Клаудия Кардинале е смятана за най-значимата италианска актриса, появила се през 60-те години на XX век, тя е единствената от нейните сънароднички в киното, постигнала международна слава, сравнима с тази на София Лорен и Джина Лолобриджида, и двете част от предишното поколение актриси, изявяващи се през 50-те години на ХХ век. През 60-те години на века международната преса често я е нарича „най-красивата жена в света“.

По време на дългата си кариера, започнала в средата на петдесетте години и продължила повече от шестдесет години, тя участва в широка гама от филмови жанрове: от италианска комедия до спагети уестърни, от драматични филми до исторически филми и холивудски продукции, като също така работи спорадично и в музикалния бранш, театъра и телевизията. Участва в повече от 150 филма, някои от които се считат за крайъгълен камък на авторското кино.

Нейната „красота, която е едновременно слънчева и нощна, деликатна и остра, енигматична и смущаваща“ е използвана и оценена от големите автори и режисьори от златния век на италианското кино на XX век. Особено се помнят интерпретациите й във филми на италиански творци сред които изпъкват Лукино Висконти, Федерико Фелини, Серджо Леоне, а от чуждестранна страна тя играе под ръководството на режисурьори с голям артистичен калибър като Блейк Едуардс, Вернер Херцог и Маноел де Оливейра.

Отвъд океана Клаудия Кардинале постига голям публичен успех, получава многобройни признания от критиците, допринася за разпространението на седмото изкуство, партнирайки си с някои от най-аплодираните чуждестранни актьори: Джон Уейн, Шон Конъри, Уилям Холдън, Хенри Фонда, Ели Уолах, Орсън Уелс, Питър Финч, Антъни Куин, Джак Паланс, Дейвид Нивън, Лорънс Оливие, Бърт Ланкастър, Джейсън Робардс и много други.

Подобно на други актриси от нейното собствено поколение, тя олицетворява нов модел на жена, еманципирана, волева и борбена жена, която иска да бъде свободна и независима, отстоява себе си и се стреми към равностойна роля в емоционалните си връзки и своя професионален живот.

Клаудия Кардинале е родена като Клод Жозефин Роз Кардинале в Ла Гулет, квартал на Тунис, френски протекторат на Тунис, на 15 април 1938 г. Майка й, Йоланд Греко, е родена в Тунис и е потомък на сицилианец емигранти от италианската провинция Трапани. Нейните баба и дядо по майчина линия са имали малък корабостроителен бизнес в Трапани, но по-късно се установяват в Ла Гулет, където е имало голяма италианска общност. Баща й, Франческо Кардинале, е железничар, роден в град Джела, Сицилия.

Родните езици на Клаудия Кардинале са тунизийски арабски, френски и сицилиански, научени от родителите й. До шестнадесетгодишна възраст Клаудия не говори добре италиански. Тя започва да го говори по-добре, когато започва актьорската си кариера. Клаудия е била обучавана заедно със сестра си в училището за монахини в Saint-Joseph-de-l'Apparision в Картаген, но заради неспокойния си характер получава непрекъснати наказания. По-късно тя учи в училище Пол Камбон, където получава диплома с перспектива да стане учител. Била е противоречива, мълчалива, странна и дива девойка; като всички момичета от нейното поколение тя е очарована от „BB“, Бриджит Бардо, която избухва през 1956 г. с филма “И Бог създаде жената“ на режисьора Роже Вадим.

Като дете тя се „откроява“ с малко по-изразен дълбок, дори дрезгав глас. Прелестното й лице и тяло са придружени от доста груб глас, който според повечето режисьори не подхожда добре на екзотичния й външен вид, затова я дублират – дори и на италиански.

Първият й досег със света на киното е участието й, заедно с нейни приятели от училище, в късометражен филм на противоречивия френски режисьор Рене Вотие, озаглавен „Златните пръстени“ от 1956 г., посветен на икономическата и социална независимост на страната и след това успешно представен на Берлинския филмов фестивал, спечелвайки наградата Сребърна мечка. Единственият близък план на този филм е бил достатъчен, за да стане местна знаменитост и да бъде поканена от режисьора Жак Баратие да се снима във филма „Дните на любовта“, номиниран за Златна палма, с участието на египетския актьор Омар Шариф – което се смята за нейното първо истинско изпитание като актриса – предложение, което тя неохотно приема, изигравайки поддържаща роля (за главната роля продуцентите са искали актриса от тунизийска националност).

