News

Лъвов мост е една от забележителностите на София и символ на столичния квартал Сердика. Официално е вписан в България в категорията архитектурно-художествени паметници, като паметник на културата.

Мостът преминава над Владайската река и е разположен на кръстовището на бул. „Мария Луиза“ и бул. „Сливница“, като свързва Централната жп гара и Централната автогара с центъра на града. В непосредствена близост до моста и кръстовището се намира и едноименният площад Лъвов мост.

Преди изграждането му на същото място се е намирал Шареният мост, познат и с турското си име „Сандъклъ кюпрю“. Този стар каменен мост е имал три заострени каменни арки и е бил малко по-широк от Лъвовия мост, тъй като реката все още не е била стеснена в коритото на канала. В духа на ислямската архитектурна традиция мостът бил нашарен с червени и жълти линии, откъдето идва и името му „Шарен мост“. Построен е от Халил Саи Ефенди, богат купувач на сено.

Той е известен сред местните жители като „шашавия Халил“. Една година се случила дъждовна, реколтата била унищожена, а заради избуялата трева селяните се чудели какво да правят с изобилието от сено в дворовете си. Тогава бързо се разчуло, че Халил купува слама. Шопите веднага започнали да му носят, кой колкото може повече. Халил не отпратил никого, плащал, макар и на безценица, на всеки от тях. Когато го питали защо му е толкова слама, той отвръщал: „Времето продава сламата“.

На следващата година имало суша и селяните пак отивали при Халил – но този път, за да си купят слама. И османлията продавал, но с голяма печалба. С парите, получени от продажбата, той изградил мост. От едната му страна имало надпис: „С време продадох, мост създадох“, а от другата върху камък е било изписано нравоучение от Корана: „Където няма мост – съгради мост. Където няма чешма – съгради чешма“. Заради връзката на моста с поучителната история за сеното, българите го наричали и Сенен мост.

_{Шарен мост в края на ХІХ в. Държавна агенция ”Архиви”.}

До Освобождението до Шарения мост са се извършвали екзекуциите на престъпниците. В Османската империя е съществувало следното правило – ако престъпникът не е жител на града, трябва да бъде обесен пред тази врата, през която е влязъл в града. През 1876 г. до Шарен мост са обесени софиянците-участници в Априлското въстание Стойчо Рашков и Тодор Малеев. По това време София е единственото населено място в България, където книжарите имат своя тайна организация. Това става благодарение най-вече на Никола Крушкин – Чолака, родом от село Бистрица, Софийско.

Никола Крушкин се захваща с книжарство, след като вече се е размонашил. Той е съратник на Левски в Софийско. Наричан е още и „Шопският апостол“. Като дете пада в огнището и си изгаря ръцете, оттам произлиза прякорът му – чолак. Никола отговаря пред тайния революционен комитет в София за три манастира, между които и Драгалевският. Негови пръв помощник е Георги Стоицев, псалт в църквата „Св. Крал“ (сегашна „Света Неделя“), родом от Горна Джумая, когото наричали Абаджията заради занаята на баща му. Между 1876 и 1877 г. Никола Крушкин и книжарят Никола Вардев започнали да разпространяват „Народна песнопойка”, съдържаща хайдушки песни, сред които и забранената песен на Добри Чинтулов „Вятър ечи, Балкан стене“, а с продажбата ва песнопойката се захващат Никола Крушкин, Георги Стоицев и Киро Геошев Хранов.

Киро Хранов, известен и като Киро Гьошев, Киро Селянчето, също и Киро Кафеджи, е пътуващ книжар, родом от с. Ярджиловци, който държи и книжарски дюкян – кафене, намиращо се на Конския пазар. В дюкяна се провеждали срещи на Софийския частен революционен комитет на ВРО. Там се е продавала песнопойката, криели се фалшиви тескерета и комитетски пари.

Никола Вардев, известен и като Варцев, Вардето, родом от Якоруда, първо е бил овчар, а после търговец катранджия и продавач на детски играчки, занаятчийски стоки и накити. Той привлича за съдружник своя братовчед, съученик и приятел от овчарските години Стоян Вардев Табаков, и Стоян Табака, също родом от Якоруда. Стоян, известен е като Хаджи Стоянчо Книжар, носи прякора Табака, защото е с бяла кожа и руса коса, за разлика от другите Вардевци, които са предимно чернокоси. И двамата стават хаджии, когато заедно посещават Божи гроб. Около 1864 – 1865 година Никола и Стоян откриват на Златарската чаршия (днешната улица „Сердика“) първата книжарница в София. Двамата са близки хора на Софийския революционен комитет, основан от Васил Левски в 1870 г., те са негова връзка в Софийско и на юг. Извършват комитетска дейност, участват в националноосвободителното и в просветното движение, разнасят книги, карти и учебни пособия в цялата област от Орхание и Трън до Разлог и Кюстендил, поддържат връзка с всички учители и по-будни хора, държат речи в църквите и на събрания в училищата, в ханове и кръчми учат на бунтовни песни. В двойните дъна на сандъците с книги са били скрити революционна литератира и вестниците на българската борческа емиграция.

