News

Думата нация идва от латинската natio, означаваща „раждане“ или „родина / място на раждане“, но разпростираща се и върху понятия като „племе“ и „народ“. В латинската употреба терминът natio първоначално се отнася до общност от хора с общ произход, а по-късно като общност, идентифицирана чрез общ език, обичаи и традиции.

Първата употреба на този или подобни термини се отнасят до регионални студентски корпорации в средновековни университети около средата и до края на 14-ти век. Тези т. нар. университетски нации са именувани на най-важните региони, от които произхождат студентите – галска, бохемска, английска, баварска, полска, саксонска.

През 16-ти век понятието нация започва да се използва политически, по-специално, превръщайки се през 1512 г. в елемент от името на Свещената Римска империя на германската нация.

Съвременната концепция за нация възниква през втората половина на 18-ти век с Великата френска революция. Това е концепцията за „политико-гражданска нация“ като определение на всички граждани, живеещи в собствената си суверенна държава. Според това разбиране нацията е общността на волята на тези, които защитават ценностите на конституцията. По време на Френската революция се налага да се формира определена общност, която да замени изгубеното „гражданство на френската корона“ или „английската корона“.

Друга съвременно схващане на понятието нация е концепцията за „историческа нация“ като човешка общност, обединена от общ език, произход, история, традиции, култура, география, раса и дух.

В разбирането за нацията се различават две основни концепции – примордиализъм и конструктивизъм.

Примордиализмът, наричан също и есенциализъм, е научно направление, което смята нацията за реален феномен.

Примордиализмът се заражда в рамките на идеализма на немските философи Йохан Фихте и Йохан Хердер. Фихте смята, че нацията живее отвъд времето и се нуждае само от артикулация. Той разглежда нацията като онтологична единица, създадена от Бог, съществуваща във вечността и независима от историята.

Хердер смята, че нацията означава група хора, говорещи на един език. Според него езикът може да се учи само в общност, така че всяка общност задължително мисли по различен начин. От това следва, че дадена общност от самото начало се характеризира с едни и същи отличителни черти.

Привържениците на примордиализма разбират нацията като преход на етноса (народа) към особен национален етап на развитие, тоест като биологично явление. Появата на този вид национализъм се свързва с формирането на мистичната концепция за „народния дух" в рамките на германския "народнически" и расистки национализъм от 18-19-ти век. Ранните германски романтични националисти са вярвали, че има определен „народен дух“ - ирационален, свръхестествен принцип, който е въплътен в различните народи и определя тяхната идентичност и различие един от друг и който намира израз в „кръвта“ и в расата. От тази гледна точка "националният дух" се предава с "кръвта", тоест по наследство, така че нацията се разбира като общност, произхождаща от общи предци, свързани чрез роднински връзки. Примордиалистите вярват, че фенотипът, който представлява съвкупността от всички забележими белези на даден организъм, проявени в резултат на точно определена генетична програма и влиянието на факторите на средата (а не генотипът, който представлява съвкупността от наследствените заложби на даден индивид, записани в неговата ДНК), е в основата на етноса, но това е емпирично опровергано (например, абхазките негри).

Конструктивизмът е научно направление, представящо нацията или етническата общност като социална конструкция. Конструктивистите смятат, че нациите са изкуствени формации, целенасочено конструирани, създадени от интелектуални елити (учени, писатели, политици, идеолози) въз основа на национален проект - идеологията на национализма, която може да бъде изразена както в политическите манифести, така и в литературни произведения, научни трудове и др. Според конструктивистите национализмът не пробужда нацията, която дотогава остава нещо само по себе си, а създава нова нация там, където тя не е съществувала. В този случай географските граници на националния проект са действителните политически граници на държавата, а етническите различия на населението, участващо в изграждането на такава нация, нямат абсолютно никакво значение.

Един от основните теоретици на конструктивизма Бенедикт Андерсън определя нациите като измислени общности, които съществуват само във въображението на рационално мислещи индивиди, поради това, че тези индивиди се идентифицират по такъв, а не по друг начин.

