News

Този принцип, познат и като гилотината на Хюм, утвърждава невъзможността за преминаване от съждения с „е” (описателни) към съждения с „трябва” (съдържащи предписание) единствено въз основа на логиката.

Дейвид Хюм (1711 – 1776) е философ от епохата на Шотландското Просвещение, историк, икономист, библиотекар и есеист, който днес е най-известен със своята изключително влиятелна система от философски емпиризъм, скептицизъм и натурализъм.

Започвайки с „Трактат за човешката природа“ (1739–1740), Хюм се стреми да създаде естествена наука за човека, която да изследва психологическата основа на човешката природа. Той възразява срещу съществуването на вродени идеи, като твърди, че цялото човешко знание произтича единствено от опита.

Това го поставя редом до философите Франсис Бейкън, Томас Хобс, Джон Лок и Джордж Бъркли като един от т.нар британски емпирици. като е смятан за най-радикалният от тях.

Проблемът „е-трябва“, както е формулиран от Дейвид Хюм, възниква, когато някой прави твърдения за това какво трябва да бъде, които се основават единствено на твърдения за това, което е.

Хюм установява, че изглежда има значителна разлика между положителните (или описателни) изявления (за това какво е) и предписващите или нормативни изявления (за това какво трябва да бъде) и че не е очевидно как човек може последователно да премине от описателни изявления към предписващи такива.

От самото начало Хюм е бил ангажиран с натуралистични обяснения на моралните феномени и обикновено се смята, че той е първият, който ясно артикулира проблема е-трябва или идеята, че изявлението на факта никога не може само по себе си да доведе до нормативно заключение за това какво трябва да се направи.

Хюм отбелязва безразсъдството на опитите на съвременниците да извлекат морални норми от знанието за съществуването.

Принципът произлиза от думите на Хюм, написани през 1740 г. в неговия „Трактат за човешката природа“:

Забелязах, че във всяка етична теория, с която съм се срещал досега, авторът спори известно време по обичайния начин, установява съществуването на Бог или излага своите наблюдения относно човешките дела; и изведнъж, за моя изненада, откривам, че вместо обичайната връзка, използвана в изреченията, а именно „е“ или „не е“, не срещам нито едно изречение, в което да няма „трябва“ или „не трябва“ като свързващо средство. Това заместване става неусетно, но въпреки това е изключително важно. Тъй като това „трябва“ или „не трябва“ изразява някакво ново отношение или твърдение, последното трябва да бъде взето предвид и обяснено, като в същото време трябва да се посочи причината за това, което изглежда напълно неразбираемо, а именно как това ново отношение може да бъде дедукция от други, напълно различни от него.

_{Дейвид Хюм, 1754 г.}

От началото на XX век на това твърдение се обръща голямо внимание както от философи, така и от логици и теоретици на правото. По-специално, с негова помощ френският математик, физик и философ Жул Поанкаре посочва безполезността на опитите за научно обосноваване на морала, а австрийско-британският философ Карл Попър придава важно значение на този принцип във връзка с доктрината за „моралната автономия“ и либерализма. Впоследствие тази теза се превръща в една от най-важните за аналитичната философия в областта на метаетиката. Принципът на Хюм не е убягнал от критики за твърде категоричното си разделяне на „света на ценностите” и „света на фактите”, което е разрушително за традиционната етика, което се свързва с второто име „гилотината на Хюм”, дадено от британско-американския философ Макс Блек. Правени са много опити да се постави под въпрос принципът, но все още не е предложено общоприето опровержение.

Принципът има общофилософско значение, тъй като по един или друг начин е свързан с етиката (философска дисциплина, изследваща нравствеността и морала), епистемологията (философска дикциплина, занимаваща се с произхода, обхвата и особеностите на познанието) и онтологията (философска дисциплина, изучаваща фундаментабните принципи на битието)

На принципа на Хюм често се дава централна роля в изграждането на науки, които се опитват да оправдаят определени норми и ценности. Понякога дори има твърдение, че е възможно само наблюдение на моралния живот, но не и неговото кодифициране, в резултат на което всички етични системи са равни, тъй като не са еднакво базирани на факти. Трябва да се отбележи, че въпреки че принципът сочи автономността на етиката от природните науки, включително физиологията, това не ни позволява да заключим, че има пълна липса на връзка между областите на техните изследвания.

Принципът ясно илюстрира, че валидността на общите твърдения може да не може да бъде изведена строго логически от фактите. Частично разрешение на този парадокс е извършено от немския философ Имануел Кант (смятащ Хюм за вдъхновителят, който го събужда от неговия „догматичен сън“), който постулира съществуването на синтетични съждения a priori. Бива идентифициран обаче проблемът с прехвърлянето на истината от факти към общи положения. И ако във философията на науката за тези цели бива предложена проверка, то в етиката такъв повече или по-малко недвусмислен принцип все още не е разработен.

Принципът може да се разглежда епистемологично в рамките на по-фундаментални предложения, които твърдят фундаменталната несъвместимост на функциите на описателните и препоръчителните твърдения. Тъй като описанието преследва целта да приведе думите в съответствие със света, а препоръката е светът на думите, те са противоположни, следователно не могат да бъдат сведени един до друг.

Според съветския и руски философ И. Т. Касавин принципът се основава на скептичното признаване на ограниченията на нашето познание и на метафизиката на древногръцкия философ Платон, която предполага отделното съществуване на „света на идеите“ от „света на нещата“. Така „неопровержимостта” на тази теза може да бъде пряко свързана с онтологичната достоверност на подобно разделение на световете.

_{Гравюра на Хюм от първия том на неговата „История на Англия“, 1754 г.}

Хюм твърди, че индуктивното заключение и вярата в причинно-следствената връзка не могат да бъдат оправдани рационално; вместо това те са резултат от обичаи и умствени навици. Всъщност ние никога не възприемаме, че едно събитие причинява друго, а само преживяваме „постоянна връзка“ от събития. Този проблем на индукцията означава, че за да се направят каквито и да било причинно-следствени изводи от минал опит, трябва да се приеме, че бъдещето ще прилича на миналото – предположение, което само по себе си не може да се основава на предишен опит.

Противник на философските рационалисти, Хюм вярва, че човешкото поведение се определя повече от страстите, отколкото от разума, и заявява, че „Разумът е и трябва да бъде само роб на афектите“. Хюм също e и сантименталист, който вярва, че етиката се основава на емоции или чувства, а не на абстрактни морални принципи.

Хюм също отрича, че хората имат реална представа за себе си, вярвайки, че ние изпитваме само набор от усещания, а „Азът“ не е нищо повече от сноп от причинно свързани възприятия. Компатибилистката теория (учението, че свободната воля и моралната отговорност са съвместими с детерминизма) на Хюм за свободната воля счита каузалния детерминизъм за напълно съвместим с човешката свобода. Неговите възгледи за философията на религията, включително отхвърлянето на чудесата и аргумента за съществуването на Бог, са били особено противоречиви за времето си.