Филмите на Мелвил, в които се разказва за самота, провал и смърт, се превръщат в по-голямата си част в класика на френското кино. Неговите методи на режисиране са като тези на новата вълна – направление във френското кино от края на 50-те и 60-те години на XX век, но го изпреварват, поради което бива наричан негов „баща“. По-късно Мелвил отхвърля такова духовно родство с френската нова вълна.

Визуалният стил и начина на писане на сценарии на Мелвил, наред с други, са вдъхновили много американски режисьори като Куентин Тарантино, Мартин Скорсезе, Майкъл Ман и Джим Джармуш.

Жан-Пиер Мелвил е роден на 20 октомври 1917 г., под името Жан-Пиер Грумбах, родителите му са Жул и Берт Грум, елзаско семейство от еврейски произход, живеещо в Париж.

Като дете, под влиянието на чичо си, известен парижки антиквар, той се влюбва в театъра, цирка и мюзикхола. По време на ваканция в град Белфор Жан-Пие, тогава малко момче, Жан-Пиер открива киното в една местна бирария, „Голямата таверна“. През 1923 г., когато е на 6 години, родителите му му подаряват фотоапарат Pathé-Baby. Започва да прави първите си филми, като снима най-близките си: родителите си, сестра си Жанин (1912-1978) и по-големия си брат Жак (1902-1942). Жан-Пиер Мелвил също така е братовчед на Мишел Драх, който по-късно ще стане режисьор, и Никол Стефан, която пък ще се изявява като актриса и режисьор.

В лицея „Кондорсе“, а и след това в лицея „Мишле“, Жан-Пиер е неспокоен, разсеян, но сносен ученик. През 20-те години на миналия век киното, поради техническите си несъвършенства, все още не го привлича с всеобхватната страст, с която той е става известен в качеството си на пламенен кинофил. По думите му по това време киното за него е било на трето място.

През 1933 г., на 15-годишна възраст, Жан-Пиер решава да стане режисьор, след като присъства на прожекцията на епичния филм на американския режисьор Франк Лойд „Кавалкада“. Той се хвали, че е гледал филма сто пъти. Появата на звуково кино (американско) довежда до това, че той поставя киното на първо място в предпочитанията си и буквално започна да гледа филми „ден и нощ“, предимно чуждестранни филмови продукции. През 1943 г., като войник, Жан-Пиер прекарва една седмица в отпуск в Лондон, гледайки 27 филма.

Участва във Втората световна война, включително в Южнофренската операция. По това време той е в нелегалната френска Съпротива, лежи в испански затвор, премества се в Лондон, където се присъединява към войските на Свободна Франция Франция – патриотично движение на французите за освобождение на Франция от нацистка Германия през 1940-1943 г. Тогава Жан-Пиер приема псевдонима "Мелвил" в знак на почит към автора на романа "Моби Дик", американския писател Херман Мелвил.

Връщайки се във Франция, в района на Кастр, Жан Пиер Мелвил става част от Съпротивата, след което участва в десанта в Прованс. Докато участва в битката при Монте Касино, той си обещава да създаде свои собствени студиа, ако оцелее. Бие се и по улиците на Лион.

След като е демобилизиран и се завръща от фронта в Париж през 1946 г., Жан-Пиер кандидатства в синдиката на киното за лиценз за асистент-режисьор; След като получава отказ по формални причини, той решава да прави филми със собствени средства, за което основава компания.

През 1946 г. Мелвил прави първия си филм „Двадесет и четири часа от живота на един клоун“, единственият му документален филм и единственият му късометражен филм, който е история за един ден от живота на клоуна Беби и неговата партньорка Майс, изпълняващи представления в цирка „Медрано“ в Монмартър. Филмът показва бъдещите разпознаваеми черти на неговата нововъзникваща режисьорска кинематографична естетика (местни снимки по улиците в документален стил и с наблюдения върху ежедневните прояви на живота).

През 1947 г. Мелвил създава свои собствени студиа – Женер, намиращи се на улица „Женер“ в Париж, преоткривайки използването на склад, над който живее от 1953 до 1967 г., като дори слиза през нощта в него, за да подготвя плановете за следващия ден.

