News

Мина, която е натурализирана швейцарка, е също и звукозаписен продуцент, телевизионен водещ и актриса. Тя е смятана за най-великият изпълнител в историята на италианската поп музика.

Известна е с певческите качества на гласа си и с това, че е била герой през 60-те и 70-те години в множество телевизионни предавания, излъчвани от канала RAI. Нейният вокал, с топъл и характерен тембър, е надарен с голяма широта и диапазон, способен да комбинира певческа сила с пластичност и е подкрепен от много солидна техника; Мина се отличава и с интерпретаторските си умения и еклектизъм, които и помагат да се справя успешно с музикални жанрове, които често са отдалечени един от друг. Широтата на жанровото разнообразие на изпълненията й варира от соул, ритъм енд блус, танго, джаз, неаполитанска музика, канцонисима, испански и латиноамерикански стандарти, до религиозна музика. Тя е известна и с образа си на еманципирана жена. Фигурата на Мина винаги е предизвиквала голямо любопитство и интерес не само към кариерата й, но и към събитията, характеризиращи личния й живот.

С течение на годините Мина става най-сниманата и най-търсената от журналистите певица в Италия. И до днес тя е едно от лицата, на които са посветени най-много корици на седмичното списание TV Sorrisi e Canzoni.

От 1960 г. до 1967 г., Мина се снима в 15 филма, в които записва голяма част от песните. Популярността ѝ надхвърля далеч границите на Италия и гастролира в Европа, Азия и Латинска Америка.

Мина използва своя многовалентен и експресивен глас по много личен начин, често използвайки виртуозност. Тя е цитирана преди всичко като поп изпълнител, както и като основен представител на италианската поп музика, жанр, който тя предлага по изискан и елегантен начин, позовавайки се на стандартите на джаза и боса нова. Благодарение на гъвкавостта на гласа си, тя успява да се идентифицира с почти всички музикални стилове.

В своите записи Мина съчетава различни мейнстрийм музикални жанрове с традиционни италиански мелодии, което я прави най-адаптивният поп изпълнител в италианската музика. Основните теми на нейните песни са трудните любовни отношения. Певицата комбинира класически италиански поп с елементи на блус, R&B и соул музика в края на 60-те години, особено когато си сътрудничи с певеца и текстописец Лучио Батисти. Най-добрите италиански автори на песни специално създават материал с голям вокален диапазон и необичайна прогресия на акордите, за да покажат нейните певчески способности, като „Brava“ на Бруно Канфора (1965) или „Se telefonando“ на Енио Мориконе (1966). По време на кариерата си тя е записала повече от 1500 песни на различни езици, включително италиански, испански, английски и френски. Песните на Мина са успешно интерпретирани от различни изпълнители както в Италия, така и в чужбина. Например Шърли Беси популяризира английската версия на песента "Grande, grande, grande" в САЩ, Великобритания и други англоезични страни през 1973 г., а през 1974 г. Далида и Ален Делон превръщат "Parole parole" в световен хит.

Мина доминира в националните класации в продължение на петнадесет години от началото на кариерата си и до днес нейните албуми достигат челни позиции. След като напуска рокендрола заради поп музиката, певицата започва да набира популярност в чужбина, през 1962 г. става най-популярният международен изпълнител в Германия, а през 1964 г. в Япония. През 1961 г. със сингъла си “This World We Love In” певицата влиза в главната американска песенна класация Billboard Hot 100. Мина е носител на много музикални награди, а през 2001 г. с указ на президента Карло Азелио Чампи е наградена с Орден за заслуги към Италианската република, степен велик офицер.

