News

Фердинан Виктор Йожен Дьолакроа е роден на 26 април 1798 г. в Шарентон – Сен Морис, близо до Париж. Майка му, Виктоар Йобен, е дъщеря на прочутия мебелист Йобен. Баща му, Шарл Дьолакроа, политик, бивш външен министър, но според упорити слухове, в действителност Йожен е незаконен син на наполеоновия външен министър Шарл Талейран. Понякога бащинството се приписва на самия Наполеон.

Физическата прилика между Талейран и Йожен Дьолакроа в зряла възраст е поразителна. Талейран е бил приятел на семейството. Освен това, законният баща на Дьолакроа е пребивавал в Хага, Батавска република, като посланик. Той се завръща в Париж през 1779 г., за да открие, че жена му е бременна. Шарл Дьолакроа умира през 1805 г, а Виктоар Йобен напуска този свят през 1814 год.

На 16-годишна възраст Йожен остава кръгъл сирак. През същата година сестра му Анриет, която през 1779 г. се омъжва за посланика на Френската република в Цариград, взема Йожен при себе си. Той рисува неин портрет („Портрет на Анриет дьо Вернинак“) през 1798 год.

Ранното обучение на Дьолакроа е в гимназия „Луи льо Гран“ и гимназия „Пиер Корней“ в град Руан. Той рисува в класически стил, получава множество награди. През 1815 г. се обучава при френския художник Пиер Нарцис Герен. Под влиянието на италианския художник Рафаело рисува две картини по църковна поръчка – „Девата на реколтата“ (1819) и „Девата на святото сърце“(1821).

Въвеждането на романтизма в своето изкуство Дьолакроа прави под влиянието на фламандския бароков художник Рубенс и френския си колега, живописеца и литограф Теодор Жерико. Дьолакроа създава първата си голяма картина, наречена „Данте и Вергилий“ (1822), под въздействието на „Салът на Медузата“ на Жерико. Творбата му предизвиква сензация и е осмивана публично, но независимо от това, е закупена от държавата за Люксембургските галерии. Това е творба, която сигнализира за промяната на характера на повествователната живопис от неокласицизъм към романтизъм.

_{„Данте и Вергилий“ (1822)}

Две години по-късно Дьолакроа постига успех с картината си „Клане в Хиос“ (1824), в която той изразява позицията си спрямо каузата на гърците във войната им за независимост срещу османските нашественици. В долния десен ъгъл е изобразено бебе, стискащо гърдите на мъртвата си майка. Френският художник бива заклеймен от критиците като негоден за изкуството. Втората картина „Гърция върху руините на Месолинги“ (1826 ) е рисувана в подкрепа на гърците в борбата им за независимост и по-точно превземането на Месолонги от османските сили през 1825 год. Изобразява жена в гръцка национална носия, оголени гърди, полуповдигнати ръце в умолителен жест пред ужасна самоубийствена сцена. Гръцкият народ се самоунищожава, вместо да се отстъпи пред тираничния натиск на османците.Това събитие е важно за художника, тъй като поетът Байрон, на когото Дьолакроа се възхищава, е починал там.

През 1825 г. художникът пътува до Англия. Английската живопис му дава тласък да създаде романтични произведения на теми, които го интригуват. Прави литографии, илюстриращи Шекспир, а по-късно литографии и картина от „Фауст“ на Гьоте.

През 1827 г. различни романтични направления се съчетават в картината на Дьолакроа „Смъртта на Сарданапал“. Сарданапал е арийски цар, който е изобразен по време на обсада, наблюдаващ стражарите, нахлуващи в двореца му, който избиват неговите наложници, слуги и животни (по пиесата на Байрон). Тази картина не е излагана дълги години, заради жестоката сцена, включваща смърт и похот.

_{„Смъртта на Сарданапал“ ( 1827), Париж, музей Лувър.}

През юли 1830 г. Париж въстава срещу монархията на Бурбоните. Дьолакроа симпатизира на бунтовниците и това е отразено в неговата най-влиятелна творба, създадена през същата година - „Свободата води народа“, изобразяваща женска фигура сред парижани. Оръжието е вдигнато под развяващия се трикольор, олицетворение на свободата, равенството и братството. Драматизмът в картината е вдъхновен от патриотични литературни произведения на Шекспир, Байрон, Гьоте. Изложено в Салона от 1831 г., платното предизвиква бурно обществено одобрение. Новото правителство купува картината, но в същото време веднага нареди да я премахне, патосът й е изглеждал твърде опасен.