Австралийският теоретис на глобализма Пол Джеймс вижда нацията като абстрактна общност - в смисъл, че е обективно безлична, дори ако всеки човек в една нация се възприема субективно като част от въплътено единство с другите. Американският писател Ванс Пакард използва определението „нация от непознати“, тъй като в по-голямата си част членовете на нацията остават непознати един на друг и вероятно никога няма да се срещнат.

Конструктивистите смятат, че нацията представлява интерсубективна реалност и съществува единствено в колективното въображение на гражданите. Дори човек да повярва, че нация не съществува, тя ще остане невредима, тъй като не е субективна реалност, която съществува в съзнанието на един човек. Само ако много голям брой хора дойдат да повярват, че нацията не трябва да съществува и прекрати нейната валидност, нацията ще престане да съществува.

Според френският философ Ернест Ренан един народ формира нация не поради обща раса, език или религия, не поради общи интереси или поради географски причини, а по-скоро поради споделени спомени от миналото и поради желание на членовете му да живеят заедно сега и в бъдеще.

Конструктивистите отричат приемствеността между етническите групи по време на прединдустриалното общество и съвременните нации, подчертавайки, че нациите са продукти на индустриализацията, разпространението на универсалното стандартизирано образование, развитието на науката и технологиите, по-специално на печата, масовите комуникации и информация и че в доиндустриалната епоха етническите групи и етническата идентичност не са играли толкова важна роля, тъй като традиционното общество предлага много други форми на идентичност (класа, религия и т.н.).

Чешко-британският философ Ърнест Гелнър дава следното определение за нация „Един човек принадлежи към една нация само тогава, когато всички други нейни членове го признават за такъв“.

Немският социолог Марио Райнер Лепсиус в своето разбиране за нацията обединява различни представи за нацията, разглеждайки я като същност от четири типа: народната нация, определяща се от етническа общност с общ произход, културната нация, определяща се от общност с единна култура, гражданската нация, определяща се от индивидуалните права на гражданско равенство и демократичния процес на легитимация на властта (както е, например, в САЩ), и класовата нация, в която принадлежността към марксистката социална класа е решаваща за принадлежността към националната общност (както е, например, в ГДР).

Австрийският политик от първата половина на 20-ти век Ото Бауер дава свое определение за нацията:

"Нацията не е нищо друго освен обща съдба. Но тази обща съдба действа в две направления: от една страна, по пътя на естествената наследственост се предават качества, присъщи на нацията въз основа общата й съдба, от друга – предават се културни ценности, създавани от нацията на основата на същата тази обща съдба“.

В спор с Бауер, бъдещият съветски държавен лидер Йосиф Сталин пише, че нацията е „исторически установена стабилна общност от хора, формирана на основата на общ език, територия, икономически живот и психическо състояние“.

Съвременните изследователи смятат, че формирането на нации е обективен исторически процес. Нарастването на абсолютизма изисква намаляване на властта на църквата, което води до спад в общата религиозна лоялност и до намаляване на социалното сближаване сред мултиетническото население. Националният проект е използван като заместител. Той е трябвало да гарантира лоялността на субектите на населението, независимо от тяхната религиозна принадлежност и често дори в противоречие със съществуващата религия. Първите съвременни нации, според Бенедикт Андерсън, са латиноамерикански, формирани по време на борбата срещу испанската корона. Привързаността към нацията понякога служи като заместител на религията. В този случай нацията се разглежда като свещена, поради което човек е способен на огромни саможертви в нейно име. От друга страна, много нации използват своята религия или вероизповедание като определяща характеристика.

Терминът „нация“ не е юридически дефиниран, но използването му в международната политика го прави еквивалентен на термина „суверенна държава“.

В международното право се вземат предвид действителните общи черти на дадения народ (или етническа група). Съгласно членове 1 и 55 от Хартата на ООН отделните народи имат право на самоопределение, независимо дали са част от държава.