Парашутът е устройство, изработено от както от фин, лек, така и от плътно тъкан материал, тъкани (възможно най-проветриви) изработени от влакна, които могат да поемат възможно най-малко влага. Предназначението му е да забави падането на предмет, докато се движи в атмосферата чрез въздушното съпротивление. Използва се и за скъсяване на спирачния път в авиацията, аерокосмическото или моторното движение.

Думата парашут (фр. parachute) идва от латинската дума parо – париране, противодействие и френската дума chut - падане. Въведена е от френският физик Луи-Себастиен Ленорман през 1785 г.

По време на парашутния скок обикновено се използват два парашута - основен и резервен, обикновено в тандемен режим (основният и резервният парашут се съхраняват в сбруя на гърба, един над друг).

Има четири вида парашути:

• Устройството, състоящо се от платно, предназначено да забави падането на човек или предмет, за да се приземи безопасно на земята.

• Като разширение „парашутът“ е платно, което спира някои съоръжения за кацане.

• По аналогия с формата на полусферичните парашути, така се наричат джобовете, които водолазите понякога вземат, за да изнесат тежки предмети на повърхността; след закрепване на товара в джоба, той се напълва с въздух, изтеглен от бутилка, а законът на Архимед прави останалото.

• И накрая, „парашутът“ може да бъде и кука с опорни зъби, който американският изобретател и основател на компания за производство на асансьори Елиша Отис е смятал да монтира върху направляващите шахти на асансьора, като им осигурява сигурност.

Античността, китайската и арабската култура споменават случаи на скокове, обикновено от кула, спирани с помощта на ad hoc устройство (кайт, платно, поддържано от рамки и т.н.).

През III хилядолетие пр.н.е. император от династията Xia успява да скочи от горяща плевня, като държи два чадъра на разстояние една протегната ръка.

В историческите записи е установено, че арабският изобретател Абас Касим Ибн Фирнас, живял между 810-887 г. сл. Хр., е използвал устройство, подобно на парашут, извършвайки скок от голямата джамия в Кордоба, Испания.

Най-старото описание на парашут е изобразено в анонимен италиански ръкопис (Британски музей Add. MSS 34.113, fol. 200v) от 1470 година: рисунката от анонимен автор и италиански произход се съхранява в Британската библиотека.

_{Най-старото известно изображение на парашут (Италия, 1470 г.)}

Малко по-късно (около 1485 г.) универсалният учен Леонардо Да Винчи представя в своя Codex Atlanticus (fol. 381v) по-сложна техническа скица, в която размерите на парашута са в по-благоприятно съотношение спрямо теглото на джъмпера. В автографската бележка, придружаваща рисунката, Леонардо пише, че с помощта на парашута си „всеки може да скочи от всяка височина без никакъв риск“. Не е ясно дали италианският изобретател е бил повлиян от по-ранния дизайн на парашута, но идеята към него би могла да дойде чрез интензивния обмен на идеи между художниците-инженери от онова време. Изпълнимостта на пирамидалната форма на Леонардо е демонстрирана през 2000 г. от британеца Адриан Николас и през 2008 г. от друг парашутист.

Вдъхновен от рисунката на Леонардо, хърватският инженер и изобретател Фауст Вранчич (1551–1617) проектира свой парашут. Вранчич запазва правоъгълната рамка, но заменя капачката с парашут с изпъкнало парче плат, подобно на платно, което с право е смятал, че ще забави по-добре спускането. През 1597 г. той прави скок от камбанария с височина 87 м на градския площад в Прешпорок, днешна Братислава.

_{Парашутният дизайн на Фауст Вранчич (1616)}

През 1783 г. Луи-Себастиян Ленорман скача от кулата на обсерваторията в Монпелие със самостоятелно построен парашут и се приземява невредим. Това събитие се счита за начало на съвременния парашут и неговата действителна история на развитие.

