Замъкът Дунаец (на унгарски: Nedecvár, Nedec-Vár; на полски: Zamek w Niedzicy, Zamek Dunajec; на немски: Sub-Arx Unterschloss; на словашки: Nedecký hrad), известен също и като замъкът Ниеджица, е средновековен крепостен комплекс, който се намира на скала, издигаща се на десния бряг на Чорщинското водохранилище, в село Ниеджица-Замек, в района на областта Полски Спиш или Замагурие (регион Пенини Спишски, известен също като Хомбарки), Новотаргски окръг, Малополско войводство, на полско-словашката граница, в южната част на Полша, Централни Западни Карпати.

Замъкът най-вероятно е построен в началото на XIV век от Koкош Бержевичи, вероятно на мястото на по-ранна отбранителна структура, за да укрепи северната граница на Кралство Унгария. През Средновековието и по-късно собствениците на замъка включват имоти, разположени в Замагурие.

Името на замъка – Дунаец, се появява за първи път в документ от 1325 г. Средновековният замъков комплекс получава от името си от протичащата под него едноименна река. В първите писмени исторически справки е споменат на латински като "novum castrum Dunaiecz", т.е. новият замък на Дунаец. Този novum castrum de Dunajecz може да се приравни с Горния замък в комплекса, който е запазен и днес.

Замъкът може да бъде разделен на три части: Горен, Среден и Долен замък. Горният замък вероятно е построен през 1325 г.

Замъкът Дунаец е бил собственост на семейството на Ян и Риколф Бержевичи, унгарски благородници от немски произход, господари на село Брезовица, днес част от Словакия. Те са внуци на комес (областен управител) Руткер от Тирол, който, след дарение от унгарския крал Андраш II, локализира Ниеджица през 1209 г. След фамилията Бержевичи, Вилхелм Другет, жупан на Спиш, е споменат като господар на замъка в Ниеджица през 1330 г., а след това и неговият брат Миколай. През 1425 г. целият т.нар дунавски ключ е в ръцете на Пьотр Шварц, роден Бержевичи, който е бил ковчежник на херцог Сигизмунд Люксембургски. Феодалната „държава Ниедзица“ (именията на замъка Ниеджица) се простира върху целия район Спиш Замагурие. Дълго време този замък е бил унгарска наблюдателна кула на границата с Полша. От другата, полската страна на река Дунаец, му е съответствал замъкът Чорщин.

До 1470 г. замъкът остава в ръцете на потомците на Руткер, а след това става собственост на спишския граф Емерик Заполя, жупан на Спиш, дядо на Барбара, полската кралица, първата съпруга на крал Сигизмунд I Стари. Внукът на брат му, Ян Заполя, граф на Спиш и трансилвански войвода, става крал на Унгария през 1526 г. Заполя дължи победата си в борбата за трона до голяма степен на дипломацията на Йероним Ласки, на когото през 1528 г. той дава Спишския жупанат с днешните словашки градове Кежмарок и Гелница, както и ключа на Дунаец, заедно с Ниеджица.

В продължение на 60 години замъкът е бил собственост на семейство Ласки: Хиероним и по-късно синът му Олбрахт, сенатор на Жечпосполита, полски войвода, алхимик и авантюрист. Олбрахт Ласки, известен с охолния си начин на живот, първо залага замъка, а по-късно го продава на Йежи Хорват, който внимателно го преустройва, превръщайки го във великолепна ренесансова резиденция (до голяма степен е оцеляла в тази форма до днес). Тогава замъкът е даден под наем на италианско-унгарското семейство Джованели. Това е било много благочестиво семейство, което дарявало повечето от парите си за религиозни сгради. Те не се интересували от замъка и той започнал да се руши. След смъртта на семейство Джованели, замъкът преминава в ръцете на Анджей Хорват. Новият собственик преустройва балната зала, което прави замъка известен в цяла Унгария, защото там се започват да се организират многобройни и големи балове. През 1858 г. замъкът става владение на друга унгарска фамилия – семейство Саламон.

