Въпреки, че думите "самурай" и "буси" са много близки по смисъл, все пак "бу" (воин) е по-широко понятие и не винаги се отнася до самурая. Често се прави аналогия между самураите и европейското средновековно рицарство, но подобно сравнение е до голяма степен неправилно.

Самата дума "самурай" идва от старата неопределена форма на глагола "служа" ( jap. 侍 сабурау ); т.е. самурай означава слуга. Самураите не са само рицари-воини. Те са били бодигардове на своя даймьо (едър земевладелец) или сюзерен (едър феодал), и в същото време негови слуги в ежедневието.

Основното оръжие на самураите са два японски меча, наречени дайшо. През XIV-XIX век това са катана и вакизаши – дълъг и къс меч. Освен това, самураите трябвало да притежават дълъг лък. Самурайската броня е направена от различни плочи, плътно прикрепени един към друг.

_{„Дайшо“, Период Едо}

Самурайството се заражда в резултат на реформите Тайка 646 г., които са били извършени като опит да се приеме политическата, бюрократичната и военната структура на династията Тан. Най-големият тласък за развитието на даймьо и самураите като класа е даден от император Камма в края на VIII - началото на IX век, който се обръща за помощ на регионалните кланове в борбата срещу айните (древен народ, населяващ Японските острови).

През X—XII век в процеса на феодално-гражданските борби най-накрая се формират владетелски родове, водени от значителни военни сили, които само номинално са се водили на императорска служба. По това време се формират основите на неписания морален кодекс на самураите “Път на лъка и коня” (“Кюба- но мити”), който по-късно се превръща в набор от заповеди, наречени “Пътят на воина” (“Бушидо”). Също така през този период се е появило и съсловието на малката аристокрация, наречена гокенин.

Началото на отделянето на самураите като особено съсловие обикновено датира от властването на феодалния дом Минамото в Япония (1192-1333). Продължителната и кървава гражданска война между феодалните домове Тайра и Минамото създава предпоставки за установяване на шогуната - управление на самурайското съсловие с върховния командир (шогун) начело.

Златният век на самураите е периодът от първия шогунат до Ониновата война – гражданска война в Япония , водена в годините 1467-1477. От една страна, това е мирен период (без да се броят опитите за монголска инвазия), от друга - броят на самураите не е толкова голям, колкото в щогуната Токугава (когато почти всеки пети японец е самурай), което позволява на самураите да имат висок стандарт на живот.

След победата над дома Тайра, благородникът Минамото но Йоритомо принуждава императора да му даде титлата шогун, а рибарското селище Камакура, където се намира щабът му, се превръща в негова резиденция. Отта-нататък шогунът става най-могъщият човек в страната: най-високопоставеният самурай и главен министър в едно лице, той се нарича с думата сикен. Въпреки, че официално върховната власт в държавата е принадлежала на императора и дворът му е запазвал определено влияние, те изгубват господстващото си положение - императорът бил принуден да приеме решенията на шогуна под заплахата на “доброволно” абдикиране от трона.

_{Портрет на Минамото но Йоритомо.}

Йоритомо създава ново управляващо тяло на империята, наречено "полева ставка" ("бакуфу "). Подобно на шогуна, повечето от неговите министри и техните помощници са били самураи. Поради това духът на самурайското съсловие прониква във всички сфери на японския обществен живот.

Опитният командир Йоритомо на всички важни длъжности в провинциите, назначава хората, които спечелили доверието му във войната на Хемпей, както още е наричана националната гражданска война между Тайра и Минамото. Освен това, във всяка провинция били учредени две нови длъжности: военен управител и земеделски управител, които били подчинени и отговорни пряко на бакуфу, чийто върховен глава бил самият шогун. По този начин шогунът и неговите министри били добре запознати с това, което се случва в страната, и са могли, в случай на необходимост, да предприемат решителни действия своевременно.

Шогунатът Камакур, който съществува от около сто и половина години, открива нова глава в историята на Япония и самураите.

С течение на времето военните управители ставали все по-независими от шогуната. Те се превърнали в големи феодали, съсредоточавайки в ръцете си богати земеделски парцели. Особено силни били домовете на югозападните провинции на Япония, които значително увеличили въоръжените си сили.

В допълнение, благодарение на оживената търговия с Китай и Корея, феодалните господари на западните и югозападните провинции, където основно се осъществявала търговията, забогатяли значително. Шогунът Камакура, който не искал да се примирява с укрепването на отделните самурайски домове, възпрепятствал търговската дейност на феодалите, което била една от причините за появата на опозиционни настроения към него сред самурайските домове.