Следващият му филм е адаптация на един от най-известните френски военни романи „Мълчанието на морето“, написан от френския писател Жан Марсел Брюлер под псевдонима Веркор. Филмът "Мълчанието на морето" (1949) е заснет без синдикална подкрепа, по думите на неговия биограф Руй Ногейра "напълно извън тогавашната производствена система" за 27 дни. Мелвил спестява пари, купува филми – на черния пазар, защото, отказвайки да се присъедини към съюза на режисьорите, не може да получи "добър филм" – и прави, в много несигурни условия, първия си игрален филм: „Мълчанието на морето“, без разрешението на автора.

Малко след широката премиера на „Мълчанието на морето“, Мелвил получава обаждане от кинорежисьора и сценарист Жак Бекер, който казва, че е гледал филма му в компанията на друг реижисьор и сценарист – Жан Реноар, смята филма за великолепен и добавя: „Е, след като го изгледа, Жан ми каза нещо не много мило“, отговори Бекер. „Той каза, че „Мълчанието на морето“ е най-добрият филм, който е гледал през последните петнадесет години. За неговите филми са писали критици и режисьори като Андре Базен, Жак Ривет, Жил Жакоб и Бертран Таверние.

Мелвил е описвал себе си като "краен индивидуалист" и "десен анархист". За да запази независимостта си от диктата на продуцентите, той е предпочитал да работи в собственото си студио. Ненавиждал е празниците, защото са забавяли работния му процес, а апартаментът му се е намирал над собственото му филмово студио.

Дълго време възприеман като интелектуалец, особено поради много литературната си адаптация на „Мълчанието на морето“, до степен да прилича на Жан Кокто, по чийто роман прави филма „Ужасните деца“ (1950), Мелвил отхвърля този термин, възприемайки себе си повече като автор. Именно в това състояние на ума той заснема „Играчът Боб“ (1956), цветна, но и драматична история за парижката среда. Преди това Жан-Пиер Мелвил режисира друг свой филм – „Когато четеш това писмо” (1953).

През 1959 г. Мелвил режисира „Двама мъже в Манхатън“, филм, в който той е и актьор. Неговите актьорска игра намира реализация в още четири филма, заснети от други режисьори: „Орфей“(1950), „Знакът на Лъва“ (1959), „До последен дъх“ и „Ландрю“ (1963).

През 1961 г. Жан-Пиер Мелвил работи по проект, наречен „Донжуановците“ (с Жан-Пол Белмондо и Антъни Пъркинс), който изоставя в полза на „Доносник“, филм, излязъл на екран през 1962.

Преди това, през 1961 г. Мелвил заснема филма „Леон Морен, свещеник“, с Жан-Пол Белмондо в главната роля.

През 1963 г. Жан-Пиер Мелвил е член на журито на тринадесетия Берлински филмов фестивал.

Способен да бъде едновременно весел и леден, Мелвил често е спорел с околните. Той се е ядосвал на голяма част от актьорите, които е режисирал. На снимачната площадка на „По-големият брат Фершо“ (1963), Мелвил непрекъснато напада актьора Шарл Ванел, след което Жан-Пол Белмондо, който вече не може да понася тези укори, дръпва очилата Рей-Бан и бута шапката Стетсън, носени от Мелвил, блъска го яростно, така че режисьорът пада, след което Белмондо напуска сценичната площадка с Ванел, за да не се върне никога, което създава големи проблеми. “На какво приличаш сега без твоите очила и сомбреро? На една голяма крастава жаба!”. Това са думите, които Жан-Пол се обръща към Мелвил, преди да си тръгне.

В продължение на няколко години Жан-Пиер Мелвил участва в Комисията за класификация на кинематографичните произведения и преследва всяко проявление на порнография в киното. Той е бил преди всичко носталгичен човек, определящ себе си като „остарял“, който също се е опитвал да преоткрие на екрана най-силните моменти от личния си живот, без изобщо да бъде реалистичен.

През 1967 г. на екран излиза „Самураят“,с Ален Делон в главната роля. Във филма участва и Натали, съпругата на Ален, която е поканена от Жан-Пиер Мелвил да играе второстепенна, но много важна роля, като по този начин поставя началото на нейната филмова кариера. Филмът е добре приет от публиката – гледан е от близо 2 милиона зрители – и от критиката, които хвалят сценария и трезвата режисура на Мелвил, както и играта на Делон, интерпретирал по съвършен начин ролята на загадъчния наемен убиец Джеф Костело. Но повечето от критиците не схващат ясно това актьорско проявление на Натали. Великолепна като артистично присъствие, тя дебютира в киното така, че заедно с Ален създават една особена филмова двойка – дълбоко романтична, но в същото време противоречива, мистериозна и изпълнена с фатализъм.

