Deutsch        English           Русский           Česky           中文           Български
ZNAMBG.com

В ТЪРСЕНЕ НА ИЗГУБЕНОТО: НЕПАЛ

07.05.2022
Фото: Алиса Рупенян

Отдавна, много отдавна, може би преди още да се появи, човечеството изгубило нещо много важно. В търсене на "изгубеното нещо" наш изследовател се опита да присъства на раждането на Буда, но закъсня с около 2500 години.

Мисля, че трябва да започна този пътепис преди пресичането на границата на Непал - и, тук започвам и завършвам се отнасят до пространствени координати, а не времеви.

И така, сутринта рано 7-8 часа, Варнаси, Индия, откараха ни до мястото, откъдето трябваше да си хванем автобуса. Естествено оказа се, че той ще дойде след около час и половина и имахме време да се посъбудим. Останалите пътници - туристи от всякакви части на света бавно се събираха. Странни неща можеш да видиш ако наблюдаваш поведението на хора, които са се захванали да пътуват по няколко месеца сами по разни екзотични кътчета на света. Те отчаяно имат нужда от човешки контакт ( т.е. контакт с някой със сносен английски) - за да споделят всички интересни случки от последните 5 (10, 20...) дни.

Както и да е, разнородната компания се събра, и се побра в автобуса.

През цялото време докато си стояхме до автобуса, от другата страна на улицита си стоеше една великолепна магнолия - дърво с огромни пищни червени цветове, които му бяха напълно достатъчни... листа нямаше.

Тръгнахме по бавните индийски пътища. Цял ден автобусно придвижване с няколко спирки в т.нар. магистрални ресторанти.

Фото: Алиса Рупенян

Вечерта - около полунощ, достигнахме границата. Трябваше да си извадим визи на едни гишета, забавно, защото попълвахме формуляри на роматичната светлина на свещи - нямаше ток. Това стана бързо, и си отидохме в "хотела".

На другия ден се оказа, че не можем да продължим... пътищата бяха блокирани. Хората стачкуват и са блокирали пътищата. Ами ще стоим в Сунаули - селото на границата. Моят неспокоен дух се ужаси от мисълта - цял ден без пътуване! - и реших да отида до едно съседно село - Лумбини, известно като рожденото място на Буда. Е, трудно, защото трябваше да се ходи с рикша, т.е. някой да върти педалите около 20 километра, което е 2 часа на отиване и още толкова на връщане...

Томас реши да си почива и да остане в Сунаули, а аз си намерих един съмишленик и се метнахме на рикшата.

Колко е различен Непал от Индия! Какво спокойствие по пътищата (дали заради стачката или по принцип - така и не разбрах). Само колела и рикши, а покрай пътя хора се занимават със земеделие. Макар че и тук изповядват индуизъм, кравата е впрегната в ралото. Ток като цяло няма. Красиво е, зелено и тук там цветни петна от дрехите на жените. Достигнахме Лумбини и отидохме до един стаар храм - само основите му бяха там, и голямо - огромно дърво, и навсякъде разноцветни парчета плат с будистски молитви (може би) и медитиращи хора и едно такова спокойствие.

Лумбини, Непал. Фото: Алиса Рупенян.

После се върнахме - още два часа друсане по пътя и се присъединихме към дружината почиващи си пътници, кото продължаваха да си обсъждат плюсовете на пътуванията си. Е, някои избиваха на прекалено философстване, според мен, но това е отделна история. Аз пък си мислех - щастливци, имат лукса да се измъкнат от живота си за толкова месеци и да изживеят нещо наистина различно. Ако имам шест излишни месеца, или повече, вероятно и аз бих ги посветила на пътуване.

Такаа... следващата сутрин пътищата са свободни и се мятаме на автобуса за Покара. Първа особеност на транспорта в Непал - пътуването се разтяга като ластик - все по-дълго и по-дълго. Още преди да напуснем Сунаули, спираме около три пъти за по 20 минути, и качваме хора. След това на всеки 10 минути някой махва на пътя, автобусът спира и го взима. Особеност номер две - и пространството се разтяга като ластик, и автобусът побира небивало количество хора, даже и за разбиранията на закоравял ползвател на СКГТ (софийска компания за градски транспорт).

Томас се качи на покрива, при багажите и още няколко човека, аз упорито мислех, че мога да пътувам по конвенционалния начин, докато детето, което седеше почти върху мен не реши да използва прозореца, като му прилоша - това наклони везни в полза на горния етаж. И така, от висотите на покрива на автобуса гледах Непал, който ставаше планински и земята раздпределена на тераси в различни нюанси на зеленото.