През 1957 г. тя играе в „Дните на любовта“ и печели конкурс за красота като „най-красивата италианка в Тунис“. Наградата, пътуване до филмовия фестивал във Венеция, ще промени напълно живота й. На фестивала тя се появява в костюм от две части, ушит от майка й, и бива сбъркана с млада актриса. Кардинале предизвиква интереса на много кинаджии. Клод се завръща в Тунис като „Клаудия“, където й биват предложени роли от Unitalia Film, наред с други, които тя отхвърля, защото смята тези хора за „напълно луди“ да предлагат филмови роли на „момиче“ без никакво актьорско обучение“. Несигурното бъдеще на европейците в страната, свързано с независимостта на Тунис, подтиква бащата на Кардинале да реши да приеме предложенията за филм, които дъщеря му получава. Клаудия се премества в Рим и започва да учи в Centro Sperimentale di Cinematografia. През същата година се запознава с италианския филмов продуцент Франко Кристалди, който по-късно става неин съпруг. Първоначално тя продължава да играе малки роли, докато не постига своя пробив с „Хубавият Антонио“ (1960) и „Сенилност“ (1962).

_{Клаудия Кардинале с Ален Делон и Бърт Ланкастър в „Гепардът“}

През 60-те години Кардинале става една от водещите звезди на италианското кино и се счита за експортен хит като другите две италиански филмови диви от епохата, София Лорен и Джина Лолобриджида. През 1960 г. Лукино Висконти й дава поддържаща роля в социалната драма „Роко и неговите братя“, в който участва и Ален Делон, по това време изгряваща кинозвезда. В приключенския филм „Картуш“ (1962) тя играе любовницата на главния герой, изигран от Жан-Пол Белмондо. През 1963 г. се появява в няколко филма, които ще станат кинокласика: „Осем и половина“, социално изследване на Федерико Фелини, историческият епос „Гепардът“ на Висконти, в който главната роля изпълнява ърт Ланкастър, а Кардинале си партнира по особено впечатляващ начин с Делон, и криминалната комедия „Розовата пантера“, режисирана от Блейк Едуардс. През 1964 г. тя постига международен успех с ролята на Тони Алфредо заедно с Джон Уейн и Рита Хейуърт в американския филм „Цирков свят“. Тя е и една от малцината, които не са имали дублаж на филма „Бледите звезди на Голямата мечка“ (1965).

Въз основа на общоприетото тогава съкращение на името на Бриджит Бардо като BB, Клаудия Кардинале оттам нататък често бива наричана в медиите с инициалите CC.

На 21 декември 1968 г. в Италия се състои премиерата на уестърна „Имало едно време на Запад“ на режисьора Серджо Леоне, където Кардинале изпълнява ролята на Джил –вдовицата на ирландския имигрант Макбейн. Този италиански уестърн се превръща в култов филм, прожектиран непрекъснато в някои западноевропейски страни в продължение на шест години, и прави Кардинале дори по-известна от по-значимите в художествено отношение по-ранни филми на режисьорите Висконти и Фелини. Тя участва в него заедно с Хенри Фонда, Чарлз Бронсън и Джейсън Робардс. Кардинале приема предложението за ролята веднага след като е изслушала музиката за филма, която е композирана от Енио Мориконе въз основа на старата немска балада Spiel mir das Lied vom Tod (Изпей ми песен на смъртта).

По време на снимките тя се научава да язди кон и заснема по-опасни сцени, включително на стълби под хеликоптер. Поради африканското си наследство, тя е единствената, която не имала стомашни проблеми, докато снима в райони като тропическите гори на Амазонка.

Клаудия Кардинале се изявява и като певица и записва няколко сингъла. Внимание привличат диско песните „Love Affair“ (1977) и „Sun... I Love You“ (1978), които излизат и в Германия.

През 1971 г. тя се появява в комедията „Петролотърсачките“ заедно с Бриджит Бардо.

Осемдесетте години на века започват за Кардинале с два значими филма, противоречивият „Кожата“ на Лилиана Кавани (1981), и „Фитцкаралдо“ от Вернер Херцог (1982), автентично приключение в Амазонка.

По време на първата си прожекция на филмовия фестивал в Кан през 1981 г. част от публиката реагира с отвращение към ужасите, които филмът „Кожата“ показва. Филмът донася на Кардинале Сребърна лента за най-добра актриса в поддържаща роля.