Мелвил продуцира филмите си в своите студиа до 29 юни 1967 г, когато са унищожени от пожар, докато режисира „Самураят“. Обсебен, той остава и след това в студиата си, като работи там до 1969 г.

След пожара Мелвил си купува къща в община Тили, в департамента Ивлин, след като посещава за три месеца оглежда повече от сто такива. Разположена в края на нивите, къщата му е позволявала да намери уединението и широките открити пространства, които обича.

През 1969 г. идва ред на „Армия от сенки“, филм, който Мелвил продуцира в студиата си, въпреки опожаряването им и в който отново участва Натали Делон. Както пише списание „Експрес“ няколко дни след премиерата на филма, „всеки път, когато Жан-Пиер Мелвил пусне нов филм, всички режисьори, включително тези, които не го обичат, тичат към кината, за да видят „как се прави“ кино. “Армия от сенки“ все още е аплодиран от критиката днес и е може би най-ценният му филм от художествена гледна точка.

По време на снимките на филма актьорът Лино Вентура не говори с Мелвил, общувайки с него само чрез асистент; всъщност Мелвил е бил заявил пред пресата, че Вентура е имал големи трудности да се качи във вагона в началото на филма „Вторият дъх“ (1966); всъщност режисьорът е скрил от актьора, че е дал заповед да се увеличи скоростта на влака.

През 1970 г. Мелвил режисира „Червеният кръг“, който остава най-големият му комерсиален успех. Филмът привлича 4 300 000 зрители и е петият филм за годината във френския боксофис. Критиците като цяло признават „Червеният кръг“ като истински шедьовър в областта на гангстерския филм. В него отново играе Ален Делон, този път добавил тънки мустаци към външния си образ. На моменти камерата го следи така, сякаш му се любува. Отлично му партнират Ив Монтан и Джан Мария Волонте.

_{Плоча, поставена в памет на Жан-Пиер Мелвил на мястото, където са се намирали неговите студиа на улица “Женер“, Париж 13-ти район. (Photo: Schimanski / Creative Commons CC BY-SA 4.0)}

Понякога измъчван от маниакално-депресивни тенденции, Мелвил построява дървена кабина на снимачната площадка на последния си филм, “Полицай“, през 1971 г. и излиза само за да режисира своите актьори или да коригира осветлението. Той също така помолва Флоранс Монкорже-Габен, дъщеря на актьора Жан Габен, сценарист на филма, да носи перука, защото не е харесвал истинския цвят на косата й. В този филм Мелвил дава на Ален Делон ролята на полицейски инспектор – актьорът за пръв път е в такова амплоа; Делон по-късно ще повтори този тип роля, както в кинофилми (“Полицейска история“, „За кожата на един полицай“, „Дума на ченге“, „Не будете спящо ченге“), така и в телевизионни филми („Фабио Монтале“ и „Франк Рива“);

Относителният неуспех на „Полицай“, излязъл на екран през 1972 г., засяга Мелвил значително, според разказа на неговия приятел, журналиста, писател и режисьор Филип Лабро в книгата „Познавам хора от всякакъв вид“. Малко след това, на 2 август 1973 г., Жан-Пиер Мелвил умира след спукана аневризма, по време на обяд в ресторанта на хотел “PLM Saint-Jeacques”в Париж, докато работи по „Контраразследване“, шпионски филм с Ив Монтан в главната роля. Филип Лабро вечеря с него същата вечер. Жан-Пиер напуска този свят 55-годишен, също като прадядо си, дядо си и баща си, като винаги е бил убеден, че ще умре на тази възраст. Погребан е в гробището Пантен.

През същата година Филип Лабро написва послеслова към книгата „Кинематография по Мелвил“.

Режисьорски почерк

Мелвил печели слава със своите трагични, минималистични криминални филми (“Самураят“, „Червеният кръг“), в които главните роли се изпълняват от най-харизматичните актьори на Франция – Ален Делон, Ив Монтан, Жан-Пол Белмондо, Лино Вентура, Серж Реджани. Техните герои се разкриват напълно само в условията на постоянна близост до смъртта, които се осигуряват от криминална или партизанска нелегалност.

Режисьорският стил на Мелвил, повлиян от американското кино, фетишизира типичните аксесоари на гангстерските филми – оръжия, облекла, като набляга на използването на тренчкоти и особено шапки, но не какви да е, а тип „федора“. В поведението на гангстерите режисьорът се интересува не толкова от съдържанието и целта, а от външната му страна – процедурата, ритуала. Собствените му търсения се провеждат в областта на класическите жанрови форми, той цитира холивудското кино и предпочита да снима в реални места, а не на изкуствено създадени такива, което довежда до недоразумения сред някои представители на новата вълна.