Фото: Алиса Рупенян

Отгоре на автобуса можеше дори да се спи, и така 10-те часа пътуване минаха неусетно. Но още ще споменавам този екстремен спорт - пътуването с автобуси в Непал. Достигнахме Покара и на слизане бяхме наобиколени от ято туристически риболовци, които се опитваха да предложат хотелите си. Аз се чувствах ужасно зле физически - изглежда неразположението ми се възраждаше (не за последен път, уви), и Томас се зае с избиране на хотел и прочие логистики. Както и да е, озовахме се в един чудесен чист хотел, близо до езерото, където е туристическата част на Покара - много приятно място, поне малко преди разгара на туристическия сезон. Цените са невероятни - човек спокойно може да живее там в много приличен хотел и да се храни на ресторант за по-малко пари, отколкото би изхарчил например в България. И доста хора го правят.

На следващия ден аз съм малко по-добре, и се размърдваме. Наемаме мотор с идеята да обиколим наоколо. Това беше много подходящ момент за каране на мотор, защото пак уцелихме стачка и съответно пак нямаше трафик. Хората си играят на футбол по улиците. И едно спокойствие...

В града има насъбрали се хора около някакъв паметник, и горящи автомобилни гуми. Демонстрации против новонастанилия се крал. А, забравих да кажа, че абсолютно навсякъде има плакати със Сърп и Чук - невероятно, и още повече подсилващо впечатлението, че си назад във времето. Доста популярни са маоистите - защитници на течение в китайския комунизъм, които се борят подмолно против монархията и са нещо като партизани. И навсякъде засилено присъствие на военни. Но туристът в Непал е свещен, и даже ни пропускат през блокирани пътища. В един момент, още преди да излезем от града трябваше да допълним бензин, което се оказа невъзможно, защото бензин нямаше - в нито една бензиностанция (познато, нали). Изкарахме си т.нар. trekking permit необходим за ходенето в планината - аз бях решила, че болна или не няма да пропусна Хималаите - и вкъщи, е в хотела.

На другия ден тръгнахме - имахме си водач и яденето и спането през 4-дневния преход с гледки от Анапурна (незнам масив от 6-7 върха по над 7000 метра - невероятно!) бяха организирани предварително. По-късно се убедихме, че това съвсем не е необходимо, и човек спокойно може да се оправи и сам, много е заселено и във всяко селце има ресторант и хижи. А между селцата - планински пътеки, или по-скоро планински стълбища. В Хималаите човек се качва и слиза по стълби - каменни стъпала, свързващи всяко селце с останалия свят.

Хора и мулета. Това е начина за транспорт и пренасяне на каквото и да било. Спираме за чай няколко пъти в различни селца. Пътища за коли няма, поне в планината. Накрая на деня трябва да достигнем хижата и за целта да минем последния участък с ужасно стръмни стъпала, който ме накара да изостана от цялата група, бе това си е - задъхвам се. Ама достигнахме и се събрахме около камината. Опитахме локалното вино от някакъв странен плод - има вкус на ракия без алкохол. Стаята ни е чудесна - на последния етаж и без светлина (Томас счупи лампата с главата си), но въпреки това много уютна. Отиваме на покрива на хижата и се гощаваме с малко истински шоколад - находка от един туристически магазин в Покара.

В 6 часа сутрина се събуждаме, за да видим планините. Те са видими само сутрин - след 8-9 часа изчезват, забулени в облаци. Гледката е невероятна - накъдето и да погледнеш, планини, планини, планини на различна височина и разстояние, а най-отгоре връх Мачапучаре - Рибя опашка - 7 хиляди и нещо, покрит със сняг.

Фото: Алиса Рупенян

Ден две от прехода. Изкачване по стъпалата. Сутринта е прекрасно и ясно и планините все още се виждат, после се заоблачава. Ами това е - нагоре, нагоре, нагоре. Пресичаме сини реки по люлеещи се мостове, от които свят ми се завива. Аз малко се ядосвам на себе си и околния свят, щото все изоставам и се влача последна, и никой не ме изчаква. От друга страна аз им казах да не ме чакат, така че това съм си посяла. Оставам си сама с мислите. Спираме в някакъв ресторант, където си поръчвам варени картофи и получавам порция истинки варени картофи - необелени, точно както аз бих си ги направила. Щастие. И нагоре. И друга хижа, друга камина, друга вечер с останалите туристи.