Поредица от картини с романтичен блясък и национална идентичност Дьолакроа рисува след пътуването си до Алжир. Това са „Алжирски жени“ (1834) и „Еврейска сватба в Мароко“(1839).

Дьолакроа често е бил упрекван заради анатомична неправилност, налагало му се е да прави корекции. Подобно на египетския стил, главата е изобразена в профил, а раменете и очите са в анфас. При такова изображение фигурата сякаш наблюдава зрителя и минава покрай него. Ако мислено „коригираме“ стила на Дьолакроа, виждаме, че „коригираният“ вид губи своято привлекателност, внушителност и сила на въздействие.

Изразителността на картините на Дьолакроа се дължи на наблюдателността му и любовта му към природата. Случвало му се е с часове да стои в Ботаническата градина и да наблюдава лъвове, тигри и изобщо живи хищници. Това е ставало в компанията на скулптура Антоан Луи Бари. Когато животно умре, двамата са имали уникалната възможност да наблюдават мускулите му, след отстраняване на кожата му. Това е спомагало особено на двамата творци да пресъздават до съвършенство тигри, коне и лъвове в своите произведения.

Освен с художественото си наследство, Дьолакроа бива запомнен и с високия си интелект. От 1822 до 1824 г. той пише дневник за младите си години, а от 1847 до 1863 г. – дневник за зрялата си възраст. В тази своя литературна работа той се разкрива като пламенен и чувствителен човек, изпълнен с копнеж за слава. Младият Дьолакроа започва да пише дневника на живота си на 3 септември 1822 г., но на 5 октомври 1824 год. внезапно прекъсва писанията си. 23 години по-късно той отново се заема с дневника си, продължавайки да пише втората му част (с незначителни прекъсвания), като не спира да работи по мемоарите си до смъртта си. Дневникът е прекъснат в периода на най-интензивното му художествено творчество. Тогава Дьолакроа рисува най-значителните си произведения, сред които, освен гореспоменатите творби, са „Султанът на Мароко Мулен Абд-Ел-Рахман с гвардията си“(1845), „Еврейска сватба в Мароко“ (около 1839), „Алжирски жени у дома си“ (1834), „Влизане на кръстоносците в Константинопол“ (1840), „Портрет на Жорж Санд“ (1838), „Портрет на Фредерик Шопен“ (1838) и др.

От 1847 г. (когато започва втората част на дневника) Дьолакроа е вече значително променен. На прага на 50-годишнината си той завършва една доста трудна работа, с която се е заел – декорира библиотеката на Бурбонския дворец. Изразходва голяма част от енергията си, често има нужда от пълна почивка. Измъчва го и ларингит, болест, която го съпътства до края на живота му. Той осъзнава бързия летеж на времето, разбира, че възможностите за творчески изяви намаляват. Художникът има неосъществени надежди от младежките си години, разочарования в личния си и обществения си живот, а поради частичния си успех в изкуството, изпада в примирение и се дистанцира от обществото.

„Аз погребах някогашния човек с неговите надежди и мечти за бъдещето и прекрачвам вътрешно омиротворен и всъщност равнодушен ямата, в която зарових всичко това, сякаш се отнасяше не за мен, а за някой друг“. Това пише той за себе си.

Дьолакроа се влива във френското културно общество. В своя дневник споменава за личности като Жорж Санд, Шопен, Александър Дюма, Балзак, Бодлер, Ламартин, Берлиоз и др. Бележките му са придружени от иронични или дружелюбни, забавни или ядовити коментари, направени след срещи с приятели. Например, при пътуване с дилижанс или железница пише остри характеристики, ненавижда любопитството и невзрачните личности. Често е бил недоверчив при разговори и беседи с други хора. Смятал е това за загубено време и пропиляна енергия или поне за нещо, което го отклонява от същинската му работа. Дьолакроа е имал особено отношение към децата. В кратки моменти, спомняйки си с носталгия за детството си, ги е харесвал, но също така ги е сравнявал с „мръсни ръце“, които развалят платната за рисуване.