В резултат на това управлението на шогуната Камакура било прекратено, а титлата шогун била дадена на представители на дома Асикага. Асикага Такаудзи станал първият шогун на новата династия. Ръководителят на новия шогунат оставил дома Камакура, който бил разрушен по време на гражданския конфликт, и заедно с цялото правителство се преместил в императоската столица Киото. Попаднали в Киото, шогунът и влиятелните самураи, за да настигнат придворните аристократи, се заели и да строят великолепни дворци за себе си и постепенно потънали в лукс, безделие и дворцови интриги и започнали да пренебрегват обществените дела.

Отслабването на централизираната власт незабавно се използвало от провинциалните военни управители. Те сформирали собствени самурайски отряди, с които атакували съседите си, виждайки във всеки от тях враг, докато накрая избухнала пълномащабна гражданска война в страната.

Последната фаза на тази война в средновековните хроники се нарича “ера на бойните провинции”. Тази война продължива от 1478 до 1577 година.

В средата на XVI век изглеждало, че империята, разтърсена от гражданската война, ще се разпадне на отделни държави, но даймьо от провинция Овара (в централната част на остров Хоншу), наречен Ода Нобунага, успява да инициира процеса на обединяване на страната.

След като осъществява няколко успешни военни кампании срещу главните феодални господари и разгромява някои будистки манастири, участвали във вътрешните войни, Ода Нобунага покорява центъра на страната с имперската столица Киото. През 1573 г. той сваля от власт Ашикага Йошиаки, последният шогун от семейство Асикага. Въпреки това, Ода Нобунага не успява да завърши обединението на Япония заради държавна измяна и бунт на един от неговите генерали. През 1583 г. в един от храмовете в Киото Нобунага си прави сепуку, за да не бъде заловен от васала, който го е предал.

Обединението на страната бива продължено от един от най-способните генерали на Нобунага - Тойотоми Хидейоши, необразован, тщеславен, но интелигентен и волеви селянин от низините. Той продължил работата на своя покровител с безмилостна решителност и до 1588 г. фактически обединява страната.

_{Портрет на Тойотоми Хидейоши.}

При Хидейоши обикновените хора, привлечени в пехотата асигара(вид лека пехота, съставена от войници, които не са самураи), биват включени в самурайското съсловие.

В епохата на междуособните войни става известно размиване на границите межд съсловията, тъй като успешният обикновен човек е могъл, подобно на Тойотоми Хидейоши, не само стане само самурай, но и да направи зашеметяваща кариера (самият Хидейоши е син на обикновен селянин, не е могъл да стане шогун, но е бил такъв без титла). Процесът на размиването на съсловните граници също допринася за това, че много командири от онази епоха използват непрофесионални войници, набирани от селските семейства като помощни военни сили. Това още повече подкопава системата на традиционните закони за самураите относно задълженията за военна повинност, наложени от Ода Нобунага.

При Тойотоми Хидейоши обаче разслоението на самураите бива временно спряно. Хидейоши потвърждава със специални укази привилегиите на самураите и налага забрана на отходничеството на селяните. С указ от 1588 г. на обикновените хора е било строго забранено да притежават оръжие. Започва т. нар. „лов на мечове”, през който селяните биват обезоръжени.

През 1598 г. Хидейоши умира, оставяйки властта на непълнолетния си син, вместо който управлявал Съвет на регентите. Именно от този кръг скоро се появява човекът, който скоро завърши обединението на страната с установяването на автокрация - Токугава Иеясу. Той избира град Едо (сега Токио ) за своя резиденция, елиминира сина на Хидейоши със сила и се обявява за шогун, полагайки началото на шогуната Токугава, чиято епоха продължила повече от двеста и петдесет години.

Самурайското съсловие придобива ясно оформяне по време на японското управление на шогуните от феодалния дом на Токугава (1603–1867). Най-привилегированият слой на самураите по това време е т.нар. Хатамото (буквално „под знамето“), явяващи се непосредствени васали на шогуна. Хатамото са били предимно служители в личните владенияна шогуна. По-голямата част от самураите са васали на принцовете (даймьо); най-често те нямат земя, но получават заплата от княза оризови дажби.

Кодексът за поведение на самураите на Бушидо бил в с духа на безспрекословното подчинение на господаря и презрението към смъртта. Законодателството на Токугава позволява на самураите да убиват безнаказано на място „обикновен човек, който се държи неприемливо към членовете на военната класа“. По време на управлението на къщата на Токугава, когато междуособиците са били спрени, самурайските военни части са били използвани главно за потушаване на селските въстания.