Фото: Алиса Рупенян

Ден три е много специален - сутринта ставаме в 5 часа и трябва да отидем до най-високата точка от прехода Пуун Хил - 3200 метра, откъдето има прекрасна гледка към всичките върхове - Анапурна от 1 до 6, Рибята опашка и още няколко при изгрев. Тези стъпала ми изкараха душата, още повече че бяха заледени, но успях да се примъкна - последна - и ... нямаше изгрев - no sir - единствения път от около общо сто, в които нашия водач се е изкачвал там. Но все пак гледката е величествена - навсякъде върхове т.е. върховете на върховете не се виждат от облаците, но е ясно че са огромни и прекрасни. Пълно с хора и най-вече китайци, които се снимат пред върховете. И един ледовит вятър.

Фото: Алиса Рупенян

Слизаме към закуската и по пътя се наслаждаваме на гледката. Този ден трябва да слезнем 2000 метра по стъпалата. Но ако знаехме как ще се чустваме в следващите 5 дена благодарение на това слизане, щяхме да останем там...

Цял ден вали, и е красиво. Миризма на мокра пръст и дървета. По някое време от една къща на пътя ни предлагат портокали! Оказва се, че има портокалови градини в Хималаите. Портокалите са малки, ароматни и сладки, истинско угощения за изгладняли и изтощени същества... Има и градини с други растения - крехки храстчета марихуана (Томас се ентусиазира и си взе корен, за да си посади трева в саксийка... за декорация...).

Достигаме по един страховит път над реката до Татопани - място с горещи минерални извори, които така и не изпробвахме заради лошото време. В двора на хижата отглеждат портокали.

Фото: Алиса Рупенян

Ден четири - равен път в долината. Мислите че е лесно - пробвайте след слизане по ?хиляди стъпала. Чувстваме се като 90-годишни старци, които едва си търтузят краката...

Виждаме как дялат един път за коли в скалите. Не, няма машини. По някое време се обръщаме и отново великаните са се разкрили, покрити с искрящи ледници.

Накрая достигаме изнурени до мястото, откъдето трябва да се качим на автобус, заблудени, че ще можем да си починем в автобуса.

И така, пътуваме си, докато се стъмни, и се сещам с леко неприятно усещане, че в Библията на всеки уважаващ се пътник - Lonely planet travel guide - пише, че вечерни пътувания с автобус в Непал са много по-опасни от маоистите, всички престъпници в Непал и яденето на храна от непроверени източници, взети заедно. Защо ли?

Пътищата са широки около един метър - колкото да мине автобус, о забравих - където въобще има асфалт, и като трябва да се разминат два, единият спира леко встрани от пътя - ако е възможно, защото леко встрани може да е 50-100 метрова пропаст, без мантинела. А вечер човек дори да е от този странен вид - шофьор на Непалски автобус - е по-склонен на грешки. И катастрофите на автобуси са ежедневие. Та и ние така забърсахме един автобус - е, само предното странично стъкло и имаше само един леко ранен с някакво малко парче стъкло в челото, и ни се размина леко. Изглежда ние бяхме единствените притеснени и упорито се ровехме за някакви материали за първа помощ в раниците си, а останалите - местни, решиха че нищо не е станало и след десетина минути продължихме.

Прибрахме се невредими.

На следващия ден трябва да тръгнем за Катманду рано сутринта и да стигнем там в ранния следобед. Хванахме в последната минута автобуса и аз гледах да си затварям очите, като минавахме през мостове без перила. Докато на едно място спряхме, за два часа и половина, да стачка, и после пак, и стигнахме в Катманду, а беше вечер.

Не ми се говори за неприятното място, в което шофьорът на таксито ни заведе.

Последен ден в прекрасния Непал, следобяд самолет. Все пак успяхме да видим нещо от хаотичния претъпкан религиозен без инфраструктура и прекрасен Катманду... Площад Дурбар. Място на храмове и идоли и музика и хора, хора, и цветя пред храмовете и гълъби и крави и военни, и миризма на инсенс и бързане и усмивки и сувенири и...

Най-красивото място през цялото пътуване. Храмовете са от пирамидален тип, будистки и индуистки. Гравирани навсякъде. Влизаме във вътрешния двор на един, и там едно страховито усещане. Статуя на някаква богиня с 6 ръце, и изкривени грозни издълбани лица, а навътре забранено за чужденци. Какво ли правят там? Смразени (поне аз) излизаме и се потапяме в магията на площада. Храм след храм, и едно цветно и безпорядъчно.

Все пак трябва да си хванем самолета. На връщане попадаме на още един голям храм, т.е. не един а ужасно много, но този е най-голям, от тези на връщане де.

Фото: Алиса Рупенян

Ех, Катманду, още какво ли се крие там, зад очите на храмовете.

И накрая - летището.


 Алиса Рупенян

 

 
 
 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако не сте съгласни, научете повече   |