Скоро след като започва разпространението на „Народна песнопойка“, в конака пристига донос срещу Георги Стоицев, който в това време е бил на път. Залавят го около Радомир, докато се е топлел на огъня, запален от един овчар. Стоицев хвърля в огъня тескерето си, но песнопойката попада в ръцете на преследвачите. При разпита в София той отрича всичко, но съдът успява да разбере от показанията на майка му, че песнопойките се разпространяват и от други хора. Останалите книжари биват арестувани. Осъдени са на смърт чрез обесване. Само Никола Вардев успява да се спаси от бесилото. Присъдите са изпълнени на 15 ноември 1877 год.

Стоян Табаков е обесен на мегдана на Капан махала, близо до дюкяна си. Кореспондентът на английския “Стандарт” е бил толкова впечатлен от самообладанието на българина, че помолил турските власти да откупи дрехите и чибучката на Табаков, за да ги фотографира и да ги прати на г-жа Тюсо в Лондон за нейния Музей на восъчните фигури.

На вратата на книжарницата, край пътя за с. Бистрица, е обесен Никола Крушкин – Чолака. Георги Стоицев, най-младият от книжарите, е обесен в Драз махала до мястото, където се намира североизточния лъв на Лъвов мост.

Киро Селянина е обесен на "Говежди пазар", в непосредствена близост до църквата „Свети Спас“, чиито руини днес се намират в центъра на София – до пл. „Св. Неделя“. Казват, че преди да му сложат примката на шията, запял: “Вятър ечи, Балкан стене...” Френският кореспондент Дик де Лонли (Дик де Лонле) пише за екзекутирания, че „едно момче от осъдените пеело славянска патриотична песен пред бесилката“. След обесването три поредни вечери там се запалвала свещ и никой не смеел да се доближи до мястото на екзекуцията. Скоро след изпълнението на смъртните присъдите на книжарите освободителните руски войски вече са били до София.

Никола Вардев избягва бесилото по чудо. Задържан, той очаква изпълнението на присъдата. На свиждане при него пускат само малката му дъщеричка Катерина, която е трябвало да му донесе някои битови вещи. И тя мушва незабелязано в ръцете му гребенче, на което с игла са надраскани думите: “Преструвай се, че приемаш исляма. Русите идват!”. Това е било решението на хората отвън, взето в съгласие с другите осъдени - поне един от тях да бъде спасен, за да се грижи за децата на обесените. Според други източници, Вардев отървава бесилото, поради болест и чрез подкупи.

_{Лъвов мост, 1910 г.}

Веднага след Освобождението Христо Г. Данов - възрожденски учител и родоначалник на книгоиздаването в България, предлага на това място да се изгради паметник на обесените книжари и революционери. Идеята е приета с голямо одобрение от интелектуалци и политици и се стига до изработването на мащабен проект на мемориален комплекс за всички българи, загинали на това място. Цялостната идея не е напълно завършена и от мемориала са издигнати само мостът и постаментите с четирите лъва, които символизират четиримата обесени от турците българи книжари. Според първоначалния проект Лъвовият мост е централният елемент, около който трябва да се изгради голям кръгов площад, разделен на две от Владайската река, наричана в тази си част тогава „Канла“ (кървава).

Лъвовият мост е построен от фирмата на братята Иржи (Георги) и Теодор (Богдан) Прошек – чешки предприемачи, първият от които инженер, прекарали по-голямата част от живота си в България. Изграждането на Лъвов мост става по проект на архитектите Вацлав Прошек и Йозеф Прошек, братовчеди на Иржи и Теодор Прошек. Изпълнението на проекта, започнало през 1889 г., струва 260 000 златни лева, сума, огромна за времето си. По време на построяването си Лъвов мост е обозначавал северната граница ва София. Почти по едно и също време с Лъвовия мост, фирма „Прошек“ построява и Орлов мост.

Лъвовият мост е дълъг 26 м и е широк 18,1 м. има два отвора по 10 метра и канделабри над средните отвори. В книгата си „Спомени“ Димитър Пенев посочва за изпълнител на проекта – „Тодор Велян и сие“, под ръководството на инж. Конт, за когото пише подробно и списание „Светлина“, където е отпечатана една от първите фотографии на моста. Бронзовите лъвове, украсяващи каменния мост, са изработени от виенската компания Rudolph Philipp Waagner и са поставени през 1891 год. Статуите на лъвовете нямат езици.

В началото на 1900-те са инсталирани електрически фенери, моделирани по старите газови фенери, осветявали София преди това. Парапетите на моста са от гранит. Тясната река се разклонява преди Лъвовия мост, за да протече под двата свода в коритото му на канала, зад него реката отново се обединява в едно канално корито.

_{Фенерите на Лъвов мост}

Първата трамвайна линия в София, открита на 1 януари 1901 г., минава през Лъвов мост, свързващ централната гара с днешния площад Славейков.

От 2012 г. площад „Лъвов мост“ се обслужва от Софийското метро. През 2014 г. мостът е преустроен и става достъпен само за пешеходци и трамваи, автомобилният трафик образува кръгово кръстовище на два нови моста, минаващи успоредно на запад и изток на стария мост. По време на строителните работи е открита фундаментната стена на стар римски мост, както и множество други археологически находки като монети и митнически печат от времето на Теодосий I. Смята се, че мостът е съществувал още през II век.

Един от бронзовите лъвове, стоящи на Лъвов мост, е изобразен на обратната страна на българската банкнота от 20 лева, издадена през 1999 и 2007 год.