News

Представляват славянски анклав. Използват два отделни литературни езици: горнолужишки и дoолнолужишки. Лужишките езици са сходни с полския и чешкия, но употребата им е ограничена. Официално са признати за национално малцинство Числеността им е около 60 000 души. Разделят се на две етнографически групи – горнолужишка, населяваща Горна Лужица (Саксония) и долнолужишка, населяваща Долна Лужица (Бранденбург). Съвременните лужицки сърби са потомци на две западнославянски племена – лужичани и милчани.

Съвременните лужици са остатък от сръбските пуджници (или просто сръбски), един от трите основни племенни съюза на славяните-полаби, които включват и племенните съюзи на лютичи (велеци или велци) и бодрици (ободрити, ререги). В Ранното Средновековие славяните-полаби (на немски „vends”) заселват не по-малко от една трета от територията на съвременната германска държава - север, северозапад и изток.

_{Местоположението на Лужица. (CC BY-SA 3.0 DE)}

Славяните се заселили в източната част на съвременна Германия през VI в. По време на Великото преселение на народите. Те се занимават предимно с оран и земеделие. През VIII в. в земите на сръбско-полабските племена започват да нахлуват германците (предимно франките), а по-късно и от чешките и полските царе. През IX век част от земите на сърбите за кратко време става част от Великоморавия. Сърбите, завладени от германците, многократно повдигали бунтове, които били потискани от завоевателите. Милчаните най-накрая биват завладени през 990 година. Хиляди сърби са итребени, а селата и градовете им - унищожени. В периода от 1018 до 1032 г. територията на Горна Лужица е била във владение на Полша, през 1076-1084 и 1158-1231 г. - притежание на Чехия. През 12-ти век лужишките земи влизат под контрола на Ветинските графства. От XI-XII в. започва германската колонизация на сръбските жители. През ХІІІ в. славяните-полаби престават да се разделят на племена, като се появяват имената на районите - Долна Лужица и Горна Лужица. През 1319 г. Горна Лужица влиза в пределите на Чехия, а при Карл IV през 1373 г. е присъединена и Долна Лужица. През 1635 г. Горна Лужица и по-голямата част от Долна Лужица попадат в Саксония, а долнолужицкият район на Котбус - в Бранденбург.

По време на Реформацията в Германия през 16-ти век, повечето от лужиците преминават към лютеранството. Католицизмът е запазен само в някои райони на Горна Лужица.През 1667 г. Бранденбургският курфюрст Фридрих Вилхелм, заповядал да се забрани богослуженията на лужишки език и да се уищож лужишката писменост. 1717 до 1735, кралят на Прусия Фридрих Вилхелм I издава серия от постановления срещу използването на лужицки език. През 1815 г. Виенският конгрес прехвърля саксонските земи на Долна и Горна Лужица към Прусия, която участва в антинаполеонската коалиция. Началото на националното възраждане на лужиците е през 1814 г., създаден научен и образователен общество " Матица сърболужская ". През втората половина на XIX век се въвеждат нови ограничения при използването на лужицкия език. 12 октомври 1912 г. е основана " Домовина " – национална организация на лужиците. През 1919 г. лидерите на лужицките сърби се обръщат към Конференцията във Версай, като настояват за създаването на лужишка държава. Тяхното предложение обаче не е разгледано на конференцията. През 1933 г., с идването на власт на националсоциалистите в Германия, се разгръща открит терор с последващия арест на патриотите и принудителното изгонване на национално ориентирани лужишки свещеници и учители. Лужишкият език (от 1940 г. - дори в ежедневието) и всички печатни органи (през 1937 г.) са забранени. Лужицките сърби са обявени за "германци, които говорят по вендски".

_{Лужишки сърби – 1948 г. (CC BY-SA 3.0 DE)}

През 1945–1946 г. лужишките сърби, правят втори опит в историята си да се откъснат от Германия, която е неуспешна. След Втората световна война германизацията на сърбите в Лужица се ускорила след като германците се преместили в Лужица от Чехословакия и Полша. През следващите десетилетия, с възстановяването на лужицката преса и училищата, настъпва културният подем на лужишките сърби.

След Втората световна война част от Лужица, разположена на изток от линията Одер-Нейсе, е включена във "възстановената" Полша. В останалата част от немската част на Лужица липсва единна програма за последващо развитие. Националният комитет на лужишките сърби, базиран в Прага, се застъпва за отделянето на Лужица от Германия и присъединяването му към Чехословакия. До 1948 г. сърбите са силно подкрепяни от Прага (гимназия, печатница, радиопрограми, финансова подкрепа и др.) През 1948 г. в Саксония е приет закон за защита на правата на сръбската нация.

По времето на ГДР е изградена щедра мрежа от сръбски институции, подкрепяни ежегодно с големи средства: Института за сръбска етнография, Държавния ансамбъл за сръбска национална култура, Издателство Домовина, сръбската редакция в Радио ГДР, няколко основни училища, две средни училища, Сръбски национален театър. След 1989 г. сърбите също е трябвало да се изправят пред изискванията на новата политика. През 1989 г. се сформира Народното събрание на Сърбия. До 1991 г. Домовина е възстановена в стила, който е съществувал през 20-те години. Почти целият регион на Долна Лужица в Германия сега е част от провинция Бранденбург, малка част от която принадлежи на провинция Саксония, която включва и по-голямата част от немската Горна Лужица, малка част от която принадлежи на Бранденбург. Мрежата от сръбски институции, създадена в рамките на ГДР, в момента работи.

Днес най-големите сръбски културни центрове са в Котбус и Бауцен. Сърбите управляват собствено студио на телевизия MDR. Правата на сърбите в Саксония днес са гарантирани от Конституцията на Свободната държава Саксония, Закон за правата на сърбите от 1999 г., както и други закони.

_{Двойка в национални дрехи. (CC BY-SA 3.0 PL)}

Народната носия на лужицките сърби има общи черти с дрехите на други западни славяни, особено с поляците (жени, носят престилка, има изобилие от бижута на празничните носии - бродерия, дантела, панделки). Срещат се четири вида женски облекла в Лужица: шревалдски, шлейфенски, хойерсвердски и бауцен-каментски. Празничното облекло на района Баутцен-Каменец включва бяла риза с риза с къси ръкави и кръгло деколте, черна вълнена пола и долна вълнена пола. Горната пола е пришита към корсажа, който е завързан или закопчан. На главата се слага черна шапка, от която се спускат две черни панделки до коленете. Шапките, разпространени в Шпревалда, се характеризират с наличието на широки крила. Погребалните роби от черен цвят са съчетани с бeли шапки.

Мъжката носия от XVIII - XIX век се доближава до германската носия, характерна за районите на Бранденбург и Саксония. Тя се състои от ленена риза с дълги ръкави, която е пъхната в ленени панталони с копчета под коленете. Над ризата се носи куртка, често със синкав цвят. Домашните чехли представляват дървено сабо и уличните чехли - ботуши с високи върхове.