До 1918 г. замъкът Дунаец е част от Унгария, по-късно до 1920 г. принадлежи на новосформираната Чехословакия и накрая, след 1920 г., става притежание на Полша. До 1945 г. принадлежи на фамилията Саломон. Последният собственик обаче, графиня Илона Бетелн Саламон, го напуска за последен път през 1943 г. Важен факт от този период е запазването на остатъчните форми на крепостничество в имението на замъка до 1931 г. (най-дългото в Европа). След Втората световна война съоръжението е в състояние на пълна разруха. От 1948 г. в замъка се извършват реставрационни и частични реконструкции. Някои от стаите са били използвани като къща за творческа работа на Асоциацията на историците на изкуството, докато други са били отворени за обществеността, създавайки музей на интериора и историята на региона Спиш. През 1960 г. в кулата е създадена сеизмологична станция на Департамента по геофизика на Полската академия на науките.

_{Замъкът Дунаец през 1930 г.}

Днес замъкът служи като музей и хотел, като е една от най-големите исторически забележителности в южната част на Малополското воеводство. До замъка води „алея“. Зад входната порта и залата е двора на Долния замък. Стаите за гости се намират в тази част на замъка. В музейната част могат да се видят т.нар стаи на Саламон, оборудвани с предмети от XV-XIX век, водят до палубата за наблюдение. През следващата порта има вход към Горния замък и подземията на замъка, които са служили като мазета, а също и като затвор (там е била устроена т.нар. стая за мъчения). В края на двора на Горния замък има изсечен в здрава варовикова скала кладенец, дълбок над 60 м. В т.нар. Господни Покои, намиращи се в Горния замък могат да се видят: ловна зала, стая на жупана и стражева стая.

От другата страна на река Дунаец, руините на замъка Чорщин се издигат над склона на езерото.

На 5 март 1971 г. Полските пощи издават пощенска марка , изобразяваща замъка Ниеджица с номинална стойност 2,50 злоти, от серията „Полски замъци“. Марката остава в обращение до 31 декември 1994 г.

Замъкът Дунаец е място, където са заснети на много филми. От март 1955 г. там е била снимана полската комедия „Отмъщение“. През 1967 г. в стаите на замъка и в непосредствена близост до него е заснет полският военен филм „Луда нощ“. През 1975 г. в замъка е заснет друг полски филм – „Мазепа“. Замъкът е бил и снимачна площадка за полския телесериал „Ваканция с призраци“, излъчен през 1971 г., и полския документален филм „Бялата дама от Ниеджица“, излязъл на екран през 1985 г. В замъка Дунаец е заснет и полско-словашко-чешко-унгарският филм „Яношик. Истинската история“, излъчен премиерно през 2009 г.

Съоръжението е и мястото на действието в приключенската книга на полската писателка Ага Пашкот „Леля, демонът и замъкът в Ниеджице“ от 2003 г.

През 2011 г. замъкът Дунаец е седмата спирка на „The Amazing Race Australia“ 2 – втория сезон на австралийско състезателно риалити шоу, базирано на американския сериал „The Amazing Race“.

Легендата за затворника Яношик

В най-добрите си години замъкът Дунаец е имал отбранителни укрепления, кула, малка порта, собствен кладенец и прочутите затворнически подземия, намиращи се в Горния замък. И именно с последното замъкът в Ниеджица е най-известен.

През XV и XVI век районът на полско-унгарската граница се превръща в арена, в която са се изявявали различни разбойници. Това бива улеснено от нестабилната политическа ситуация. Тази практика продължава до края на XIX век. Според легендата, в подземията на замъка е бил затворен словашкият разбойник, въстанически лидер и народен герой Юрай Яношик (1688 – 1713).

Яношик е ограбвал богатите и разпределял конфискуваните богатства между бедните. Поради противопоставянето му на властите, той е представян от словашките възрожденци като романтичен герой, борещ се за словашката нация срещу унгарското потисничество. Изследователите социалисти го възприемат като борец срещу феодалния гнет.