През 1959 г. тя става първата рокендрол певица, която се изявява по националната телевизия. Нейното гръмко, синкопирано пеене й спечелва прозвището „Кралицата на викащите“. Но тя е по-известна с друго свое прозвище – "Тигрицата от Кремона". Въпреки това през 1963 г. на певицата дори е забранено да се изявява по телевизията заради нейните изрични песни, засягащи теми като религия, тютюнопушене и секс, както и заради връзката й с женен мъж, тъй като това не отговаря на доминиращия католически и буржоазен морал в обществото. Въпреки забраните, тя продължава да се появява по телевизията в различни популярни телевизионни предавания като „Teatro 10“ или „Canzonissima“. Мина е първата артистка в Италия, която носи минипола в телевизионни предавания и концерти – това става по време на телевизионната програма „Doppia coppia“ (1970).

От 1978 г. Мина неочаквано спира да се изявява на сцената, но продължава да издава нови албуми почти всяка година. В момента живее в Лугано, Швейцария.

_{Мина през 1972 г.}

Мина Мацини е родена на 25 март 1940 г. в град Бусто Арсицио, Ломбардия, в семейството на работниците Джакомо Мацини и Реджина Зони. През 1943 г. тя и семейството й се преместват в Кремона, по същото време се ражда брат й Алфредо (като сестра си, той ще започне музикална кариера, но през 1965 г. загива в автомобилна катастрофа). Баба й Амелия, оперна певица, й вдъхва любов към музиката, тя настоява момичето да взима уроци по пиано, но то така и не овладява този инструмент. Още в училище Мина Анна Мария изнася концерти за своите съученици.

На тринадесетгодишна възраст момичето започва да гребе в градския спортен клуб „Canottieri Baldesio“, където постига успехи, участвайки в различни състезания. След като завършва гимназия, тя постъпва в Техническия институт „Еудженио Белтрами“ в Кремона, за да учи икономика и счетоводство, но не го завършва, започвайки да се интересува от музика.

Един ден през лятото на 1958 г. Мина и семейството й са на на почивка във Форте дей Марми. Заедно тя отива в нощен клуб „Bussola“ в Марина ди Пиетрасанта, където същата вечер кубинският певец Дон Марино Барето се изявява с оркестъра си. След изпълнението му тя се качва на сцената и решава да импровизира, изпявайки песента „Un’Anima tra le mani“. През следващите вечери Серджо Бернардини, собственикът на клуба, кани Мина на сцената отново и отново.

През септември Мина започва солова кариера, акомпанирана по това време от кремонската група „Happy Boys“. Нейният концерт през септември 1958 г. пред публика от две хиляди и половина души в театър „Rivarolo del Re ad Uniti“ получава ентусиазирано одобрение от местната критика. Скоро тя подписва договор с Давиде Маталон, собственик на малката звукозаписна компания Italdisc. Първият й сингъл, "Non partir / Malatia", е продуциран под сценичното име Mina за италианската публика. По същото време сингълът "When/Be Bop A Lula" е пуснат под псевонима Baby Gate за международната публика. През декември изпълнението й на фестивала „Sei giorni della canzone“ в Милано е описано от вестник La Notte като "раждането на звезда". Това е последното участие на Мина с „Happy Boys“, тъй като семейството й е било против тя да пропусне колежа заради планираното турне.

По-малко от месец след като се разделя с предишната си група, Мина става съоснователка на нова група, наречена „Solitari“. В първия й хит с групата Мина изпълнява много гръмка, синкопирана версия на популярната песен "Nessuno". Тя я пее за първи път на рок фестивал в Миланския леден дворец през февруари 1959 г. По същото време се състои и първото й участие по телевизията в предаванията „Lascia o raddoppia? “ и „Il musichiere“, които получават одобрението на критиците. На вълната на успеха звездата подписва договор с Елио Джиганте, известен мениджър. През следващите години той организира нейните представления в най-големите зали в Италия. Първият й италиански хит номер едно е песента „Tintarella di luna“, включена в музикалната комедия „Juke box urli d'amore“. В края на 1959 г. певицата окончателно изоставя името Baby Gate в полза на Мина.