Символично е, че първият филм, който разделя режисьора от новата вълна, е първият му голям гангстерски филм: през декември 1962 г. режисьорът Франсоа Трюфо предупреждава Мелвил, че в „Доносникът“ тръгва „по погрешен път на грубост и бруталност“, а филмовият критик, публикуващ в списанието “Кайе дю синема“, Серж Дейни, пише за филма “Самураят“, че Мелвил може би е правил реклама за тренчкоти. Отговаряйки на обвиненията в комерсиализъм и невярност към идеалите на новото кино, Мелвил влиза в дискусии с представителите на новата вълна на страниците на печатни издания. След преоценка на приноса му към киното, през ноември 1996 г. списание "Кайе дю синема " посвещава цял брой на Мелвил. Еманюел Бърдо, на страниците на „Кайе дю синема“, го сравнява с режисьорите Тати, Годар и Антониони като един от първите портретисти на новата европейска „постиндустриална“ реалност от края на 60-те и началото на 70-те години на века.

Гангстерските филми на Мелвил не копират холивудското кино, а създават свои вариации по зададени теми: режисьорът американизира имената и външния вид на героите, предметите на интериора и марките на автомобилите, използвани от неговите гангстери, и това калейдоскопично пречупване на френското през призмата на американското (и обратното) отчасти съдържа метафизичния подтекст на гангстерските сюжети, това удивление пред изплъзващия се от окончателна интерпретация екранен свят, винаги има чисто кинематографичен характер.

Мелвил се опитва да постигне същия магически ефект на двусмислеността на художествения образ, като снима във Франция „уестърни, чието действие се развива в Париж вместо в Дивия запад, в наши дни вместо в Гражданската война и с коли вместо коне“. Той казва, че се е опитвал да се съобрази със строгите, до голяма степен непоклатими жанрови канони, според които, ако в началото на уестърна героят бъде освободен от затвора, публиката не просто знае, че до края на надписите този герой ще ритне вратата на бара, тя чака тази сцена.

Винаги взискателен към своите подчинени, Мелвил не е понасял закъснението на снимачната площадка и не е позволявал романтични отношения между членовете на филмовия екип; екипът му е бил напълно готов да снима по всяко време на деня: „Не можеш да имаш личен живот, длъжен си да работиш през нощта и през уикендите!“ – припомня редакторът на „Армия от сенки“ Франсоаз Боно за особеностите на сътрудничеството си с Мелвил. Мелвил е бил фанатичен за всеки детайл в рамката, често се е приближаваше до актьорите, за да коригира яката на ризите им или ъгъла на шапките им, и е смятал актьора Джан Мария Волонте, който не е придавал значение на такива дреболии, за непрофесионалист. Неговият тежък, изключително деспотичен характер, съчетан с обявения от него лозунг „нищо не е от значение, освен киното“, постоянно е водил до конфликти с актьори, продуценти и писатели, по чиито произведения е снимал филми.

Художественият свят на Мелвил е наричан вакуумен, за него е характерна оскъдността на събитията и героите, еластичността на субективно преживяваното време: „мъчителното спокойствие е съшито с резки взривове на действие” (Дейв Кер, американски кинокритик). По-късните филми на Мелвил са „съзнателни, безстрастни и абстрактни като игра на шах“.

Режисьорът Бертран Таверние в своя документален филм „Пътешествие през френското кино“ (2016) възхвалява сериозния, мрачен тон на филмите на Мелвил: той го познава лично, като негов асистент, с режисьора Фолкер Шльондорф, и негово пресаташе.

Филип Лабро определя естетиката на Мелвил от „Самураят“ така: „Мелвилианско е това, което се разказва в нощта, в синевата на нощта, между хора на закона и хора на безпорядъка, чрез погледи и жестове, предателства и приятелства, дадени без думи, в застинал лукс, който не изключва нежност, или в сива анонимност, която не отхвърля поезията.“

Кинопрофесията не е сравнима с никоя друга. Тя се подчинява на законите, които управляват „шоубизнеса“, но всички са съгласни, че никой не познава тези закони. Всеки филм е прототип. Една театрална пиеса престава да бъде една, ако надхвърли стотното си представление. Усилието на всяко изпълнение вече не е напразно. Докато усилието за създаване, заснемане, разпространение и използване на филм винаги ще бъде съпровождано с абсолютен риск. Това е най-опасната работа в света.
- Жан-Пиер Мелвил