Даймьо обаче не се нуждаел от такива големи самурайски отряди, които съществували преди, по време на феодални войни, и броят на самураите във военните отряди бил съкращаван. Част от самураите се превръщат в ронин (преквалифициран самурай, чиято васална зависимост от князете се прекратява; ронинът често заема положението на гражданите, занимаващи се с занаятчийски, търговски и други дейности). Други самураи се присъединяват към редиците на наемните убийци нинджа.

Процесът на вътрешно разпадане на самурайското съсловие се усилва значително от средата на XVIII век. Развитието на производството и укрепването на градската буржоазия довежда до постепенната икономическа дегенерация на самураите. Все повече и повече самураи и дори влиятелните даймьо попадат в дългова зависимост от лихварите.

Един вид комплекс за малоценност, генериран в самураите в странната им позиция, намира израз в повишено чувство на традиционни духовни ценности. Навсякъде възникват различни училища по бойни изкуства. С нова сила се разпалва, угасналият по време на медуособните войни интерес към дзен-философията, чайната церемония, рисуването и гравирането и изящната словесност. Много самураи, дори без да преминават в положението на ронин, са се занимавали с търговия, занаяти и т. нат. Обикновените самураи (особено в княжествата Сацума, Тьосю,Тоса и Хидзен), тясно свързано с буржоазията, изиграват важна роля в незавършената буржоазна революция от 1867-1868 г. След нея самурайското съсловия, подобно на други феодални съсловия, е премахнато ( от средните и дребните самураи е образувано съсловието сидзоку ), но въпреки това самураите не загубват привилегированото си положение.

Значителна част от самураите(селски самураи, наричани госи), още при Токугава, фактически притежаващи земята, станала след аграрните закони от 1872–1873 г. законния собственик на тази земя, влизайки в състава на т. нар. “нови земевладелци”. От средите на бившите самураи са попълвани чиновническите кадри, а също и офицерската част от армията и флота. Кодексът на Бушидо, прославянето на самурайската доблест и традициите, култа към войната - всичко това става неразделна част от идеологията на милитаристка Япония преди началото на Втората световна война. Терминът "самурай" понякога бива използван за обозначение на служителите на японската армия, но след ликвидацията на въоръжените сили на Япония през 1947 г., той излиза от употреба.

Семейното преподаване и преподаването на учители са двата основни фактора, основата за възпитанието на младежите от самурайската съсловие, които формират идеала за воин, основан на митични приказки, будистко безразличие към смъртта, страх и болка, конфуциански култ към синовна почтителност и чисто японския феномен - лоялност към своя феодал. Семейството и наставникът са се грижели преди всичко за развитието на характера на младежа, формирайки в него смелост, издръжливост и търпение.

В допълнение към обучението, бъдещите самураи станали безстрашни и смели, с други думи, развили качества, които били считани сред самураите за най-важните добродетели, при които един воин може да пренебрегне собствения си живот в името на друг. Такъв характер се развива чрез четене на истории и истории за смелостта и войнствеността на легендарните герои, известните военачалници и самураи, чрез посещения на театрални представления. Често бащата нареждал на бъдещия войник за тренира смелостта си, да отиде през нощта на гробище или място, известно с лоша слава (където е „намерена” дяволска сила и т.н.).

Момчетата практикували публични наказания и екзекуции, както и нощна проверка на отрязаните глави на престъпници, при които синът на самурая трябвало да остави следата си, доказвайки, че младежът действително е дошъл на указаното му място. За да развият търпение и издръжливост, синовете на воините били заставяни да извършват непосилна тежка работа, да прекарват нощи без сън (по време на празниците на боговете на ученията), да ходят боси през зимата, да стават рано и т.н.

Жените от самурайското съсловие (онна-буке) обикновено не са участвали в битките, в случай на получаване на съответните умения, били наричани онна-бугей.

Етичният кодекс на поведение за самураи в средновековна Япония се нарича бушидо. Кодексът се появява в периода XI-XIV век и е формализиран в ранните години на шогуната на Токугава.

Ако самураят не спазвал правилата на поведение, той бивал изгонен от редиците на самураите, или е извършвал харакири.

Други видове самураи са:

Самьо - по-малки феодали, които са васали на даймьо

Байсинг и Дан - дребни феодали

Хатамото - личен самурай на шогуна или на даймьо

Гокенин - личният самурай на шогуна

Кенин - обикновен самурай

Джи-самурай - самурай, който вместо запата, има такъв малък парцел земя, че трябвало да полата сам земеделски труд