През 1960 г. Мина участва на фестивала в Санремо с две песни. За нея това са били необичайни бавни и емоционални любовни песни. Песента „È vero“ заема четвърто място в италианските класации. Друга, „Il cielo in una stanza“, се превръща в истински хит, оглавявайки списъка на най-продаваните сингли за годината в Италия и дори попадайки в американския Billboard Hot 100. На фестивала в Санремо през 1961 г. Мина отново изпълнява две песни: „Io amo, tu ami“ и „Le mille bolle blu“, които заемат съответно четвърто и пето място. Разочарована от тези резултати, Мина обявява намерението си никога повече да не участва на този фестивал.

_{Mина пее по време на излъчването на телевизионната програма на Rai Teatro 10 през 1972 г.}

Популярността на певицата започна да се разпространява извън Италия, тъй като песни и филми с нейно участие биват издавани и излъчвани в чужбина. През 1961 г. Мина участва във венецуелска телевизия, последвана от изяви в испанската телевизия и дори в престижната зала Олимпия в Париж. През 1962 г. певицата представя първата си песен на немски език „Heißer Sand“, която е продадена в повече от 40 000 копия и заема първо място в немската класация за сингли (общо прекарва повече от шест месеца в немските класации). Мина издава и още няколко успешни сингъла на немски език. В анкета на слушателите, проведена през юли 1962 г. в Германия, Австрия и немскоговорящата част на Швейцария, Мина е избрана за най-популярната певица. По същото време нейни хитове като “Moliendo café” и “Renato” постигат бум в родната й Италия. Песента "Eclipse twist" става заглавна тема на италианския филм "L'Eclisse“ („Затъмнението") на Микеланджело Антониони. Мина участва и в успешната комедия „Appuntamento in Riviera” като певица.

През 1963 г. кариерита на Мина в телевизията и радиото е блокирана, когато става известно, че тя се среща с женения актьор Корадо Пани и чака дете от него. Въпреки това, телевизионният оператор RAI е принуден да отстъпи поради голямата популярност на Мина сред публиката. На 10 януари 1964 г. тя се завръща в телевизията в програмата „La fiera dei sogni “. и изпълнява песента "Città vuota", кавър версия на песента на Gene McDaniels "It's A Lonely Town (Lonely Without You)", която става първото й издание на лейбъла Ri-Fi и един от най-големите хитове на годината. Следващият й сингъл, „E' l'uomo per me“, кавър на „He Walks Like A Man“ на Джоди Милър, става най-продаваният сингъл за 1964 г. в Италия. Песента „Suna ni kieta namida“, изпята на японски, достига върха на японската класация за сингли и спечелва на Мина титлата за най-добър международен изпълнител в Япония.

През 1965 г. Мина участва в телевизионното шоу "Studio Uno", където изпълнява, наред с други, песните "Un buco nella sabbia", "Un anno d'amore" и "Brava", ритмичен джаз номер, специално написан от Бруно Канфора, за да демонстрира вокалните си умения, диапазона и изпълнителските умения на певицата. Издаден през същата година, Studio Uno става най-продаваният албум за 1965 г.

През 1966 г. Мина отново участва в програмата „Studio Uno“, където изпълнява песента „Se telefonando“. Сингълът достига номер 7 в италианската класация и е класиран на 53-то място в годишния списък с продажби. Песента е включена в албума Studio Uno 66 заедно с такива популярни песни като „Ta-ra-ta-ta“ и „Una casa in cima al mondo“. Това е петият най-продаван албум за годината в Италия.

През този период Мина започва да си сътрудничи със Swiss Broadcasting Service и радиооркестъра в Лугано. Тя основава независимия звукозаписен лейбъл PDU с баща си. Първият запис, издаден под този лейбъл, е „Dedicato a mio padre“. Нарастващият интерес на Мина към бразилската музика довежда до "La banda", кавър версия на песен от Шико Буарке, която достига номер 3 в Италия. Мина продължава да се изявява по италианската телевизия и представя песента "Zum zum zum" през пролетта на 1967 г. в новото шоу "Sabato sera". Песента „La coppia piu bella del mondo“ също е изпълнена там в дует с Адриано Челентано.