Влияние

Независимата позиция на Мелвил и неговият "репортажен" стил (той е един от първите френски режисьори, които постоянно снимат на реални места) оказват решаващо влияние върху френската нова вълна. Когато режисьорът Жан-Люк Годар среща трудности при монтажа на „До последен дъх“ (1960), Мелвил, който играе във филма, предлага просто да се редактират най-добрите части от кадрите, като по този начин се поставя началото на известната новаторска техника на "назъбен монтаж". Режисьорът Франсоа Трюфо признава на Мелвил, че е гледал „Ужасните деца“ 25 пъти, възложил е на актьора Ги Дескомб ролята на учителя в „400-те удара“ (1959), след като го е видял като комисар Ледру в „Играчът Боб“, и се е обърнал към Мелвил за съвет, когато е срещнал проблеми при написването на сценария за „451 градуса по Фаренхайт “ (1966).

Плакатът за филма „Мълчаливият“ (1973) на Клод Пиното прилича на този за филма „Армия от сенки“, излязъл на екран три години по-рано; и в двата филма участва Лино Вентура;

Режисьорът Ален Корно постига първия си голям успех през 1976 г. с „Питон 357“, силно мелвилиански филм с участието на Ив Монтан и Франсоа Перие; героите им са доста близки до тези от филмите “Червеният кръг“ от Ив Монтан и в „Самураят“ от Франсоа Перие.

„Убиецът“ (1996) на режисьора Джон Ву, както „Призрачно куче: Пътят на самурая“ (1999) на Джим Джармуш понякога се смятат за римейк на филма „Самураят“. Аудио коментарът на Джон Ву за DVD изданието на „Убиецът“ започва така: "Този филм е посветен на двама велики майстори, Мартин Скорсезе и Жан-Пиер Мелвил."

Възраждане на интереса към творчеството на Мелвил се наблюдава през 90-те години, когато режисьори като Куентин Тарантино и Джон Ву започват да го назовават сред своите кумири. И така, на упрека, че не е ходил на филмово училище, Тарантино гордо отговаря, че е ходил на кино, и и цитира творческия път на Мелвил като доказателство за неговата позиция. „Не е нужно да ходите във филмово училище, не е нужно да знаете нищо за лещи или обективи – да вървят по дяволите тези глупости“, казва той в едно телевизионно интервю. „Когато гледате „Играчът Боб“, „Самураят“ или “Втора вълна“, разбирате, че ако просто обичате филмите много, наистина ги обичате с цялото си сърце и достатъчно страст, тогава не можете да се измъкнете от създаването на добър филм.“ Тарантино често цитира „Доносникът“ като един от своите (много-много) любими филми.

През 1994 г. във Флоренция се провежда ретроспективни прожекции на филми на Жан-Пиер Мелвил.

Малко преди да заснеме филма „От другата страна“ (2006), режисьорът Мартин Скорсезе излъчва повечето от „мъжките филми“ на Жан-Пиер Мелвил на своя екип.

През 2007 г. режисьорът Ален Корно прави римейк на „Вторият дъх“; критиците като цяло не са благосклонни към филма.

Филмът „Луси Обрак“ на Клод Бери (1997) е силно вдъхновен от зимния студ на филма на Мелвил „Армия от сенки“.

Филмите „Леон Морен, свещеник“, „Мълчанието на морето”, „Ужасните деца“, „По-големият брат Фершо“ са преработени за телевизия; Жан-Пол Белмондо играе и в двете версии на последното заглавие.

„Самураят“ остава най-известният филм на Мелвил; рекламата редовно използва мотивите, сцените и естетиката на този филм;

Джони То, режисьор от Хонконг, отдавна планира да заснеме римейк на „Червеният кръг“.

Алекс Търнър, вокалист на британската рок група Aрктик Мънкис, бива вдъхновен от филмите на Жан-Пиер Мелвил, включително „Червеният кръг“, „Полицай“ и „Самураят“, и написва песента „One Point Perspective“ в албума „Tranquility Base Hotel & Casino“ през 2018 г.

Студийните сгради на улица Женер биват разрушени, за да направят място за жилищни сгради. От 2021 г. на номер 17 bis е поставена плоча, която напомня за присъствието на студиата на Жан-Пиер Мелвил и филмите, които са снимани там.