Deutsch        English           Русский           Česky           中文           Български
ZNAMBG.com

В ТЪРСЕНЕ НА ИЗГУБЕНОТО: ПЪТУВАНЕ ДО ЩАТИТЕ

24.06.2022
Фото: Алиса Рупенян

Отдавна, много отдавна, може би преди още да се появи, човечеството изгубило нещо много важно. В търсене на "изгубеното нещо" наш изследовател достигна до континент, където колибритата, дъгите и каньоните са големи, но не винаги можеш да ги видиш.

Най-накрая се сбъдна нещо, което чаках от доста време - отидох до Щатите. Винаги ми е изключително интересно да отида някъде, където начинът на живот е различен от познатия ми. Разбира се “отидох до Щатите” не значи много, като се има предвид колко голяма и разнообразна страна е това - все едно да кажеш “отидох в Европа”.

И така, след близо дванадесет часа полет кацнах в Лос Анджелес, Калифорния, с още няколко колеги. Това бе определено най-дългият полет в живота ми, и не ми понесе особено добре. След това мина най-дългата паспортна проверка, заради огромната опашка и малкото обслужващи. Накрая все пак се изнизахме от сградата на летището, и намерихме микробуса, който щеше да ни закара до конференцията. Хотел на брега на Тихия океан, в едно малко градче - Вентура, в южната част на Калифорния.

Фото: Алиса Рупенян

Пристигнахме в ужасно състояние, след като вечерята в хотела беше минала, и попитахме хората от кухнята дали можем да намерим нещо за ядене. Те, като ни видяха, ни съжалиха и донесоха някаква останала изстинала вечеря, а и ни направиха място, където да я изядем. На всичко отгоре имахме привилегията да видим и кухнята на хотела, което не знам дали е за съжаление или за радост. А после, все преди да сме спали, отидохме на първите лекции.

На другия ден имах възможността да се запозная с историческия център на Вентура, който се състои от внушителните 20-30 исторически къщи, които преди това са били кафенета или магазини, както и от един паметник. Освен това навсякъде растат палми, което не се среща често по познатите ми географски ширини. Хората в Калифорния много си падат по сърфинг, и дори през февруари имаше много сърфисти в океана. Вентура има хубаво крайбрежие, и освен Тихия океан, ако човек походи малко, може да види и някои заснежени върхове в далечината. Освен това ако влезе малко навътре в океана, може да види и делфини (това аз го пропуснах, но видях едно голямо колибри, или нещо такова.)

Фото: Алиса Рупенян

На следващия ден отидохме до съседният по-голям град, Санта Барбара, който направо ме ентусиазира, защото въобще не приличаше на разказите за американски градове, които съм чувала. Имаше пазар (!) на централната улица, с пресни зеленчуци и други фермерски стоки, и много заведения с маси по тротоарите. Също така доста хора се размотаваха по центъра, незнам местни или туристи. Забележителен бе и броят на бездомни хора, на всяка пейка по един-двама… а пейки имаше навсякъде по тротоарите на централната улица. За мен е странно това противоречие, защото ми се струва, че човек може да си намери работа в Щатите, но засега ще се огранича с даването на мнение по въпроса.

Всички сгради в Санта Барбара са бели или доста светли, а центърът е като на европейски град. Има и много приятни пясъчни плажове, а и малко симпатично пристанище с много места за хамбургери и бира. Въобще приятно.

Фото: Алиса Рупенян

След като конференцията приключи имах цял ден за размотаване във Вентура, което не беше много весело, като се изключи посещение на кварталния супермаркет, и последващия инцидент с чайки, на които аз глуповато реших да предложа залък от моят сандвич, а те ме подгониха... но все пак имаше приятни моменти по залез слънце.

Фото: Алиса Рупенян

По-късно дойде един приятел, с който се бяхме разбрали да пообиколим в югозападната част на Щастите, и на другия ден пътешествието ни започна.

Всъшност този път нямаше време за дълго пътешествие... за един уикенд трябваше да минем от Калифорния през Невада до Аризона... Както този приятел каза: пътуваме 6 часа, слизаме, правиш снимки, след още осем часа сме във Вегас за една нощ, и на другия ден отиваме до Големия Каньон, правиш 2 снимки и сме в Аризона... Да ама не... Но да не избързвам.