Легендата твърди, че след залавянето му, той бил затворен в замъка в Ниеджица. Един ден Яношик успял да скъса веригите си и избягал през прозореца на параклиса на замъка. Когато стигнал до любимата си, се оказало, че тя го е предала срещу малка сума пари. Той отново бил заловен, след което е екзекутиран.

_{„Недецкият замък“, творба на словашкия художник Ян Якуб Мюлер, 1814 г., Източнословашка Галерия}

Но реалните факти от залавянето на Яношик са други. Той е заловен, съден и екзекутиран на територията на днешна Словакия. Арестуван е в село Храхово през 1712 г., откъдето успява да избяга. През пролетта на 1713 г. отново е заловен в странноприемница в село Валаска Дубова (на 24 км югоизточно от Терхова) и е затворен в Липтовски Микулаш (на 51 км югоизточно от Терхова). Съществуват многобройни версии за ареста му. Но най-вероятно не го предава любимата му – хубавата Анка, както твърдят различни слухове. По-вероятно е разбойническият лидер да е издаден на властите от неговия верен приятел и член на разбойническата дружина Гайдошик или от собственика на странноприемницата.

Юрай Яношик е осъден е на смърт и на 17/18 март 1713 г. присъдата бива изпълнена – той увисва, окачен на кука, пробила ребрата му.

Дупката в скалната стена на подземието на замъка Дунаец, където са били прикрепени веригите, с които, както гласи легендата, е бил окован Яношик, все още се вижда и днес. Според тази легенда, който пъхне кръстосаните си показалец и среден пръст в тази дупка, ще му се изпълни желанието.

На излизане от подземието, се стига до малък двор, където се намира кладенецът, дълбок 60,5 м. Според легендата, който извика там за прошка, ще му бъде простено.

Съкровището на инките

Според легендата, в края на XVIII век в замъка и околностите му са живели инки: потомци на Тупак Амару II и част от аристокрацията, бягащи от испанското преследване. В замъка бегълците от инките също трябвало и да скрият част от съкровището, предназначено - вероятно - за финансиране на въстанието срещу Испания.

В периода след Втората световна война полските вестници пишат надълго и нашироко за Себастиан Бержевичи (един от собствениците на замъка), който пътува до Перу през XVIII век. Според популярна легенда той се влюбил в предполагаемата принцеса на инките. Неговата дъщеря Умина се омъжва за племенника на лидера на въстанието на инките Тупак Амару II, чието предполагаемо име показва, че произхожда от царете на инките. Тупак Амару в крайна сметка е екзекутиран от испанците след бунт срещу колониалното правителство. Легендата продължава да твърди, че свещените свитъци на инките са били предадени на неговите оцелели членове на семейството. Неговият племенник, Андрес Тупак Амару, известен още като Андрес, със съпругата си Умина и неговият тъст Себастиан Бержевичи бягат в Италия, където Андрес е убит при подозрителни обстоятелства. Умина Бержевичи със сина си и баща й бягат в Унгария и се установяват в замъка Дунаец. Източници твърдят, че по-късно там е убита Умина. За да защити внука си, Себастиан го оставя на грижите на своя племенник Вацлав Бенеш-Бержевичи. Той също така въвежда съвет от емисари на инките, които записват акт за осиновяване - наричан още Заветът на инките. Оттогава малкият Антонио Тупак Амару става син на Вацлав и Анна Бенеш и живее в Моравия. Антонио Бенеш има две дъщери и двама сина – Ернест и Вилхелм. В завещанието, написано през 1797 г. и съхранявано там, се твърди, че то съдържа информация за изгубеното съкровище на инките. В замъка е намерена оловна кутия с надписи „quipu“(кипу), но тя е изгубена в Краков през следващите години. По-късно се появяват новини за експедиции, търсещи мистериозни съкровища в езерото Титикака в Перу. Идеята, че картата на съкровището на инките може да е скрита някъде в дълбините на замъка, все още се таи днес. Кипу (на езика на инките кечуа означава "възел") е форма на триизмерен запис, използван от индианците от предколумбова Южна Америка. Нарича се „писане на възел“ поради формата си: колекция от цветни струни с възли, направени от памук или косми от животните лама и алпака.