На 18 юли 1968 г. се излъчва на живо третият епизод на шоуто "Senza Rete", в което Мина отдава почит на починалия наскоро Луиджи Тенко, с когото е имала любовна връзка. Тя отбелязва десет години от кариерата си с концерт в нощен клуб „La Bussola“, с участието на оркестъра на Аугусто Мартели. Концертът е записан и публикуван в албум, озаглавен „Mina alla Bussola dal vivo“.

През същата година Мина, Валтер Киари и Паоло Панели стават водещи на конкурса „Canzonissima“, излъчван по канала Rai Uno от септември 1968 г. до януари 1969 г. Там Мина изпълнява няколко песни, включително италианската версия на „Nem Vem Que Nao Tem“ на Карлос Империал, озаглавена „Sacumdì sacumdà“, която е почти забранена за изпълнение в ефир поради противоречивото си съдържание. Мина закрива всяко шоу с песента „Vorrei che fosse amore“. През декември 1968 г. излиза албумът „Canzonissima '68“.

След тримесечна пауза Мина се завръща през април с песента “Non credere”. Сингълът става третият най-продаван сингъл в Италия през 1969 г. През този период Мина започва активно сътрудничество с Могол и Лусио Батисти, заедно издават хитове като „Io e te da soli“, „Insieme“, „Amor mio“, „Io vivro senza te“, „E penso a te“ ”. През януари певицата представя нов репертоар на живо в телевизионния концерт „Аuditorio А“. Песните на тандема Могол-Батисти стават основа на няколко албума, включително „…bugiardo più che mai… più incosciente che mai…“, който заема първо място в италианските класации и стана най-продаваният албум през 1969 г. в Италия. През 1970 г. е издаден друг албум – „...quando tu mi spiavi in cima a un batticuore....“, който оглавява класациите. През 1971 г. певицата представя албума „Mina“, който става най-продаваният албум от 1972 г., а също така дава хитове като „Amor mio“ и „Grande, grande, grande“.

_{Обложката на олбума на Мина „Piccolino“, издаден през 2011 г.}

През 1972 г. Мина обявява, че планира да напусне сцената, след което проведе поредица от прощални концерти. Последната вечер е вечерта в нощен клуб „Dalla Bussola“ на 16 септември, концертът също беше записан, днес това е единственият концерт на певицата, заснет и издаден официално. През 1973 г. излиза двойният албум „Frutta e verdura/Amanti di valore“, като първият включва неиздавани песни (с изключение на „La pioggia di marzo“), вторият включва песни, написани от Карло Пеш и Франко Калифано. Албумът заема второ място в класациите, а общите продажби на албуми преминават милионното число.

Също през 1973 г. се случва трагично събитие в личния живот на певицата: Вирджилио Кроко, нейният бивш съпруг и баща на Бенедета, умира на 8 октомври в Ла Крос, Уисконсин. Обстоятелствата на смъртта така и не са разследвани.

Последното изпълнение на живо на Мина е последният епизод на шоуто, "Milleluci", излъчен на 16 март 1974 г. Мина е водеща заедно с Рафаела Кара. Тя изпълнява песни като "Everything's Alright", "Mack the Knife", "Night and Day" и "Someday (You will Want Me to Want You)". След блус дуета “Non gioco più” с известния изпълнител на устна хармоника Тоутс Тилеманс, Мина обявява отказа си да се изявява публично. Последната й изява по телевизията е изпълнението на песента "Ancora ancora ancora". Това става в края на предаването „Mille e una luce” на 1 юли 1978 г.

През същото лято певицата се завръща към концертна дейност. Представленията се състоят в парка Bussoladomani във Версилия, регион Тоскана. Планирани са общо 15 концерта, които е трябвало да се простират през целия летен сезон, но поради белодробно заболяване Мина провежда само 11. Всички концерти биват разпродадени. Последният концерт се състои на 23 август 1978 г. и е записан и издаден като концертен албум „Mina Live ’78“.