През 1984 г. тя играе любовницата на Марчело Мастрояни в „Анри IV“ от Марко Белокио, базиран на пиесата „Анри“ IV от Луиджи Пирандело (тук Анри IV не обозначава краля на Франция от XVI век, а по-скоро „императора на Свещената Римска империя“ от XI век). Музиката към филма е на Астор Пиацола и включва световноизвестната композиция „Обливион“. Филмът е представен в конкурса на филмовия фестивал в Кан през 1984 г.

„Кларета“ (1984), в който тя си партнира с Джулиано Джема, е представен в конкурса на филмовия фестивал във Венеция през 1984 г. и печели наградата Пасинети. Изпълнението на Кардинале в ролята на Кларета Петачи, любовницата на Мусолини, й донася третата й Сребърна лента за най-добра актриса. През 1985 г. Кардинале играе във който е представен на конкурса на филмовия фестивал във Венеция през 1985 г. Тя участва във филма на Луиджи Коменчини „Историята“ (1986), една от най-драматичните й роли, която изисква от нея да изглежда преждевременно остаряла.

_{Клаудия Кардинале през 1962 г.}

От 80-те години Клаудия Кардинале живее в Париж. В края на това десетилетие дейността й се премества основно във Франция, където продължава да работи без прекъсване, въпреки че филмите й често не успяват да бъдат излъчени в Италия. Тя участва в епичния филм на Робърт Енрико и Ричард Т. Хефрон, „Френската революция“ (1989). След номадски живот като международна актриса, базирана в Рим, тя се установява за постоянно в Париж през 1989 г. (който ще напусне през 2021 г., за да се установи във френската провинция, далеч от пренаселения градски център), защото има нужда да чуе френски, за да почувства наистина у дома.

„Акт на болка“ с Бруно Кремър е една от най-взискателните творби от онези години по отношение на драматичен израз за актрисата, отново с незаменимата помощ на Скуитиери: за ролята на вдовицата, която отчаяно се опитва да върне своя син наркоман по правилния път, тя получава Златен глобус за най-добра актриса и номинация за най-добра главна актриса за наградата Сребърна лента.

През 1990 г. Кардинале участва заедно с Уго Тоняци (в последния му филм), Фернандо Рей и Харви Кайтел в италианско-съветския филм „Ездачите на славата“, който е въможност за нея да види завладяването на Тунис от османците през 1574 г.

Година по-късно тя продължава в историческата фреска, като играе заедно с Ричард Бери и Омар Шариф в „Майриг“ (което означава „майка“) от Анри Верньой – френски режисьор от арменски произход. Успехът на филма е такъв, че Верньой прави продължение на следващата година – „Улица Паради 588“, със същите актьори. Кардинале получава признание от критиците за ролята си на майка; арменският общ благотворителен съюз отбелязва „безупречното представяне на тези смели актьори, по-специално Клаудия Кардинале“.

През 1993 г. тя е член на журито, представляващо Италия на филмовия фестивал в Кан, чийто член е и Емир Кустурица. През септември същата година Кардинале получава Златен лъв за цялостно творчество на филмовия фестивал във Венеция, където е отличена заедно с Роман Полански, Робърт де Ниро и Стивън Спилбърг. След това Кардинале се съгласява да се срещне с Блейк Едуардс, за да отпразнува 30-ата годишнина на „Розовата пантера“, като той режисира „Синът на розовата пантера“. Това е последният филм на Едуардс, но представлява критичен и комерсиален провал, като критиците са отчаяни от „болезнено забавния сценарий“ и посредственото представяне на Роберто Бенини като Клузо, което му донася номинация за най-лошата нова надежда на 14-ите награди „Златната малинка“.

През 1996 г. Клаудия Кардинале пише в съавторство с Анна-Мария Мори и публикува книгата „Аз, Клаудия, ти, Клаудия“.

Кардинале участва и в телевизионни продукции, като канадската „10-07: Аферата Зевс“ и „Огнената пустиня“ (1997), режисирана от Енцо Гастелари с участието на Антъни Делон, Вирна Лизи и Виторио Гасман, чието действие се развива предимно в пустинята Сахара. Същата година тя участва в четирисерийния британско-италиански телевизионен филм „Ностромо“, режисиран от Алистър Рийд.

Краят на 90-те години е и възможността за Клаудия Кардинале да заснеме два филма за африканската област Магреб, откъдето тя идва: „Под краката на жените“ от Рачида Крим; след това, филмът „Лято в Ла Гулет“ на Ферид Бухедир, където играе себе си.

Едва около шестдесетгодишната си възраст Кардинале прави своя дебют в театъра, приемайки предложението на Скуитиери, докато преди това е отказала престижните на Лукино Висконти и Джорджо Стрелер, страхувайки се да не се справи със задачата.