На 31 юли 1946 г. Анджей Бенеш, адвокат, археолог и заместник-председател на Сейма на Полската народна република, твърдящ, че е внук на Ернест, в присъствието на местните власти, разбива каменния праг на входа на Горния замък и под него намира оловна тръба с дължина 15 см, ширина 3,5 см, със запоен и изкован край, и в лулата завързани мухлясали кожени ремъци (кипу) и няколко златни късчета, но не успява да дешифрира надписа върху тях, и да намери писмената част от завещанието - ако е изобщо е имало такова. На трите златни късчета пишело: Дунаец, Виго, Титикака.

Бенеш изпраща документа в Перу за анализ, където написаното се дешифрира. Говорило се за съкровище, скрито в замъка Дунаец. Дори се определяло точното място. Бенеш продължава да търси съкровището. През 1970 г. той купува крепостен хълм, на който се издигат руините на замъка Тропщин, с вярата, че ще намери там съкровището на своите предци. Усилията му са прекъснати от трагична автомобилна катастрофа, в която той загива. Казват, че смъртта на Бенеш е свързана с проклятието на инките – който търси съкровището, ще умре. Така или иначе, получаването на обема на възловия скрипт или неговия анализ никога не са били потвърдени от перуанската страна. Легендата твърди, че инките са разделили своето златно съкровище на три части - едната лежи на дъното на езерото Титикака, втората в залива на Риа де Виго близо до Испания, а за третата не се знае нищо.

Според легендата, призракът на Умина – Бялата дама, се появява, предшестван от силна буря, винаги се появява в двора на горния замък и близо до параклиса на замъка, нараствайки мощна и свръхестествено висока като привидение. Като жертва на убийство, той търси справедливост след смъртта, но също и пази съкровището.

_{Интериорът на замъка, 2013 г.}

Легендата за Брунхилда

Преди векове замъкът Дунаец бил дом на княз Болеслав и привлекателната му съпруга Брунхилда. Князът бил много пестелив, но Брунхилда обичала празненствата и пиршествата, което я карало пилее богатството на мъжа си. Те често се карали заради това. Един ден, в разгара на такава кавга, Брунхилда разбила една от вазите си в главата на съпруга си. Болеслав я блъснал така, че жена му паднала от прозореца. Сърцераздирателен женски писък се разнесъл в тъмната нощ. Дебелите стени, разтърсени от пронизителния звук, треперели; сякаш за миг загубили вековната си твърдост и сигурност. Совите, скрити в кулата на замъка, разрошили неспокойно перата си, обърнали глави и издали тайнствени звуци. Отпуснатото женско тяло, летящо от прозореца, кацнало на ръба на кладенеца, намиращ се на двора, и се плъзнало в дълбините на студените му води.

Мъжка фигура припряно се отдръпнала от прозореца на замъка. Това бил княз Бохуслав. Той нервно прокарал пръсти през гъстата си черна коса и започнал да снове ядосан из стаите на замъка, съжалявайки горчиво за постъпката си.

Минали няколко дни, а нещастният мъж не спирал да мисли за любимата си. Той би искал да върне времето обратно, би искал да я помоли за прошка. „Ще отида до кладенеца – помислил си Болеслав – може би ще ми отговори.“ Той се приближил до кладенеца и помолил за починалата си съпруга за прошка. За негова голяма изненада от кладенеца се чул женски глас, гласът на любимата му Брунхилда: „Прощавам ти, Бохуслав Плешиви“. Отначало се той се зарадвал да чуе познат глас, но по-късно започнал да се чуди защо гласът го нарича така. В крайна сметка на главата му растяла красива гъста гарванова коса. Мистерията била разгадана на следващата сутрин. Когато Болеслав се събудил, на главата му нямало нито един косъм! Косите му били окапали по възглавницата му, като опадали гарванови пера.

Оттогава из замъка се скитат призраци и когато се уморят, си почиват, сядайки на кладенеца.

Казват че, ако мъж, посещаващ замъка в Ниеджица, изрече името на любимата си в кладенеца и й е причинил болка, на следващия ден ще се събуди плешив като Болеслав!