News

Тази история става широко известна едва 75 години след края на Втората световна война, когато чешкият сайт „Паметта на нацията“ публикува разказа на изключително скромната Квета.

След Втората световна война хиляди чехословаци се озовават в отчайващо положение. Те изгубват домовете си по време на бомбардировките, страдат от глад и болести. Най-тежко е в Североизточна Словакия, където през есента на 1944 г. се провеждат тежки боеве по време на Карпатско-Дуклинската операция. Повечето от жителите се евакуират преди битката, но когато се връщат в домовете си, те намират само руини и стотиците трупове на загинали войници. Това е травматично преживяване, особено болезенено за децата, една част от които са загубили родителите си, без средства за съществуване и без възможност да ходят на училище.

Такава ситуация заварват през лятото на 1946 г. студентката от Учителския институт в град Оломоуц (град, намиращ се в чешката част на Чехословакия, област Моравия) Квета Аксманова, която пристига заедно със състудентката си Вера Кристова и двама гимназисти в опустошената „Долина на смъртта“. Те носят помощи под формата на дрехи и други необходими неща за селата Нижна Писана и Вишна Писана. Младежите са потресени от това, което виждат.

„Беше останала само една тухлена сграда”, разказва Квета. „Нижна Писана и Вишна Писана бяха съборени до основи. От тези села не беше останало нищо. Когато бяхме там, трябваше да имаме водач, който ни казваше къде да стъпваме, защото навсякъде имаше сухопътни мини."

_{Село Нижна Писана след войната.

Снимката е предоставена с любезното съгласие на Post Bellum.}

Местните хора от „Долината на смъртта“ (наречена така от съветските и чехословашките войници) с благодарност приемат помощите, донесени от младежите. По онова време жителите на тези села обитават самоделни сгради, построени от трупи и дънери, в които няколко семейства живеят в една стая.

„"Вземете ни, вземете ни!" ни молеха децата, защото бяха сираци. Вече си нямаха никого, бяха сами“, разказва Квета. „Нямаше училище и всичко там беше разрушено. Беше страшна мизерия и отчаяние."

След като си тръгват от „Долината на смъртта“, Kвета не може да се забрави това което е видяла. Осемнадесетгодишната студентка не разполага с пари, за да осигури на децата храна, жилища и учебни занятия. С помощта на приятелката й Вера те се опитват да измислят спасителен план.

_{Квета Аксманова.

Снимката е предоставена с любезното съгласие на Post Bellum.}

Прибирайки се в къщи, Кветслава споделя с баща си желанието си да помогне на децата от „Долината на смъртта“. Първоначално, баща й я упреква, защото е бил наясно със сложността на подобно начинание, но впоследствие самият той я изпраща при семейния им познат Адолф Кубис, седемдесетгодишен председател на клона на Чехословашкото дружество в Оломоуц.

Така Квета се сдобива с важен покровител, както и с писмено удостоверение от Чехословашкото дружество: "Кветослава Аксманова работи всеотдайно за целите на тази организация и провежда жертвоготовна акция по настаняване на русински и словашки деца, които бедстват в следвоенните условия в разрушените села на Източна Словакия", се казва в документа, който Kвета съхранява до смъртта си.

Именно този официален документ й отваря врата към потенциалните благодетели. Kвета се нуждае от пари за дрехи, настаняване и храна за децата и най-вече да им осигури възможност да учат. Според нейните изчисления са били необходими по 900 крони на дете на месец (през 1947 г. средната заплата в страната е 3120 чехословашки крони).

Младата студентка решава да потърси пари за децата от частни дарители.

„С този сертификат отидох до Моравския металургичен завод, въжарската фабрика Манила и търговска компания Андeр и син… Брах срам заради прокъсаните си маратонки, когато отидох в архиепископството при архиепископ Пречан. Лакеите ми отвориха вратата и аз не бях на себе си, когато ме заведоха при архиепископа “, спомня си Квета. Тя успява да убеди висшия духовник и той й обещава еднократна сума от няколкостотин крони.

Чехословашкото дружество получава редовна подкрепа от няколко местни компании, които обещават да поемат месечната издръжка на част от децата. В крайна сметка, покровителството е поето от сладкарска фабрика Олфедо, шоколадова фабрика Зора, компания за внос и износ Чехословие, Дирекция на транспортните компании, група лекари, студент от икономическо училище, Спестовна каса - Оломоуц, Минно-металургична компания, Държавни железници, Солни мелници - Оломоуц, банкови служители, Електрическа компания - Оломоуц, въжарска фабрика Манила, Търговско-промишлена камара.

Студентката написва призив за помощ и раздава листовки. Тя успявада се сдобие с десетки редовни дарители - например служителите на Чехословашките железници, където работи баща й, приспадат от една до десет крони от заплатата си всеки месец за децата от Вишна и Нижна Писана.

„Търсех дрехи, книги, тетрадки, калъфи, моливи, пастели, химикалки, играчки и обувки за тези деца“, разказва Квета.

Подготовката не може да продължи дълго, защото лятната ваканция приключва и децата трябвало да започнат училище в Оломоуц. Квета Аксманова изпраща за своя сметка телеграми до селата от Долината на смъртта, че има възможност да се погрижи в Оломоуц за всички нуждаещи се деца, като уточнява, че ще ги чака на жп гарата. В края на август тя получава телеграма от местните власти: „Съобщаваме, че четиридесет и пет деца ще тръгнат за Оломоуц на 30 август в 4 часа сутринта“.