През 2000 г. тя излиза на театрална сцена, изпълнявайки „Венецианецът“ (анонимна пиеса от XVI век), представена в театър „Рон Поан“ в Париж. През 2002-2003 г. тя играе в “Как ме искаш“ на Луиджи Пирандело в продукцията на Скуитиери и по време на турне в Италия, през 2005 г. „Сладката птица на младостта“ на Тенеси Уилямс в продукцията на Филип Адриен и през 2006-2007 г. „Стъклена менажерия“, също на Уилямс, в продукцията на Андреа Либеровичи, където тя изпълнява ролята на Аманда Уингфийлд.

Въпреки ангажимента си към театъра, тя не изпуска от поглед голямата си страст към киното. През 2002 г. тя участва в „А сега... Дами и господа“ на френския режисьор Клод Льолуш, заедно с Джереми Айрънс, Патриша Каас и Тиери Лермит, в ролята на „увехнала графиня“, която прекарва времето си с красиви жигола в Фес, Мароко. На следващата година тя е председател на журито на 64-то издание на Мис Италия 2003. През тези години почестите се трупат: през 2006 г. тя е удостоена с наградата Анри-Ланглоа, а през 2008 г. получава националния орден на Почетния легион.

През 2012 г. Клаудия Кардинале участва в журито на Мис Чехия.

През 2013 г. на 18-ата по време на връчването на наградите Люмиер тя получава наградата за цялостно творчество. През 2009 г. е наградена с отличителните знаци на Големия кордон на Националния орден за заслуги на Тунис. През същата година Кардинале получава почетната награда за толерантност на годишната церемония по връчване на Световната награда на жените, проведена във Виена.

През 2010 г. Клаудия Кардинале получава наградата "Златен портокал" за най-добра актриса на 47-ия Международен филмов фестивал в Анталия за ролята си на възрастна италианка, която посреща млад турски студент в „Синьора Енрика“, турска копродукция - италианско турне в Истанбул и Римини.

През 2012 г. Кардинале участва заедно с Жана Моро и Мишел Лонсдейл в най-новия игрален филм, режисиран от португалския режисьор Маноел де Оливейра, „Гебо и сянката“. Приветстван от критиците, филмът е избран за филмовия фестивал във Венеция през 2012 г.

Друг забележителен филм, в който се появява Кардинале, е „Художникът и неговият модел“ (2012) на Фернандо Труеба, чийто герой, изигран от Жан Рошфор, е вдъхновен от художника Аристид Майол. За този филм Труеба печели Сребърна мида за най-добър режисьор на филмовия фестивал в Сан Себастиан през 2012 г. След това участва през 2013 г. във военната драма „Тихата планина“ на Ернст Гроснер, любовна история, която се развива в Доломитите в началото на Първата световна война между Италия и Австро-Унгария. Госнер я описва като "прекрасна душа на снимачната площадка". През 2014 г. Кардинале играе "приятелска италианска придружителка" виконтеса във филма „Ефи Грей“, по сценарий на Ема Томпсън. Филмът е с младата Дакота Фанинг в главната роля.

През месец октомври 2015 година посещава България по повод премиерата на българския филм „Имало едно време един уестърн“ на режисьора Борис Десподов, в който актрисата играе себе си. По време на посещението си в България получава титлата „доктор хонорис кауза“ на Националната академия по театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“. Тя е 18-ата знаменитост, на която Академичният съвет на НАТФИЗ присъжда това звание.

_{Клаудия Кардинале във филма „Розовата пантера“}

Клаудия Кардинале публикува мемоарите си през 2005 г. под заглавието „Mоите звезди“.

На 11 октомври 2018 г, тя получава наградата Tabernas de Cine на западния Фестивал в Алмерия, Испания.

През пролетта на 2020 г, швейцарският телевизионен сериал Bulle, в който тя участва заедно с актьорски ансамбъл, беше излъчен по италиански и френски телевизионни мрежи, докато през октомври същата година екшън филмът „Бронкс“, режисиран от Оливие Маршал, е пуснат в платформата Netflix. През 2022 г. тя участва в тунизийския филм „Островът на прошката“ от Ридха Бехи, история за приемане и интеграция, развиваща се през 50-те години на миналия век, представена в конкурса на Международния филмов фестивал в Кайро. На 29 май през същата година улица, носеща неговото име, е открита в Тунис, в района на Малката Сицилия в Ла Гулет, неговия първоначален квартал.