През 1979 г. излиза новият албум на певицата Attila, който заема 2-ро място в хит парада. Именно от този албум нейният син, Масимилиано Пани, започва да пише музика и текстове за нея, а впоследствие продуцира всеки от новите албуми на Мина. Мина също започва да си сътрудничи с дизайнера Мауро Балети, който създава дизайна на почти всеки от нейните записи.

Всички следващи записи на Мина са включени в италианските класации. По-голямата част от работата й се състои от кавър версии на известни песни; по-специално тя издава трибютни албуми на Бийтълс, Франк Синатра, Ренато Дзеро, Доменико Модуньо, Лучо Батисти, Eнцо Иначи. От 1989 г. всички нейни записи включват джазови изпълнения на пиано от Данило Реа.

След като напуска сцената, Мина практически спира да издава дългосвирещи сингли; дуетите стават най-големите успехи в класациите. През 1985 г. "Questione di feeling", дует с Рикардо Кочанте, става 13-ият най-продаван сингъл за годината в Италия и се превръща в "евъргрийн". През 1998 г. излиза албумът „Mina Celentano“, записан с Адриано Челентано, който става най-продаваният албум за 1998 г. в Италия.

През 2000-те Мина отново се завръща в класациите с нови сингли: „Succhiando l’uva“ (2002), написан за нея от Дзукеро, достига номер 3 в класацията за сингли. Кавър версия на песента "Don’t call me baby (Can’t take my eyes off you)“ (2003), изпълнена от Мина, заема 4-то място в Италия. Сингълът „Аlibi“ (2007) заема 6-то място. През 2004 г. излиза „The Platinum Collection“, който прекарва 172 седмици в класацията и е сертифициран платинен. Почти всички албуми на Мина, издадени през новото хилядолетие, получават платинен или златен сертификат и всички без изключение са сред в първите десет на класациите в Италия.

През последните години Мина пише седмична колонка на първа страница на La Stampa (от 2000 до 2011 г.) и страница в италианското издание на списание Vanity Fair, където отговаря на писма на фенове (от 2003 до 2015 г.).

Личният живот на Мина преминава през много превратности. През 1962 г. тя започва да се среща с актьора Корадо Пани. Връзката им шокира италианската общественост, тъй като актьорът тогава е женен, въпреки че не живее със съпругата си. Синът им Масимилиано Пани се ражда на 18 април 1963 г. Заради отказа на Мина да крие връзката си, певицата получава забрана за участие в обществените италиански телевизии и радио. Тъй като продажбите на нейните записи продължават да растат и зрителите настояват да видят Мина в ефир, RAI е принудена да отмени забраната и да й позволи да се върне в телевизията. Скоро след раждането на детето двойката се разделя.

Братът на Мина Алфредо Мацини, също певец, загива в автомобилна катастрофа през 1965 г. Година по-късно тя и баща й се преместват в Лугано, Швейцария. Личните й отношения обаче остават в Италия, тъй като по това време тя има връзка с актьора Валтер Киари. В края на 60-те Мина има връзка с композитора Аугусто Мартели.

На 25 февруари 1970 г. тя се жени за Вирджилио Кроко, журналист от Il Messaggero. В резултат на техния брак нейното законно име е променено на Анна Мария Мацини-Кроко. На 11 ноември 1971 г. се ражда дъщеря им Бенедета Мацини. Кроко загива в автомобилна катастрофа през 1973 г.

След раждането на дъщеря си Мина започва да се среща с Алфредо Черути, неаполитански звукозаписен продуцент и член на сатиричната група Squallor. Връзката им продължава около три години.

През 1981 г. Мина се сгодява за настоящия си съпруг, кардиолога Еугенио Куаини. Двамата се женят на 10 януари 2006 г. в Лугано. Получава швейцарско гражданство през 1989 г. тя взема фамилията на съпруга си, според швейцарските обичаи, но все пак остава свързана с моминското си име.

Мина е баба на Аксел и Едоардо Пани, деца най-големия й син Масимилиано, родени съответно през 1986 г. и 2004 г. На 9 май 2018 г. тя става прабаба на Алма, най-голямата дъщеря на Аксел.