиня на монасите, а на последните е било наредено да отглеждат добитък и да работят на полето (което противоречи на законите на Виная). През 1983 г. обичаят пиндапата е върнат и държавата установява дневна дажба ориз.

Шри Ланка

В Шри Ланка обичаят пиндапата не е запазен и за да нахранят монасите, миряните извършват даряване и ги канят в домовете си или те сами идват в манастира и носят храна, за която цел списък на ордена на извършване на дарения се съставя в манастирите.

Търговски дейности

Големите манастири са имали и търговска дейност. Така в Шри Ланка (от подчинението на Теравада) печалбите от селското стопанство са били реинвестирани в търговски корпорации. В тикайската династия Танг (618-907 г.) те също са действали като заложни посредници, давайки на заем зърно и тъкани, управлявайки мелници и организирайки търговски панаири. В Япония големите манастири, ръководещи школата Риндзай, са имали търговски флоти. В Тибет манастирите са играли съществена роля в икономическото развитие, като са практикували отпускане на заеми срещу лихва (и са оправдавали тази практика с факта, че е за доброто на сангха и дхарма – термин означаващ „Редът“ или „Естественият закон“, термин от централно значение в дхармичните религии, произлизащи от индийския субконтинент – индуизъм, будизъм, джайнизъм и сикхизъм), развивали са търговски мрежи и са действали като посредници между скотовъдци и номади, два основни елементи на тибетското общество.

Извън Азия

Просията понякога се практикува от будистките общности в Европа, Америка и Австралия, но те остават изключения. Трябва да се отбележи, че през 2017 г. от единадесетте будистки селца, основани от виетнамския будистки монах и мирен активист Тик Нят Хан по света, само това, което се намира в Тайланд, редовно практикува просия.