От 3 до 21 февруари 2023 г, Музеят за модерно изкуство в Ню Йорк й отдава почит, като организира ретроспектива с реставрацията от Cinecitta на някои от нейните филми и тя се завръща, за да участва в биографичния късометражен филм „Un Cardinale Donna“ – Женски Кардинал, режисиран от Мануел Пероне. Представена е и книгата на Клаудия Кардинале „L'indomibile“ - Неукротимата, която го разказва, публикувана от Cinecittà и Electa и лично редактирана от дъщеря й.

Личен живот

От 1966 до 1975 г. Клаудия Кардинале е омъжена за италианския филмов продуцент Франко Кристалди; преди това той е и неин таен любовник поради италианските закони, които по това време не са позволявали развод. През 1974 г., докато снима „Отмъщението на Камората“, тя се запознава с режисьора и филмов продуцент Паскуале Скуитиери, който е известен със своите спагети уестърни и социално критичните си филми. Кардинале живее с него от 1975 до 1999 г.; дъщеря й Клаудия е плод на тази връзка.

Нейният син Патрик (бивш Патрицио) (роден на 19 октомври 1958 г.), дизайнер на бижута в Ню Йорк, който се пази в тайна до 1967 г., е плод от връзка с по-възрастен мъж в Тунис; според нейните мемоари това става след отвличане и изнасилване. Тя успява да запази бременността си незабелязана по време на всички снимки през 1958 г. Патрик израства със семейството си, но, поради забрана от продуцентите й да говори за майчинството си публично, Клаудия се представя пред сина си и пред обществото като негова сестра.

Награди и признания

Клаудия Кардинале получава множество награди и признания за изпълненията си: печели наградата Пасинети, също така печели пет награди Давид ди Донатело, пет Сребърни ленти, три Сребърни глобуса и една златна Грола за най-добра актриса.

В международен контекст тя е наградена за своята кинематографска кариера, Златен лъв за цялостно творчество на филмовия фестивал във Венеция, Златна мечка за цялостно творчество на Берлинския филмов фестивал, наградата Люмиер и много други награди (включително състезателни и почетни).

През 1993 г. делото на живота й е удостоено със Златен лъв. На Берлинале през 2002 г. Кардинале получава почетната Златна мечка за цялостна кариера.

Кардинале е представена на официалния плакат на 70-ия Международен филмов фестивал в Кан като икона на европейското кино. През 2018 г. снимка от ранните й години украсява плакат на Filmpodium Zurich, който й посвещава филмова поредица.

Гражданска ангажираност

Клаудия Кардинале винаги е приемала политически позиции, основани на прогресивни и новаторски идеи, и е посветила публичния си ангажимент за насърчаване и подкрепа на зачитането на правата на човека с подкрепата на Амнести Интернешънъл, заложено във Всеобщата декларация за правата на човека. По-специално, тя е съсредоточила дейността си върху хуманитарната кауза за правата на жените, за тяхната еманципация, за правото на независимост и образование и е покровителка на асоциация за борба срещу СПИН, докато през март 2000 г. е назначена за посланик на добра воля на ЮНЕСКО.

Освен това, през 2006 г. Кардинале подкрепя каузата за Световния ден на водата.

Клаудия Кардинале е официален член на комитета за подкрепа на кандидатурата на социалистката Ан Идалго на общинските избори в Париж.

Фондация

През 2023 г. е създадена фондация „Клаудия Кардинале“ с основната цел да помага на млади артисти от цял свят да се появят и да си проправят път в света на забавленията, като допринасят активно и пряко за диалога между съвременното артистично изразяване и научното познание.

Клаудия Кардинале се ангажира с повишаване на осведомеността по горещи теми като насилието срещу жени и екологията, дейност, която вече е била извършена преди това заедно с Green Cross Italia, на която тя е вицепрезидент от 2007 г., като също е част от комитета за наградата Green Drop, която се присъжда ежегодно на Международния филмов фестивал, предназначена за филми, които най-добре описват ценностите на екологията, устойчивостта и сътрудничеството между народите.

Почит

През 1997 г. френският розопроизводител Dominique Massad de Guillot посвещава търговски хибрид на роза на нейно име с ароматни листенца и наситен кехлибареножълт нюанс.

По случай Седемдесетото издание на филмовия фестивал в Кан, актрисата е почетена от събитието, което специално избира за нея снимка, направена в Рим в началото на нейната кариера, като официален плакат на събитие.