В уречения ден децата, избрани от местните власти, пристигат в Оломоуц от Свидник (град, намиращ се в източнословашката част на страната). Те са в лошо състояние, недохранени, някои от тях болни и боси.

„Чаках ги на гарата с лекарка от Червения кръст. Заведохме ги във физкултурния салон на „Комения“ (местно училище, бел.ред.), където им бях приготвила сламени рогозки. Те останаха там само няколко дни“, спомня си Kвета.

Всички деца преминават медицински преглед. По-късно са направени фотографии, които Чехословашкото дружество изпраща на дарителите с благодарности за спасяването на живота на тези деца. Kвета изготвя списък, съдържащ имената на децата, тяхната възраст и тегло.

Католически монахини от ордена на Света Урсула в Оломоуц поемат грижата за тринадесет момичета, като ги настаняват в пансион. Останалите деца намират нов дом в семейства от Оломоуц и околностите, които се отзовават на призива на Чехословашкото дружество.

„Понякога ходих при семействата им, за да ги видя и да разбера как се адаптират, но нищо повече. Исках да са добре“, обяснява г-жа Бартоньова. Тя също така кани някои деца да посетят къщата й, където им свири на пиано.

Благодарение на личния ангажимент на Квета, децата на възраст от 6 до 14 години са осигурени с храна, настаняване, медицински грижи, лекувани от военни травми и няколко от тях са осиновени от семейства в района на Оломоуц.

„Направих го, защото обичах децата и исках да им помогна. Това беше единствената ми мисъл: те се нуждаеха от помощ и аз трябваше да направя нещо. Те бяха толкова скромни деца, непретенциозни, благодарни. Те ме обичаха, защото знаеха, че нямаше да бъдат тук без мен. Но не им дадох моя адрес, те нямаха причина да се грижат за мен. Просто трябваше да го направя и всичко за мен приключи така“, завършва своя разказ Квета.

Както става ясно от протоколите от заседанията на Чехословашкото дружество, Кветослава получава общо 125510 крони за първия десетмесечен престой на децата. Тъй като започва новата й учебна година, тя вече няма много време за децата. Кветослава обаче не напуска проекта. През април 1947 г. тя става член на редовния комитет на Чехословашкото дружество и участва в подпомагането на децата през следващите две години.

През 1948 г. източнословашките деца остават в Оломоуц и околностите му за трета година, а Квета завършва обучението си в Учителския институт. Тя започва работа в основно училище в село, намиращо се близо до Оломоуц.

Образцовата акция по спасяването на децата потъва в забвение не само поради скромността на Кветослава и Вера, но и поради смяната на политическия режим в страната. Дейността на Чехословашкото дружество не е била по вкуса на новата комунистическа власт. За щастие, държавните окръжни архиви в Оломоуц запазват протоколите от срещите, които свидетелстват за това събитие и за факта, че Квета е била неговата движеща сила.

Кветослава казва, че е загубила връзка с децата още през 1947 г. Но през 2017 г, благодарение на редакторът на сайта „Паметта на нацията“, режисьорът на документални филми Ян Квапил, който заснема разказа на Квета, тя се среща в дома си с едно от спасените тогава деца - Ян Изак, с рождена фамилия Ванат, останал сирак по време на войната, осиновен заедно със сестра си от семейство в Оломоуц.

Впоследствие журналистите от сайта „Паметта на нацията“ започват да издирват и други спасени деца, и откриват че тринайсет от тях вероятно са все още живи - три от Вишна Писана и десет от Нижна Писана. След призив в социалните мрежи и в медиите се обаждат роднини на три от спасените деца. Със сайта се свързва и внучката на другата спасителка – Вера Кристова, която разказва за живота на баба й след края на войната. Г-жа Кристова започва като начална учителка в Хлучинска област, регион в тогавашния Остравски край на Чехия. Тя също, както и Квета, впоследствие запазва мълчание относно спасителната акция, в която участват и двете. От разказа става ясно, че Вера Кристова е починала през 2015 г.

Г-жа Анна Вейхартова, с моминска фамилия Щефанискова, едно от децата, спасени навремето от Квета, също се свързва със сайта.

През 2017 г. Анна записва спомените си от детството и когато търси в Интернет информация за боевете край полския град Дукла, открива историята на Кветослава Бартьонова, която помага на деца от Долината на смъртта.
„Казах си: За бога, това е госпожата, за която все още мисля, и тя все още е жива!“, описва изненадата си Анна.

Седемдесет години по-късно тя отново среща своя спасителка.
„Прегърнах я и казах: Толкова съм щастлива, че най-накрая те открих. Мислих за теб през цялото време от 1947 г., когато за последно те видях. И тя каза: Е, това не е възможно! Дори не мислех, че съм те впечатлила толкова много. Казах й: Продължавах да те виждам как седиш на пианото и ми се усмихваш“, споделя Анна.

„Госпожица Аксманова беше ангел за мен. Тя свиреше на пиано за мен, често ме гледаше и се усмихваше. Все още я виждам пред себе си. Непрекъснато мислех за нея, името й ме придружаваше през целия ми живот", разказва Анна в телефонен разговор.
Тя посещава спасителката си в болницата малко преди смъртта й.

Въпреки че Квета я убеждава, че скоро ще се върне у дома и ще може отново да свири на пиано, Анна звае, че си взима довиждане с нея за последен път. Седмица по-късно, Квета умира.

_{Кветослава (Аксманова) Бартоньова през 2016 г.

Снимката е предоставена с любезното съгласие на Post Bellum.}

Разказът на Кветослава (Аксманова) Бартоньова е заснет през 2016 г., но по нейно желание историята й бива публикувана едва след смъртта й.