Когато е посещавал светски салони, Дьолакроа ги е подбирал според това къде се е изпълнявала най-хубавата музика. Когато е бил принуден да слуша музика, която не му допадала, просто напускал събитието. За него музиката е била на същата висота, на която той е поставял изобразителното изкуство. След Рубенс, той най-често споменава името на Моцарт, боготворейки австрийския композитор. Освен изобразителното изкуство и музиката, Дьолакроа е имал още една страст – словото. Неимоверна е била неговата потребност от словесно изразяване. Работи за литературни списания като „Ревю де Дьо Монд“, „Ревю Дьо Пари“ и „Монитор“.

„Тайната да нямаш ядове, поне за мен, е да имаш идеи. Затова трябва да търся всички възможни средства те да се раждат в мен.“ Така е разсъждавал Дьолакроа.

_{„Автопортрет в зелена жилетка“ (1837), Париж, музей Лувър.}

Книгите, в които се разкриват различни добродетели, му оказват голямо влияние и в тях той намира извор на въображение, черпи вдъхновение и се самоопознава. На младини Дьолакроа е мечтаел да стане поет, колебаел се е в избора си между живописта и литературата. В бурните си младежки години той е обичал жените и е жертвал от скъпоценното си време за тях.

„Той смяташе жената за художествен вид, много приятна и способна да въодушевява мъжа, но непокорна и смущаваща, ако той я допусне до сърцето си, защото тя поглъща ненаситно времето и силите му“. Така пише Бодлер, великият френски поет, който е бил приятел с Дьолакроа, припомняйки, че художникът се е съмнявал в способността на жените да изпитват тъга.

На младини Йожен се влюбва в Елизабет Салтер, млада англичанка на служба при сестра му, рисува неин портрет. Но Жозефин дьо Форже, родственица на Дьолакроя, е неговата страстна любов. Богата и красива, живееща отделно от съпруга си (а впоследствие и овдовяла), тя става любовница на Дьолакроя. В по-късните години връзката им се превръща в приятелска. Вярна спътница на художника до края на живота му е неговата икономка Жана-Мари льо Гийо – благоговейна и предана. Към края на живота му жените престават да бъдат обект на възхищение за Дьолакроа.

От 1850-те Дьолакроа започва да се интересува от фотография. През 1851 г. той става член-основател на Хелиографското дружество. Практикува клише-вер (тип "полуфотографски" печат) и през 1854 г. поръчва на фотографа Йожен Дюрие да направи серия от снимки на голи мъжки и женски модели. Тези снимки, поръчани от Дьолакроа, както и почти всички рисунки, направени по тях, биват изложени в Националния музей на Йожен Дьолакроа със съдействието на Националната библиотека на Франция.

На 10 януари 1857 г. Йожен Дьолакроа е избран за член на Френската академия. Ларингитът сериозно влошава здравето му, той не може да приема визити и да преподава, взима си принудителен отпуск. Имал е намерение да изложи схващанията си за изкуството, да изрази свои идеи и размишления. Според него, в изобразителното изкуство има само седем велики художници – Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, Тициан, Кореджо, Рубенс и Рембранд.

През 1859 г. за последен път Дьолакроа излага свои произведения в Салона. В края на живота си той прави два стенописа в параклиса „Св. ангели“на църквата „Сен Сюлпис“ - Яков се бори с ангела“ и „Прогонването на на Нелиодол от храма“. Последната картина на Дьолакроа е „Товия и ангелът“ (1863).

Отново заболял от възпаление на гърлото, Йожен Дьолакроя умира на 13 август 1863 г. на 65-годишна възраст. Погребан е в гробището Пер Лашез в Париж.

Разпродажбата на картините и рисунките на Дьолакроа след смъртта му надминават очаквания успех. Дори най-обикновените етюди се продават 20 пъти по-скъпо, отколкото той ги продава приживе. По този повод белгийският художник Алфред Стевенс казва: „Ако Йожен Дьолакроа може от някое свръхестествено селение да види тази реабилитация на гения си, ще бъде възнаграден за 40-те години неправда.“