News

В съвременната историография преобладава тезата, че думата „хървати“ е с древноирански произход. Етнонимът „бели хървати“ се използва от Константин Багрянородни, който дава описание на живота и историята на хърватите. Същият етноним е известен в древноруския летопис "Повесть временных лет".

Данни за източнославянските хървати почти липсват. «Повесть временных лет» споменава някои събития от историята на прикарпатските хървати, но само за Х век. Археологическите находки, свързани с белите хървати, са малочислени и включват предимно погребални паметници.

Версиите за локализацията на белите хървати основно са:

A) Моравия, Силезия, Северна Словакия / Мала Полша

Б) Горна Висла / река Сан

В) Северна Бохемия

Г) Горното Приднестровие

Е) Карпатска Рутения - тази теория е подкрепена от най-новите изследвания на ДНК от 2009 г., които установяват свързаност на ДНК между рутените и хърватите от остров Крък, като и двете групи имат най-висок процент на хаплогрупа I (11,3%) в Европа.

Съществуват и различни комбинации от тези локализации. Най-разпространената от тях, е, че първоначално белите хървати са едно от племената в славянската прародина (между Висла и Днепър), по-късно разпространени на запад (Висла, Бохемия) и на юг (Подкарпатска Рус). Друга възможност е, че първоначалната им територия е Приднестровието, откъдето са проникнали през VI век на запад (Силезия, Източна Бохемия) и около VII век до близката Подкарпатска Рус.

По свидетелства на Константин Багрянородни (За управлението на империята) Велика или Бяла Хърватия се явява прародината на балканските хървати, в района на Карпатските планини, в горното течение на река Висла.

Под давлението от страна на съседните народи, а също и по покана на византийския император да се присъединят в борбата против аварите, част от белите хървати емигрират през VII век от Закарпатската област в Далмация. Възможно е миграцията да се е извършвала заедно с белите сърби, които са се придвижвали в същото направление от Бяла Сърбия.

Независимо от тази масова миграция на Балканите, по-голямата част от многочисленото белохърватско население е останало на север. Западната част на белите хървати (Хробатия) се е намирала под политическия контрол на чешкого племе зличани начело с династията Славниковичи, управляваща от града Либице. През 907 г. хърватите взимат участие в похода на княз Олег към Цариград, но основаващото се на този факт твърдение, че хърватите в този период са били част от древноруската държава, се считат за спорни.

Твърде вероятно е хърватите да са били аналогични с другите групи славяни, споменати в "Повесть временных лет": поляни, древляни, уличи, словени, радимичи и т. н.т. Племенните союзи, създадени от тях, могат да се считат за съюзи установили политическо и в известна степен етническо единство. За управлението на тези съюзи възникват първите градове — политико-административни и сакрални центрове.

През втората половина на 10 век, спасявайки се от натиска на печенегите, в Горното Поднестровие, принадлежащо на хърватите, се преселват част от племената уличи и тиверци. С уверенност може да се говори за подчинение на хърватите от Киевска Рус след похода на княз Владимир през 992 г., по време на който е основан град Владимир-Волински.

През 995 г. чешката армия на Пржемисловичите разгромява Зличанското княжество и местните бели хървати биват завладяни от Полското кралство. Последният от местните князе, Собеслав, е убит от поляците близо до Прага през 1004 г.

Според хроника на унгарският хронист Аноним Gesta Hungarorum от 12 век белите хървати са обитавали и южните склонове на Карпатите.

Някои автори считат белите хървати за предци на карпатските русини.