Фото: Алиса Рупенян

Започна всъщност много добре, по една типична магистрала с много коли и голямо синьо небе с облаци, като във филм на Вим Вендерс. Отправихме се към един парк с гигантски секвои, с цел да видим гигантските секвои. Видяхме портокалови плантации по пътя, с пресни, узряли портокали… ммм. Също така доста нефтени платформи, по-скоро мини-платформи, като някакви роботи копаещи земята. И някакви странни лунни пейзажи. Започнахме да се изкачваме към планината. По някое време спряхме в една крайпътна кръчма, където ядох супа в хляб, доста приятно нещо, и там ни обясниха, че пътят през парка е затворен, заради снега. Тогава се сетихме, че е краят на януари… и в планината има сняг. Стигнахме дотам, докъдето пътят е преграден и слязохме от колата. След като походихме 40 минути, видяхме няколко секвои, които нямаха нищо общо с гигантските. И трябваше да се връщаме, защото се стъмваше, а ни чакаше дълъг път. Тъй като пътят през парка беше затворен, трябваше да направим огромно отклонение, за да достигнем следващата цел.

Фото: Алиса Рупенян

Viva Las Vegas!

Лас Вегас, градът на забавленията насред пустинята. Има една много голяма улица със забележителни хотели, пеещи фонтани, екрани, задръствания, пияни туристи и … други неща. Казина в хотелите. По-скоро цели увеселителни комплекси, с кино, боулинг, барове, сцени, машинки за покер и други игри, карти и т.н. Ако се заседиш на някоя машинка, получаваш безплатен коктейл от някоя оскъдно облечена кака. Разбира се и места където може да се ожениш без много много подробности. Но те не работеха през нощта.

Ние отидохме до едно по-отдалечено казино, където бяха група познати на моя приятел. Мен Лас Вегас като град и начин на забавление не ме въодушевява особено. Липсва култура, което дразни европейската ми душица. Тук парите са съвсем издигнати в култ, но даже няма и свестен начин да ги похарчиш, без да се натопиш в кичозна, шумна и изпаднална атмосфера.

Иронично, това бе единственото място до което успяхме безпроблемно да стигнем от планираните.

На другия ден тръгнахме за Големият Каньон. Беше много странно да излезнем от къщата, в която спахме, и да се озовем директно в пустинята.

Фото: Алиса Рупенян

Както и да е, тръгнахме, и бързо стигнахме Аризона, с типичните сухи скалисти пейзажи, а и минахме покрай най-големия американски язовир, който захранва три щата. В него се топваше най-огромната дъга, която някога съм виждала.

Фото: Алиса Рупенян

Ние най-решително се бяхме отправили към Големия Каньон. Пътувахме, а дъждът който ни съпровождаше бавно се превръщаше в сняг. Докато не се превърна в съвсем сериозен сняг като стигнахме. Все пак Големия Каньон е на около 2500 м надморска височина и съвсем не е като крайбрежието на някой океан. И така, оказахме се заклещени в сериозна снежна буря. С истински сняг, вятър и мъгла. Пак си припомнихме, че е началото на февруари.

Все пак успяхме да стигнем, даже нямаше и чичко, който да ни таксува на входа, дали заради виелицата, или заради това, че беше финалът на Super Bowl (американски футбол, много се тачи).

А Каньонът си беше взел почивка този път и просто отсъстваше. Не се виждаше нищо от мъглата. Освен снегът, натрупващ се по шосето.

Фото: Алиса Рупенян

Това беше невероятно, но аз наистина не видях нищо от Големия Каньон.

После обърнахме и си тръгнахме. Видяхме една група сърни да търсят оцеляла зеленина по заснежените храсти.

Бурята продължи и на връщане започна да става страшно, защото единственото нещо, което се виждаше бяха огромните снежни парцали в светлината на фаровете, а пътят губеше очертания. Хич не ми беше до снимане в този момент. Този дълъг момент. След като слезнахме с около 1000 м надолу, нещата се успокоиха, и продължихме по пътя през Финикс за Тусон, където щях да остана още няколко дена.

Тусон е един типичен южно американски град, т.е. се очаква да е топъл и слънчев през 90% от времето. И тук моят късмет пак се прояви и ме хвана единственият дъждовен ден през годината извън дъждовния сезон. Както и да е, и без това изкарах повечето време в кампуса на университета на Аризона, така че нямаше голямо значение. Кампусът е много приятно място, точно като по американските филми за университети, и хората (поне така ми се струва) ходят на лекции с ентусиазъм и гледат наистина да научат нещо. Има страшно много кактуси навсякъде, музеи и концертна зала. И някакъв академичен дух цари.

Фото: Алиса Рупенян

И така обиколката ми завърши с полет до Лос Анджелес, от който видях само летището от земята, иначе самият град изглежда огромен от самолета, а и не особено привлекателно място.

След това се качих на полета на KLM за Амстердам, и спах около 7 часа от 9-те, което хич не беше лошо. Все пак се надявам следващия път да пътувам с някоя друга самолетна компания. И да видя Големия Каньон на живо. И Сан Франциско. И Ню Йорк. И ....


 Алиса Рупенян

 

 
 
 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако не сте съгласни, научете повече   |