Първият мек парашут е конструиран от французинът Жан-Пиер Бланшар. На 3 октомври 1785 г. той пуска кучето си с парашут в Борнхайм, област Франкфурт на Майн, а на 23 август 1786 г. в Хамбург скача с парашут от балон. Първият човек, който доброволно скача от балон с парашут, е французинът Андре-Жак Гарнерин на 22 октомври 1797 г. Той скача от самостоятелно направен водороден балон от височина 400 метра над парка Монсо в Париж .

_{Скокът на Андре-Жак Гарнерин (1797)}

В края на 19-ти век немският пионер на авиацията Катарина (Кете) Паулус изобретява сгъваемия парашут. От 1893 г. тя извършва над 100 т. нар. „Парашутни катастрофи“ от височина над 1000 м. Паулус се смята за една от първите жени, скочили с парашут.

През 1911 г. италианският изобретател Пино получава патент за нов дизайнерски парашут, където идеята е първо да се отвори малък парашут, който да извади „раницата“ на парашутиста и да отвори носещия парашут. През 1912 г. Глеб Котелников, руски войник, измисля парашута с раница, който може да бъде отворен или с ръка, или с въже. През 1912 г. Котелников патентова своето изобретение във Франция. На 1 март 1912 г. капитанът на американската армия Алберт Бери е първият човек, който скача с парашут от самолет.

Франц Райхелт, известен като "летящият шивач", на 4 февруари 1912 г. се хвърля от Айфеловата кула в парашутен костюм, който е трябвало да забави падането му. Той умира, катастрофирайки на земята.

През 1912 г. словашкият конструктор Щефан Банич, който работи като миньор и фабричен работник в Пенсилвания, САЩ, става свидетел на самолетна катастрофа. В отговор на това бедствие, през 1913 г. той изработва използваем парашут с форма, наподобяваща голям чадър с отвор в средата на сенника, който се отваря със система от няколко пружини. Парашутът решава проблема с така нареченото плуване във въздуха, няма шнурове, закопчан е сгънат с ремъци директно върху тялото на пилота, по-точно в областта на гърдите.

На 3 юни 1914 г. Банич скача от покрива на 15-етажна сграда във Вашингтон, пред представители на Патентното ведомство на ВВС на САЩ. През 1914 г. патентното ведомство издава патент за парашута на Банич под № 1,108,484, който потвърждава авторството му за „ново и полезно подобрение на парашута“. Патентният файл съдържа точно описание на структурата и нейната чертежна документация. Банич предлага патентованото си изобретение на представители на военновъздушните сили и американските военни го купуват. Американските ВВС назначава Щефан Банич за почетен член. Патентът на Банич вероятно не е бил използван никога от американската армия.

На 19 август 1913 г. французинът Адолф Пегуд става първият пилот в историята на авиацията, който скача с парашут от своя самолет.

Германският инженер на дирижабъл Ото Хайнеке разработва принципа на двойния корпус и изтеглящата лента, прикрепена към самолета, която се използва и до днес.

На 28 април 1919 г. американецът Лесли Лерой „Скай Хай“ Ървин скача за първи път с ръчен парашут, който не е прикрепен към самолета.

Спортният парашутизъм е роден през 50-те години на миналия век, а през 1963 г. първият парашут с крило е направен от американеца Домина Джалберт, който е приложил и усъвършенствал теориите на Франсис Рогало. Този тип парашут, впоследствие усъвършенстван, се счита за особено подходящ за спортни занимания.

Спирачният парашут

Пионерът на италианската авиация Джовани Агуста, който разработва прототип още през 1911 г., се счита за изобретател на спирачния парашут. Спирачният парашут е устройство, подобно на парашут, често на превозно средство или на въздухоплавателно средство, което е специално проектирано за спиране. Спирачните чадъри са изключително здрави; капачките се състоят от - предимно кръстосани - текстилни ленти. Те се използват по време на кацане на самолети - обикновено малко преди или след приземяване - с цел да се съкрати времето за кацане. По-специално, изтребителите, които нямат обратна тяга, използват спирачния парашут. Първата известна операция се провежда на 21 май 1937 г. като част от първата съветска арктическа експедиция, при която четиримоторен самолет АНТ-6 каца на плаващ лед на полюса с помощта на спирачен парашут, за да построи там ледената станция Nordpol-1.